Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 17.09.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 686 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 13.08.2020г., постановено по гр.д. № 36294/2018г. по описа на СРС,
ГО, 45 състав, е уважен предявеният от Д.Я.Ж. срещу Ц.В.К. иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 4 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и
страдания, психически и емоционален стрес, вследствие от нанесен от ищеца
побой, обиди и заплахи на 28.05.2013г., в гр. София, на ул. „Димитър Петков”,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждане до
окончателното изплащане. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за
разликата над сумата от 4 000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева.
Срещу
решението, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ищцата Д.Ж.. В жалбата са изложени
оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон и конкретно на нормата на чл. 52 от ЗЗД при определяне на справедливия
размер на дължимото обезщетение. Поддържа се, че решаващият орган не е
съобразил продължителността и интензитета на преживените болки и страдания, както
и последствията за здравето и семейния живот на пострадалата. По тези
съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи в пълен размер.
Насрещната
страна Ц.В.К. оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита,
че ищцата не е доказала по безспорен начин основанието и размера на предявената
претенция. Ето защо се прави искане за потвърждаване на решението в обжалваната
му част.
По
делото е постъпила въззивна жалба и от ответника Ц.В.К. срещу
първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Въззивникът-ответник излага доводи за
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост
на формираните от първоинстанционния съд изводи. Конкретно се поддържа, че
съдът е излязъл от рамката на постановената осъдителна присъда, като е приел за
доказано твърдяното в исковата молба вербално и физическо нападение от страна
на ответника, изразяващо се в отправени обиди, ругатни и псувни, както и че
ответникът е проникнал в купето на автомобила и е нанесъл побой на ищцата. За
тези обстоятелства обаче не били събрани никакви доказателства, което води до
извод, че решението на СРС в осъдителната му част е необосновано. Обръща
внимание на факта, че са кредитирани единствено показанията на съпруга на
ищцата, който не е бил свидетел на инцидента, а не са кредитирани показанията
на другите свидетели М.и С., които са
очевидци и имат непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства.
Освен това не били ангажирани медицински документи, установяващи твърдяното
влошаване на здравословното състояние на пострадалата. В условията на
евентуалност са наведени доводи, че присъденият размер на обезщетението е
завишен. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се
отхвърли изцяло.
Насрещната
страна Д.Я.Ж. оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Предявен
е от Д.Я.Ж. срещу Ц.В.К. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, унижения,
срам от извършен деликт пред огромен кръг лица, уронване на честта и
достойнството на ищцата в резултат от отправени спрямо нея псувни, ритане,
блъскане, обиди, при твърдения, че извършеното съставлява престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за което ответникът е бил признат за виновен с влязла в законна сила
присъда.
Ответникът
Ц.В.К. оспорва предявеният иск по възражения, че не е извършил твърдяното
противоправно деяние, както и че не е налице причинно-следствена връзка между
деянието и претендираните вреди. Оспорва се и размера на претенцията по доводи,
че същия е необосновано завишен и не отговаря на критерия за справедливост.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел въз основа на влязлата
в сила присъда по НОХД № 10084/2015г. по описа на СРС, НО, че твърдяното в
исковата молба деяние е извършено от ответника, като поведението на последния е
виновно и противоправно, поради което ищецът се легитимира като кредитор по
спорното вземане за репариране на претърпените от деянието неимуществени вреди.
