№ 1083
гр. София, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512645 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20161595/22.07.2021 г., на 49 с - в, СРС, по гр. д. № 47535/2019 г. е
признато за установено, по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД, че С. Г. П., ЕГН **********дължи на „К.И.И. БГ" ЕАД, ЕИК ******* сумата от 4 297.
09 лв. - главница по договор за кредит №1298800 от 17.10.2013, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението - 06.06.2017 г. (подаване на заявлението) до окончателното
изплащане, като искът е отхвърлен за горницата над 4 297. 09 лв. до пълния предявен размер
от 4 778. 20 лв. - главница по договор за кредит № 1298800 от 17.10.2013 г. Ответникът е
осъден за разноски в исковото и заповедното производства.
Решението се обжалва от ответника С. Г. П., чрез представителя му с доводи, че
е незаконосъобразно и необосновано, като съдът не е обсъдил събраните доказателства
в цялост. Поддържа, че в тежест на ищеца е било да установи, че е подписан договор за
кредит с ответника, по който е предоставена сума в кредит, а този факт е останал
недоказан в производството. Сочи, че от доказателствата не е установено, че
ответникът дължи претендираната сума по договор за потребителски кредит, както и
че длъжникът не е бил надлежно уведомен по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за цесията между
„У.К.Ф.“ ЕАД и „К.И.И. БГ“ ЕАД. По делото не са представени доказателства за
уведомяване извън твърденията на ищеца. Неоснователно СРС е приел, че ответникът
е уведомен за цесията с връчване на особения представител на исковата молба и
уведомлението към нея. Поради това сочи, че прехвърлянето няма действие спрямо
ответника. Поддържа и съображения, че ответникът следва да е уведомен лично за
1
цесията, а не чрез особения си представител. Съдът не е обсъдил възражението на
ответника, че договорната клауза за лихва за забава е нищожна, като неравноправна, по
чл. 146 ЗЗП и националните съдилища са длъжни да не я прилагат. С договорения
лихвен процент по кредита се нарушават и добрите нрави. Моли да се отмени
решението и иска да се отхвърли изцяло.
Въззиваемата страна - ищецът „К.И.И. БГ“ ЕАД оспорва жалбата в писмен
отговор, подаден по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е правилно и
законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуален закон и
събраните по делото доказателства. Сочи, че съгласно трайната практика на ВКС,
получаването на уведомлението за цесията, заедно с преписа от исковата молба, в
рамките на исковото производство, съставлява валиден способ за уведомяване на
длъжника. Поддържа, че връчването на уведомлението за цесията чрез особения
представител има идентични правни последици, като се позовава на практика на
съдилищата по този въпрос. Сочи, че пред СРС е представен документ, потвърждаващ
всички предприети действия по чл. 99 ЗЗД във връзка с цесията на вземането по
процесния кредит. Възразява и срещу оспорване на уговорената договорна лихва като
нищожна и противоречаща на добрите нрави. Позовава се на ЗПК, с който е въведен
максимален процент на ГПР, който не мое да бъде по-висок от 5 пъти от размера на
законната лихва. Лихвата по процесния договор е в рамките на законодателно
заложения максимален праг (ГПР е 21, 3%), поради което клаузите за договорна и
мораторна лихва не са неравноправни. Моли да се потвърди решението. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
Районният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл 79, ал.
1 ЗЗД, чл. 9 и сл. ЗПК и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, тъй като вземанията, чиято дължимост се
иска за бъде установена произтичат от договор за потребителски кредит, прехвърлени
на ищеца с договор за цесия.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение,
което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и без довод от страната за нарушения на
императивните материалноправни норми.
Обжалваното решение е валидно и допустимо в оспорената част, постановено
след подадена искова молба от заявителя при условията на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. При
постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материално правни
норми.
В частта, в която искът е отхвърлен до пълния размер, решението е влязло в сила
като неоспорена от ищеца.
Настоящият състав намира, че делото е решено при установена от СРС
фактическа обстановка и след обсъждане на представените от страните писмени
доказателства.
Във връзка с доводите по въззивната жалба за незаконосъобразност на
съдебното решение, въззивният съд намира следното :
Както е приел и СРС с доклада по делото при разпределяна на доказателствената
тежест в процеса, по правилата на чл. 154 ГПК ищцовото дружество е следвало да
2
установи - пълно и главно, че спорното право е възникнало, което включа
установяване, че са съществували договорни отношения по предоставяне на
потребителски кредит на ответника, по който той не е изпълнил в цялост задълженията
за връщане на дължимите суми към цедента, размерът на тези вземания, както и
валидното прехвърляне на задължението (като стойност) към ищеца посредством
договор за цесия и съобщаването на прехвърлянето на длъжника от страна на цедента.
