Р Е Ш Е Н И Е
№ 6/10.01.2020 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският
апелативен съд, гражданско отделение, в публично заседание на единадесети
декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Юлия Калчева
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско
дело № 463 по описа за 2019 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано
по въззивна жалба на В.Н.Н. против решение № 993/05.08.2019г. на ОС – Варна,
постановено по гр.д. № 2714/2017г., с което е отхвърлен предявения от
въззивника против Държавата, чрез Прокуратурата на Република България иск за
заплащане на сумата от 1 000 000 лева, претендирана като обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от това, че е осъден с присъда по НОХД №
153/2006г. на Военен съд – Варна и е изтърпял наказание лишаване от свобода за
срок от 3 години и 6 месеца за престъпление, което не е извършил.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение, твърдейки, че искът е предявен
срещу Държавата, а не срещу Прокуратурата на РБ, че съдът е допуснал
процесуални нарушения като не е разгледал делото по реда на чл.2б от ЗОДОВ и не
е събрал поискани от страната доказателства. Иска се отмяна на решението и връщане
на делото за ново разглеждане.
В с.з., чрез процесуален представител, назначен на
основание чл.95 ГПК вр. чл.23 ал.3 ЗПрП, жалбата се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК не е постъпил отговор от ответната
страна - Прокуратурата на РБ. В с.з., чрез процесуален представител се изразява
становище за нейната неоснователност.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен от въззивника против
Прокуратурата на РБ иск за заплащане на сумата от 1 000 000 лева, претендирана
като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди /страдания и стрес/
от това, че е осъден с присъда по НОХД № 153/2006г. на Военен съд - Варна и е
изтърпял определеното с нея наказание за престъпление, което твърди, че не е
извършил.
В исковата си молба въззивникът е изложил твърдения, че с
цитираната по-горе присъда е бил несправедливо осъден и е изтърпял наказание
без да е извършил престъплението, в което е бил обвинен. В тази връзка и
съобразно направените в настоящото производство уточнения, счита, че това се
дължи на действията на органите на разследването /Прокуратурата на РБ/, с които
са били нарушени негови права по чл.5 § 1, 3 и 5 и чл.6 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, а именно – неразясняване правото му да ползва квалифицирана правна помощ, в резултат
на което от страна на органа на разследването не са взети в предвид представени
от него писмени доказателства /медицинско удостоверение/, отказали са да
приемат за достоверни дадените от него обяснения, неправилно са кредитирали
показанията на разпитаните в досъдебното производство свидетели, което е довело
до внасянето на обвинителен акт срещу него и постановяването на осъдителната
присъда при неизяснена фактическа обстановка и въз основа на лъжливи
свидетелски показания. Сочи, че в резултат на осъждането му и ефективното
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е претърпял неудобства, стрес и
страдания, поради което и е отправил и искането си до съда за осъждане на
Държавата да му заплати обезщетение за така претърпените неимуществени вреди в
размер на 1 000 000 лева.
Така предявения иск намира правното
си основание в нормата на чл.49 ЗЗД вр. чл.7 от Конституцията на РБ /в т.см. са
и указанията на касационната инстанция в отменителното определение, постановено
по ч.гр.д. № 835/2019г./. Дадената правна квалификация от въззивника не
обвързва съда. Само твърдението, че е налице нарушение на чл.5 § 1, 3 и 5 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, без
същото да кореспондира на фактическите основания /фактите, от които се твърди,
че са претърпени вреди/ не е достатъчно да обоснове правна квалификация по
някой от съставите на ЗОДОВ. Приетата преди приключване на устните състезания
пред настоящата инстанция нова разпоредба на чл.2в ЗОДОВ е неприложима, по арг. от §6 от
ПЗР на ЗИДЗОДОВ /ДВ бр.94/29.11.2019г./. Наведените в уточнителната молба от
15.10.2019г. твърдения за нарушение на §6 ал.1 от Конвенцията /нарушено право
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок/ също не следва да бъдат
съобразени при определяне правното основание на иска, доколкото такива
оплаквания не са заявени пред първоинстанционния съд и в същото време са
неотносими към твърдението за осъждане за престъпление, което въззивникът не е
извършил.
Макар и в петитума действително да е
посочено, че се иска присъждане на обезщетение от Държавата, още с
постановената размяна по чл.131 ГПК, а и впоследствие при разглеждане на иска,
като ответник в производството е участвала Прокуратурата на РБ. Въззивникът не
е възразил срещу тези процесуални действия на съда при разглеждане на спора от
първоинстанционния съд. Прокуратурата е приета като ответник по иска и в
постановеното вр. настоящия спор по ч.гр.д. № 835/2019г. на ВКС определение,
цитирано по-горе.
Наред с това следва да се отбележи,
че когато държавата участва в производството пред съда като субект,
равнопоставен на насрещната страна в материалното правоотношение, предмет на
делото тя може да бъде представлявана от министъра на финансите, министъра на
регионалното развитие и благоустройството, министъра на земеделието и горите,
областния управител – като законни представители в зависимост от предмета на
делото, но също и от процесуални субституенти – държавните органи и
предприятия, на които е предоставено за оперативно управление или стопанисване
държавното имущество, чиято собственост, владение или държане се претендира.