По отношение на размера на претенцията е съобразил, че от събраните гласни
доказателствени средства се установява, че ищцата е претърпяла нападение от
вербален и физически характер, включително чрез отправяне на обиди, ругатни и
псувни, нанасяне на побой и проникване на ответника в автомобила на ищцата. При
съобразяване на така установеното противоправно поведение, интензитета и
продължителността на преживения страх, безпокойство, физически и психически
дискомфорт, е уважил предявения иск до размер на 4 000 лева. Конкретния размер
на присъденото обезщетение е съобразено с обстоятелството, че по делото не е
установена причинно-следствена връзка между деянието и твърдените вербални нарушения,
изразяващи се в намален слух, главоболие, световъртеж, потъване. Взет е предвид
и преживения психосоматичен синдром, както и факта, че пострадалата е приемала
обезболяващи и други медикаменти, променило се е ежедневието й - изпитвала е битови неудобства, причинени от
противоправното поведение на ответника. По тези съображения съдът е формирал
извод, че обезщетението, което отговаря в най-пълна степен на принципа на
справедливост, е 4 000 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми. По изложените във въззивната жалба
оплаквания намира следното:
Предявен
е иск с правна квалификация на претенцията по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
За
да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищецът той следва да докаже
факти, които се субсумират под хипотезата на гражданския деликт, а именно -
противоправно деяние /действие или бездействие/; вина; вреди и
причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди /чл. 45, ал. 1 от ЗЗД/. Доколкото това са правопораждащи факти ищците следва да проведат пълно и
главно доказване. Законодателят е презюмирал небрежната вина /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, следователно наличието на такава не е необходимо да се доказва.
Останалите правопораждащи факти следва да се докажат от ищеца при условията на
пълно и главно доказване по реда на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Липсата на която и
да е от тези кумулативни предпоставки водят до неоснователност на претенцията.
Материално-правната
разпоредба на чл. 45 от ЗЗД предвижда възможност за репарация на вреди,
претърпени от конкретно лице. Правоимащ и кредитор по вземането за репарация на
вреди следователно е този субект, чиито правнозначим интерес е накърнен.
Следователно е необходимо на първо място ищецът по пътя на главното и пълно
доказване да установи това свое качество.
Вредата
по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяка неблагоприятна последица за защитените от
закона права и интереси на увредения, като тя може да засяга, както настоящото
имущество на увредения, така и вероятното бъдещо увеличение на имуществото му.
Съответно обезщетението за причинените от непозволеното увреждане вреди е
вземане само на увредения. А това е лицето, чието лично или имуществено благо е
засегнато от събитието, което по своя фактически състав е непозволено увреждане.
Затова само по отношение на него възникват правните последици на този
фактически състав. Само по отношение на него причинителят на вредите,
респективно лицата, които отговарят пред пострадалия вместо него, стават
длъжници.
Основният
обективен елемент от фактическият състав на иска по чл. 45 от ЗЗД е извършване
на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие, което обективно
да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право
или правнозначима ценност от категорията на естествените права.
В
конкретния случай ищецът релевира твърдения, че е пострадал от извършено от
ответника престъпление. Това обстоятелство се установява от представения препис
от влязла в законна сила на 22.08.2019г. присъда, постановена по НОХД № 10084/2015г.
по описа на СРС, НО, 103 състав, с която Ц.В.К. е признат за виновен в това, че
на 28.05.2013г., около 16, 00 часа в гр. София, на ул. “*******е извършил непристойни
действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към
обществото – нарекъл Д.Я.Ж. с думите “тъпа патка, загубено парче, курва”, като
деянието се отличава с изключителна дързост – нанесъл на Д.Я.Ж. удари с ръка в
областта на главата и удари с ръка и крак по лек автомобил “Ягуар” с рег. № *******и
с ключ надраскал лявата страна на автомобила по двете врати, капака на
багажника и предният капак, счупил антената на лекия автомобил и отвъртял и
изхвърлил топката на скоростния лост, поради което и на основание чл. 325, ал.