От своя страна ответникът е следвало да ангажира доказателства за установяване на
правоизключващи или погасяващите си възражения срещу съществуването на
вземането, респективно срещу неговата изискуемост.
Според чл. 9, ал. 1 ЗПК с договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, а
кредитополучателя се задължава да върне в определен срок получената сума.
В случая се установява, че между „У.К.Ф." като кредитор и С. Г. П. е сключен на
договор за потребителски паричен кредит от 17.10.2013 г. за сума в размер на 5 000
лв., при фиксиран ГЛП 16. 5 % и ГПР 21. 3%.
На общо основание по договора за потребителски кредит важи правилото, че
договорът е реален - счита се сключен, когато, въз основа на постигнатото съгласие
между страните, парите бъдат предадени (или преведени) на кредитополучателя.
Според трайната практика на ВКС, за да се приеме, че има договор за заем
(кредит), освен постигнато съгласие следва да има и реално предаване на сумата,
предмет на договора. При спор относно дължимостта на сума, за която се твърди, че е
дадена в заем, в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сделката е,
при условията на пълно доказване, да установи обстоятелството, че сумата е предадена
на насрещната страна - заемополучател. (така съгласно решение № 69 от 24.06.2011 г.
по гр. д. № 584/2010 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д.
№ 167/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК).
По съществото на спора следва да се отбележи освен това, че с договора за цесия
се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на трето лице. Предмет на
договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към
момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. Със сключване на договора, т.
е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента върху цесионера. Към този
момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с
цесионера. За да породи действие спрямо длъжника, цесията следва да му се съобщи от
цедента - според изискването на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.
Като съобрази оспорването, направено от ответника, както в отговора на
исковата молба, така и пред въззивната инстанция, за разлика от СРС настоящият
състав намира, че ищецът не е провел пълно и главно доказване да е налице преведена
сума по договора за кредит в размер на 5 000 лв. Съгласно самият договор за кредит,
сумата се превежда по банкова сметка на клиента. Такова доказване не е проведено в
производството.
Освен изложеното, съгласно чл. 26, ал. 1 ЗПК кредиторът може да прехвърли
вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът за
кредит предвижда такава възможност. Въззивният съд констатира, че такава
възможност в процесния договор за кредит не е предвидена.
Предвид изложеното въззивният състав за разлика от СРС приема, че в
производството не е установено наличието на валидно вземане по договор за кредит,
3
което може да бъде предмет на договор за цесия, на който се позовава ищеца, като
основание за придобиване на вземането.
При това без правно значение за спора е дали цесията е породила действие
спрямо ответника, дали му е била съобщена преди завеждане на делото или чрез
изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионер,
което е достигнало до длъжника с преписа от нея, връчен на особен представител,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД.
Доколкото мотивите на настоящият състав не съвпадат с тези на СРС,
решението, в частта, в която исковете са уважени, следва да се отмени, като
постановено в нарушение на материалния закон, и исковете да се отхвърлят.
По разноските пред СРС :
Предвид промяна в изхода от спора, решението следва да се отмени и в частта, в
която са присъдени разноски в тежест на ответника за исковото и заповедното
производства.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора, право на разноски в производствата има ответника, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доколкото той не е направил разноски пред СГС, такива
не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20161595/22.07.2021 г., на 49 с - в, СРС, по гр. д. №
47535/2019 г., в частта, в която е признато за установено, по искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 и сл. ЗПК и вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, че С.
Г. П., ЕГН **********дължи на „К.И.И. БГ" ЕАД, ЕИК ******* сумата от 4 297.09 лв.
- главница по договор за кредит №1298800 от 17.10.2013, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението - 06.06.2017 г. (подаване на заявлението) до окончателното
изплащане и ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедното производства,
на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
чл. 9 и сл. ЗПК, вр. с. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че С. Г. П., ЕГН
**********дължи на „К.И.И. БГ" ЕАД, ЕИК ******* сумата от 4 297.09 лв. - главница
по договор за кредит № 1298800 от 17.10.2013 г. (подаване на заявлението), ведно със
законната лихва от подаване на заявлението - 06.06.2017 до окончателното
изплащане.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в неоспорената от ищеца отхвърлителна
част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5