Когато се претендира отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани
и юридически лица, тя също може да се представлява пред съда от процесуални
субституенти – органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са
причинени вредите. Това важи, не само в хипотезите на предявен иск по ЗОДОВ, но
и при иск за обезщетение, основан на общата разпоредба на чл.7 Конституцията,
какъвто е настоящия казус /в т.см. Решение №
300/09.01.2019 по гр.д. № 2262/2018г. на ВКС/.
Ето защо, първоинстанционното
решение е постановено срещу надлежна страна, респ. ответник срещу когото е
насочена исковата претенция.
Ответната страна е оспорила иска с
възражения за неговата недопустимост и неоснователност. Счита, че не са
извършени незаконосъобразни действия от нейна страна, поради което и с оглед
влязлата в сила присъда не са налице основания за ангажиране отговорността на
Държавата. В случай, че съдът приеме, че ищецът има право на обезщетение са
прави възражение за погасяване на претенцията по давност.
Въпросът относно допустимостта на
иска е разрешен с влязлото в сила определение по ч.гр.д. № 835/2019г. на ВКС,
поради което и настоящия състав не формира мотиви в тази насока.
По
съществото на спора:
Не е спорно, а това е установено и
от представените по делото писмени доказателства, че с присъда, постановена по
НОХД № 153/2006г. на Военен съд - Варна /л.47/ въззивникът В.Н. е признат за
виновен в това, че на 19.01.2005г. се заканил на Г. П. Т. с престъпление против
неговата личност - убийство, което деяние съставлява престъпление по чл.144
ал.3 вр. ал.1 вр. чл.54 НК, за което му е наложено наказание "пробация".
Същата е била изменена в наказателната й част, като с въззивно решение на
Военно-апелативен съд, постановено по НОХД № 28/2007г. е определено наказание
лишаване от свобода от шест месеца, като на основание чл.68 ал.1 НК е
постановено същият да изтърпи и отложено наказание "три години лишаване от
свобода", наложено му със споразумение № 56/04.04.2001г. по НОХД №
51/2001г. Въззивното решение е потвърдено с решение на Върховния касационен съд
по н.д. № 296/2007г.
Видно от удостоверение от
09.07.2010г. на началника на Затвора - Ловеч двете наказания са изтърпени.
Установено е от доказателствата по
делото и това, че исканията на въззивника за възобновяване на наказателното
производство се оставени без уважение.
Твърденията на въззивника за
неправомерните действия на органите на разследването, в резултат на които
твърди, че е осъден за престъпление, което не е извършил, по своята същност се
свеждат до доводи за несъбиране на поискани от него доказателства в хода на
досъдебното производство и преценка на събрани свидетелски показания, в
резултат на което е бил внесен обвинителен акт срещу него и последвалото го
осъждане.
Настоящият състав на съда, намира,
че дори и да са били допуснати процесуални нарушения, ограничаващи правото му
на защита в досъдебното производство или необоснованост на повдигнатото му
обвинение, то същите не се намират в причинна връзка с постановената осъдителна
присъда - резултатът, от който извежда твърденията за претърпени неимуществени
вреди. Такава би била налице само при оправдаването му, каквото в случая няма.
Крайният извод налице ли е извършено престъпление или не е на съда, а не на
органа на разследването. Именно в хода на съдебното производство обвиняемият
разполага с процесуалната възможност да иска събирането на доказателства и
опровергава констатациите и изводите по внесения обвинителен акт. Наред с това
не се установява наказателното производство да е било прекратявано и връщано на
досъдебния орган за отстраняване на процесуални нарушения, респ. да е
постановявана оправдателна присъда от която и да е инстанция в наказателния
процес.
На основание чл.300 ГПК влязлата в
сила присъда е задължителна за гражданския съд. Недопустимо е последният да се
произнася по въпроса дали дадено деяние е престъпление или не. Поради това и твърденията
на въззивника, че не е извършил престъплението за което е осъден не могат да
бъдат разглеждани в настоящото производство.
Ето защо и установените от
заключението на СПЕ негативни преживявания от въззивника, дължащи се на
осъждането му и най-вече от изтърпените ефективни наказания не са пряка
последица от действията на Прокуратурата.
Следователно, не са налице
изискуемите се предпоставки по чл.49 ЗЗД вр. чл.7 от КРБ, които да ангажират
отговорността на Държавата, чрез нейния процесуален субституент Прокуратурата
на РБ за обезвреда на претърпени от въззивника неимуществени вреди.
Предявеният иск е неоснователен и
следва да се отхвърли като такъв.
Поради съвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 993/05.08.2019г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 2714/2017г. с
което е отхвърлен предявения от В.Н.Н. против Държавата, чрез Прокуратурата на
Република България иск за заплащане на сумата от 1 000 000 лева,
претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от това, че е
осъден с присъда по НОХД № 153/2006г. на Военен съд – Варна и е изтърпял
наказание лишаване от свобода за срок от 3 години и 6 месеца за престъпление,
което не е извършил.
Решението
може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.