2, вр. ал. 1 от НК и чл. 54 от НК е осъден на наказание “лишаване от свобода”
за срок от четири месеца, като изпълнението е отложено с изпитателен срок от 3
години. Със същата присъда ответникът Ц.В.К. е признат за виновен и в това, че
на 28.05.2013г., около 16, 00 часа в гр. София, на ул. “*******, повредил
противозаконно чужди движими вещи, както следва: надраскал задна броня, заден
капак, предна лява врата, задна лява врата, предна дясна врата, преден десен калник,
преден капак, като вредата възлиза на сумата от общо 625 лева, като унищожил
противозаконно чужди движими вещи, както следва: счупил антената на автомобила
и дръжката на скоростния лост, чиято обща стойност възлиза на 75 лева, на лек
автомобил “Ягуар” с рег. № *******, като общата стойност на повредените и
унищожените вещи възлиза на сумата от 600 лева, собственост на Д.Я.Ж., поради
което и на основание чл. 217 от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание “лишаване
от свобода” за срок от 3 месеца, като подсъдимият е бил оправдан по
първоначалното обвинение за разликата до 600 лева посочени като обща стойност
на повредените чужди движими вещи и за разликата до 675 лева като обща стойност
на повредените и унищожените вещи. На основание чл. 66, ал. 1 от ГПК
изпълнението на наказанието е било отложено с изпитателен срок от 3 години. На
основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил едно общо най-тежко наказание, а
именно – лишаване от свобода за срок от 4 месеца с изпитателен срок от 3
години.
Според
съдопроизводственото правило на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на
наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието, относно това, дали то е извършено, неговата
противоправност и виновността на дееца. По тези съображения следва да се
приеме, че в настоящото производство е установено със задължителна сила, че
ответникът е извършил виновно и противоправно деянията, за които е признат за
виновен с влязлата в сила присъда. По аргумент от нормата на чл. 300 от ГПК
следва да се приеме за установено със задължителна сила и извършването от
ответника на посочените като част от непристойните действия, съставляващи
изпълнителното деяние на престъплението по чл.
325, ал. 1 НК, действия, а именно: нарекъл Д.Я.Ж. с думите “тъпа патка,
загубено парче, курва”; нанесъл на Д.Я.Ж. удари с ръка в областта на главата и
удари с ръка и крак по лек автомобил “Ягуар” с рег. № *******и с ключ надраскал
лявата страна на автомобила по двете врати, капака на багажника и предният
капак, счупил антената на лекия автомобил и отвъртял и изхвърлил топката на
скоростния лост,
От
събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Е.Ж., чиито
показания следва да се кредитират като логични и отразяващи непосредствени
възприятия относно релевантните за спора обстоятелства, се установява
състоянието на ищцата непосредствено след претърпения инцидент. Свидетелят и Д.
Ж.са съпрузи, поради което е житейски логично Е.Ж.да има преки наблюдения върху
възстановителния период, както и върху начина, по който се е отразил инцидента
върху психическото състояние на ищцата. Той не е присъствал на инцидента, но
съпругата му се обадила по телефона и му казала, че някакъв мъж се държи
агресивно и свидетелят я посъветвал да се заключи в колата и да викне полиция. От
неговите показания се установява, че след процесния инцидент Д. плачела, била
раздразнителна и имала главоболие. Това състояние продължило няколко месеца.
Започнала да пие и обезболяващи. Трудно й било да се справя в ежедневието,
особено като се има предвид, че трябвало да се грижи за малките си деца.
В
практиката на Върховния касационен съд е застъпено разбирането, че показанията
на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по
вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и
в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно
заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена
критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост,
съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени
факти или противоречия с останалите доказателства по делото. В аспекта на
изложеното при преценка на показанията на свид. Ж.в посочената им част по реда
на чл. 172 от ГПК, се налага извод, че същите следва да бъдат кредитирани. Те
не са опровергани от други доказателства по делото, като същевременно следва да
се съобрази, че в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните
факти.
Показанията
на свид. Ж.в останалата част обаче не следва да се кредитират, а именно – в
частта относно наличието на причинно-следствена връзка между деянието и влошаването
на здравословното състояние на ищцата, изразяващо се в залитания, проблеми със
слуха, и необходимостта от приемане на транквиланти за облекчаване на това
състояние. И това е така, тъй като за установяване на тези обстоятелства са
необходими специални знания на вещо лице със специалност съдебна-медицина и
отоневрология, а свидетелят не твърди и не установява наличие на такава
специализация. Ето защо съдът не следва да формира доказателствени изводи въз
основа на изразените от свидетеля предположения относно наличието на
причинно-следствена връзка между деянието и посочените увреждания на здравето
на ищцата, изразяващи се в залитания и намаляване на слуха. Съдът не може да
постановява решението си въз основа на предположения или то да е необосновано –
без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна
преценка на доказателствата по делото, вкл. без необходимата надлежна обосновка
в съответната област на науката, изискваща специални знания и наложила
ползването на експертно заключение, каквото обаче в
случая не е било ангажирано. По същите съображения съдът не може да формира
изводи за каузалитет между деянието и посочените здравословни усложнения само въз
основа на констатациите за здравословния статут на ищцата, отразени в представената
медицинска документация – история на заболяването с № 7852/2013г. от УМБАЛ “С.”
