№ 2594
гр. София, 30.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100512178 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20151041 от 05.07.2021г., постановено по гр.дело №58645/2019г. по описа
на СРС, ГО, 167 с-в, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че С. А. Ц., ЕГН **********, дължи на „Т.С.”ЕАД, ЕИК *******,
следните суми: 5289,39лв.- цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2016г.
до 30.04.2018г. в имот с абонатен №006089 в гр.София, ул.„*******, както и сумата от 93лв.
цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2016г. до
30.04.2018г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на заявлението
22.11.2018г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение от 28.11.2018г. по ч.гр.д. №74134/2018г. по описа на СРС, 167
състав, като са отхвърлени исковете по чл.422 ГПК, вр.чл.86 ЗЗД за установяване вземания
за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 346,05лв. за периода
от 15.9.2017г. до 14.11.2018г. и върху задължението за предоставяне на услуга дялово
разпределение за сумата от 15,49 лв. за периода от 15.09.2017г. до 14.11.2018г. Ответницата
е осъдена да заплати на ищеца 1590,89лв. за разноски в исковото и заповедното
производство, съразмерно с уважената част от исковете. Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Срещу решението в частта с която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от особения представител на
ответника С. А. Ц.- адв.М. С. от САК. Жалбоподателят поддържа, че не е безспорно
1
установено, че ответницата е собственик на процесния имот. Твърди, че размерът на
задълженията се установява само от едностранно издадени от ищеца частни документи и не
е установено количеството и качеството на доставената топлинна енергия. Ето защо моли
решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявеният иск- отхвърлен изцяло.
Претендира възнаграждение за особения представител.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД с подадения в срок писмен отговор оспорва
въззивната жалба като неоснователна и моли решението на СРС да бъде потвърдено в
обжалваната част. Претендира разноски и възнаграждение за защита от юрисконсулт.
Третото лице-помагач не изразява становище по жалбата.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1
ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Решението на СРС е правилно в обжалваната му част, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във
връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на процесния имот, за който се твърди от ищеца, че в него е потребена
топлинна енергия от ответника, са представени нотариален акт и молба- декларация за
откриване на партида на името на С. А. Ц. от които безпротиворечиво се установява, че
същата е собственик на този имот през процесния период, а и е подал писмена молба за
доставка на топлинна енергия. Установено е също така, че процесният имот е топлофициран
и че сградата, в която се намира същият е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Следователно ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./ през
процесния период.
Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. В случая е несъмнено, че Общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани – арг. чл.
150, ал. 2 ЗЕ. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са
били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
2
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в
действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е също така въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, че делът
на ответника за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са
били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Т.е.,
доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника
топлоенергия в определено количество за исковия период.
Непогасените задължения на ответника за доставена топлинна енергия за процесния
период са установени въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана
в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката
му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният съд намира, че
следва да бъде кредитирано.
Неоснователно е и възражението на ответника, представляващо всъщност твърдение за
нарушение на чл.182 ГПК. Доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна
на материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ. Тя е
производна, което следва от изискването, установено в разпоредбата на чл. 182 от ГПК, те
да бъдат редовни, т.е. всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които доказват
извършеното вписване. Редовността на счетоводните книги, обаче, не се предполага, тя
трябва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях. Пропускът на ответника да
оспори редовността на книгите, не ги прави редовни и в този смисъл ищецът не може да
бъде освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици.
Ето защо съдът не би могъл да основе решението си само на едностранно съставените от
ищеца фактури и извлечение от сметка. Настоящият случай, обаче, не е такъв. По делото са
събрани доказателства – изравнителни сметки, документи за главен отчет и заключение на
вещо лице, въз основа които може да бъде извършената преценката, че извършените от
ищеца вписвания в счетоводните книги са достоверни.
Ето защо въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
По разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. предвид
задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. на
ВКС по тълкувателно дело № 6/2012г., ОСГТК, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС дължимата за въззивното обжалване държавна такса в размер
3
на 107,65 лева, доколкото въззивното производство е инициирано чрез назначения по реда
на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител..
В полза на въззиваемото дружество следва да се присъдят сторените по делото разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определени по реда на чл. 78,
ал. 6 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Назначеният на въззивника С. А. Ц. особен представител- адв.М. С. от САК, е
направила искане да й бъде определено и изплатено възнаграждение за въззивното
производство. В хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК на особения представител се дължи
възнаграждение за всяка от инстанциите, независимо от постигнатия правен резултат, което
възнаграждение е винаги за сметка на ищеца и се внася предварително – преди приключване
на делото в съответната инстанция. Заплатените от ищеца възнаграждение за назначения по
реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител за всяка от инстанциите представляват
разноски по водене на делото, за извършването на които ищецът би могъл да поиска да бъде
възмезден от ответника по правилата на чл. 78 ГПК, според изхода от делото. Ако
производството в съответната инстанция е приключило без съдът да е определил
възнаграждение на особения представител, няма пречка този пропуск да се отстрани по реда
на чл. 77 ГПК – адвокатският хонорар да бъде изплатен на особения представител от
бюджета на съда, а загубилата страна да се осъди да възстанови тази сума в полза на
съдебната власт. Съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК възнаграждението на особения
представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото,
като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид
работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от
него. С оглед материалния интерес по делото и съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и предвид
ниската фактическа и правна сложност на делото /което се е развило в едно съдебно
заседание, като не са събирани доказателства/, настоящият съдебен състав приема, че на
адв.М. С. от САК следва да бъде определено възнаграждение в размер на 150 лева. Ето защо
възнаграждението трябва да бъде изплатено на особения представител от бюджета на СГС, а
загубилата страна – в случая жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
възстанови посочената сума в полза на съда.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20151041 от 05.07.2021г., постановено по гр.дело
№58645/2019г. по описа на СРС, ГО, 167 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА С. А. Ц., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата от
107,65лв. /сто и седем лева и 65 стотинки/, представляваща дължима държавна такса за
въззивното производство.
4
ОСЪЖДА С. А. Ц., ЕГН ********** да заплати на „Т.С." ЕАД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „******* на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал.
8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение на адв.М. С. от САК за осъществена защита като особен
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника С. А. Ц. във въззивното производство в
размер на 150 лв., което да се изплати от бюджета на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА С. А. Ц., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски градски съд на
основание чл. 77 вр. с чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК сумата от 150 лв., поета от бюджета на съда за
изплащане на адвокатското възнаграждение на особения представител на ответника във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач -
„Б.Б.“ ООД.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5