ООД.
Като
свидетел по делото е разпитана и М. С. – приятелка на ответника, която е присъствала
на инцидента - управлявала е автомобила, в който пътувал и Ц.К.. В нейните
показания се съдържат твърдения относно поведението на ищцата преди инцидента,
както и относно действията на ответника по време на инцидента. Свидетелката
твърди, че се е движила със своя автомобил след автомобила, управляван от Д.Ж.,
като ищцата спряла колата по средата на пътното платно, но на червен светофар.
След като сигналната уредба се сменила със зелен светофар, ищцата не потеглила.
Тогава свидетелката видяла, че Д.Ж. пазарува някакви неща от близката сергия на
пазара, без да излиза от автомобила. След колата на С. се натрупала дълга
опашка от други коли, които не можели да продължат напред, тъй като автомобилът
на ищцата пречел на движението. Свидетелката твърди, че ответникът се приближил
до ищцата, която била вътре в колата, и й казал да си мръдне автомобила, но
вместо да го направи, тя започнала да обижда К. с думите “тъпанар”, “идиот”,
“сега ще видиш коя съм”. Ответникът обаче не употребявал ругатни, единственото
нещо, което направил било да бутне антената на колата на ищцата.
Настоящият
съдебен състав счита, че показанията на свид. С. не следва да се кредитират,
тъй като противоречат на установеното с влязлата в сила присъда по НОХД №
10084/2015г. по описа на СРС, което има обвързваща съда сила относно конкретно
извършеното противоправно поведение на ответника и неговата вина. Със
задължителна сила /чл. 300 от ГПК/ е установено извършването от ответника на
посочените като част от непристойните действия, съставляващи изпълнителното
деяние на престъплението по чл. 325, ал. 1 НК,
действия, а именно: нарекъл Д.Я.Ж. с думите “тъпа патка, загубено парче,
курва”; нанесъл на Д.Я.Ж. удари с ръка в областта на главата и удари с ръка и
крак по лек автомобил “Ягуар” с рег. № *******и с ключ надраскал лявата страна
на автомобила по двете врати, капака на багажника и предният капак, счупил
антената на лекия автомобил и отвъртял и изхвърлил топката на скоростния лост.
Показанията
на свид. П.М., който е разпитан в първоинстанционното производство, също не
следва да се кредитират. Той твърди, че има непосредствени възприятия относно
релевантните за спора обстоятелства и излага, че ответникът не е удрял ищцата,
не е отправял обидни думи спрямо нея, не е посягал на колата й. Тези
обстоятелства обаче са в пряко противоречие с влязлата в сила присъда по НОХД №
10084/2015г. по описа на СРС, поради което съдът не следва да дава вяра на показанията
на този свидетел.
По
спорните на етапа на въззивното производство въпроси свързани с вида на
претърпените вреди, техния размер и наличието на причинно-следствена връзка
между деянието и вредите, настоящият съдебен състав приема следното:
Досежно
размера на претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди съдът съобрази
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне
между претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал
възможност на увредения да претендира за парично обезщетение за неимуществени
вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение. Релевантни за размера на
обезщетението и за прилагане на критерия „справедливост” са характерът и
тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките
и страданията, дали същите продължават или са приключили, тяхното проявление
във времето и цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в патримониума
на увредените лица.
Както е
прието в решение № 88 от 17.06.2014г. на ВКС по т.д. № 2974/2013г., II ТО, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение,
означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички
понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства -
емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само
отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен
период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви
в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните
неимуществени вреди.
При съобразяване на посочените критерии съдът счита,
че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, причинени
в резултат от извършените от ответника действия, възлиза на сумата от общо 4
000 лева. За да стигне до този извод съобрази времето и мястото на извършване
на деянието – в светлата част на денонощието и на публично място, механизма на деянието
– отправяне на непристойни и провокативни изрази, съпроводени с действия на
физическа агресия, насочена пряко срещу ищцата и срещу нейна собственост, като
последното също е било предприето с цел не само увреждане на лекия автомобил,
но и с цел всяване на страх и ужас у пострадалата с оглед вида на възможните
следващи нападателни прояви на деликвента. Посочените действия са от такова
естество, че могат да предизвикат
основателен силен страх за здравето на пострадалата. В резултат на така
описаното деяние ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в
психически стрес и ужас от преживяното, чувство на безпомощност, предизвикан от
обоснования страх, че може да бъде физически нападната, както се е и случило. Отражението
върху психиката на пострадалата се е проявявало в продължителен период от време
– около месец, което е довело до промяна в емоционалното й състояние. Изпитвала
неудобство и срам от преживяното на публично място, засегната била честта и
достойнството й с оглед употребените спрямо нея обидни и груби изрази. В тази
връзка следва да се посочи, че когато
се претендира обезщетение за обичайните неимуществени вреди /обичайни
негативни преживявания/ от деликт, не е необходимо същите да бъдат подробно
описани в исковата молба. В тези случаи не са нужни формални, външни
доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват
винаги в резултат от съответния деликт. В този случай размерът на обезщетението
следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в източник
на неоснователно обогатяване за пострадалия. Когато се твърди причиняване на
болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на
здравето и други специфични увреждания, то тогава тези болки и страдания трябва
изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от
предмета на иска. Когато ищецът претендира вреди над обичайните, той носи
тежестта да ги докаже.
В
конкретния случай в исковата молба се претендират неимуществени вреди от
деликта, изразяващи се в стрес от случилото се, в негативно отражение върху
психиката на пострадалата, притеснение и безпокойство, накърняване на чувството
на чест и достойнство. Това са обичайни негативни преживявания, чувства и
усещания в случаите на упражнено физическо насилие и употребени непристойни
изрази – обиди и ругатни. За установяване на същите не са необходими формални
доказателства в производството, доколкото те настъпват винаги в резултат от
съответния деликт. Ищцата се легитимира като кредитор на вземане за репариране
на претърпени неимуществени вреди в резултат на процесния деликт, изразяващи се
в отрицателни стресови преживявания, страх, безпокойство, унижение,
безпомощност, засягане на честта и достойнството на пострадалата.
Същевременно следва да се има предвид, че по делото
липсват данни за настъпването на специфични и трайни тежки последици върху
социалните контакти, семейния и професионален живот на ищцата, както
и липсват данни за
неблагоприятни бъдещи прояви в психическото състояние на ищцата. Не са
ангажирани доказателства и за наличието на причинно-следствена връзка между
деянието и твърдяното влошаване на здравословното състояние – залитания и
намаляване на слуха. В този смисъл
и с оглед обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта,
присъждането на по-голяма от горепосочената сума би довело до несъответстващо
на изискванията на справедливостта имуществено разместване. Присъждането на
обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение, като размерът на
паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди и не може да
служи за обогатяване. От значение е и създаденият от съдебната практика
ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като "справедливостта"
до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални
ценности, а в сферата на последните равенството в обществото намира най-чист
израз /така решение № 110 от
25.05.2017г. на ВКС по гр.д. № 2808/2016г., IV ГО/.
Като
е достигнал до същите крайни изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По
отношение на разноските:
Предвид
обстоятелството, че и двете въззивни жалби са неоснователни и следва да се
отхвърлят, то нито една от страните в производството няма право на присъждане
на сторените от нея разноски.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 175631 от 13.08.2020г., постановено
по гр.д. № 36294/2018г., по описа на СРС, ГО, 45 състав.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от
връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.