№ 270
гр. Смолян, 17.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Софка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно гражданско
дело № 20225400500234 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С Решение № 51/29.04.2022 г. по гр. д. № 276/2021 г. М. районен
съд е признал за установено, че А. С. Ю. не дължи на „Сити кеш“ О. сумата в
размер на 694, 50 лева, представляваща неустойка по сключен между страните
Договор за паричен заем № 500003/25.03.2021 г.
Със същото решение е отхвърлен предявения от „Сити кеш“ О.
против А. С. Ю. иск за осъждането на А. С. Ю. да заплати на „Сити кеш“ О.
сумата от 309, 95 лева, представляваща сбор от сумите на непогасена
главница по падежирали вноски по Договор за паричен заем №
500003/25.03.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба 18.11.2021 г. до окончателното плащане; осъдена е
А. С. Ю. да заплати на „Сити кеш“ О. сумата от 148 лева – подлежаща на
връщане чиста стойност на Договор за паричен заем № 500003/25.03.2021 г.,
формирана като остатък от непогасената главница, ведно със законната лихва
от дата на подаване на насрещната искова молба – 18.11.2021 г. до
окончателното плащане. А. Ю. е осъдена да заплати на „Сити кеш“ О. 100
лева разноски за юрисконсултско възнаграждение и 50 лева разноски за ДТ;
„Сити кеш“ О. е осъден да заплати на А. Ю. сумата от 50 лева разноски за
ДТ; „Сити кеш“ О. е осъден да заплати на адвокат М.М. 300 лева разноски за
адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38 от ЗА.
Горепосоченото решение в частта, с която е отхвърлен иска за
сумата от 309, 95 лева, се обжалва пред Смолянски окръжен съд от „Сити
кеш“ О., чрез юрик. Я.П., с оплаквания, че е неправилно, постановено в
противоречие с материалния закон и процесуалните правила.
Твърди се във въззивната жалба, че неправилно районният съд е
1
приел, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Твърди се, че съдът е извел неправилен извод, като се е позовал на
заключението на вещото лице, с което е прието, че ако към разходите на ГПР
бъде прибавен размера на неустойката, то размерът на оскъпяването на
кредита е 770, 47 %. Т.е. не е направено разграничение между ГПР и
оскъпяване на кредита. Твърди се, че съгласно формулата, посочена в
Приложение № 1 на ЗПК, размерът на неустоечното задължение не е част от
параметрите, които участват при формиране на размера на ГПР.
Твърди се, че разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК не изисква
да се посочи в договора за кредит математическият алгоритъм, по който се
изчислява ГПР, както и не предвижда да бъдат изброени всички разходи,
включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляване на ГПР. Твърди се, че всички компонентни, които съгласно
формулата по Приложение № 1 следва да бъдат взети предвид при определяне
на ГПР, се съдържат в чл. 3 на договора и погасителния план – общият брой
на погасителните вноски, годишния лихвен процент, представляващ
единствен разход по кредита, интервалът между датата на усвояване на
сумата по кредита и датата на съответната погасителна вноска.
Твърди се във въззивната жалба, че съдът е тълкувал погрешно
доказателствата – заключението на съдебно-икономическата експертиза,
което сочи, че ГПР в договора е определено от кредитора съгласно
Приложение № 1 на ЗПК; посочено е, че единственият разход, взет при
формиране на ГПР, е размерът на ГЛП. Твърди се, че изводите на съда
противоречат на разпоредбата на чл. 19 ал. 3 от ЗПК, съгласно която при
изчисляване на годишния процент на разходите не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора. Прави се позоваване на съдебната практика, според която
противоречието на неустойката с добросъвестността и излизането й извън
присъщите й функции, са предпоставки за обявяване на неустоечната клауза
за нищожна, т.е. правните последици от уговаряне на неустоечно задължение,
което противоречи на добрите нрави, се изразяват в неговата нищожност, а не
трансформирането му в друг вид задължение, преследващо съвсем различна
от първоначално заложената му цел. Твърди се, че уговорената неустойка се
явява обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а
обезщетението по дефиниция не попада в общите разходи и не може да се
взема предвид при изчисляване на ГПР. Според жалбоподателят следва, че
неустойката не влиза в ГПР и не може да се приравнява на възнаградителна
лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните, тя няма такава
функция. Прави се позоваване и на разпоредбата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД.
С жалбата се прави искане да се отмени решението в обжалваната
част и се постанови друго, с което се уважи иска за сумата от 309, 95 лева,
претендират се разноски и се прави възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК.
В срок е депозиран писмен отговор от А. С. Ю., чрез
пълномощник адв. М.М., с който се изразява становище за правилност и
законосъобразност на обжалваното решение.
В отговора се излагат доводи, че в договора за кредит липсва
уточнение какви точно разходи се включват в посочения в него ГПР в размер
на 48, 63 %. По повод уговорената неустойка се твърди, че фактически се
дължи договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора,
което е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица кумулативни условия, практически неизпълними. Твърди
се, че в ГПР взема участие и вземането от 694, 05 лева, формално уговорено
като неустойка, като е нарушен чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, тъй като не е посочен
реалният годишен лихвен процент, което представлява самостоятелно
основание за нищожност на договора за паричен заем; нарушена е
разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
2
В заключение се прави позоваване на съдебна практика, като се
иска да бъде потвърдено обжалваното решение, претендират се разноски за
двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание жалбоподателят не изпраща представител.
Въззиваемата не се явява и не изпраща представител. От
пълномощникът й адв. В.М. излага доводи в писмена защита, с които оспорва
въззивната жалба.
Смолянски окръжен съд, след като взе предвид изложеното във
въззивната жалба и в отговора и прецени доказателствата поотделно и в
тяхната съвкупност, намира въззивната жалба за процесуално допустима като
депозирана в законно установения срок от надлежна страна, ДТ е внесена, а
по същество съобрази следното:
Между страните е сключен Договор за паричен заем №
500003/25.02.2021 г., за сумата от 800 лева, при посочен ГПР 48, 63 %,
фиксиран лихвен процент от 40, 05 %, платим на осем месечни погасителни
вноски, при посочена обща сума за плащане в размер на 961, 95 лева.
Според чл. 6.1 от договора заемателят се е задължил в срок от три
дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение –
поръчител или банкова гаранция, по реда и начина и отговарящи на условията
на чл. 33 ал. 1 от Общите условия към договора. Съгласно чл. 6.2 от договора
при неизпълнение на това задължение, заемателят дължи неустойка в размер
на 694, 05 лева, която се начислява автоматично от заемодателя и
начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.
Заемодателката има качеството на „потребител“ и поради това се
ползва със защитата на Закона за потребителския кредит и Закона за защита
на потребителите. Поради това за съда е налице задължение да следи за
наличието на нищожни и/или неравноправни клаузи в потребителски
договора.
В настоящия случай клаузата за неустойка, съгласно т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, тъй като е уговорена извън присъщите й
обезпечителена, обезщетителена и санкционна функции.
Така уговорената неустойка не обезпечава възстановяването на
вреди от неизпълнение, а евентуални такива от непредставянето на
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, затова тя надхвърля
обезщетителната функция. Неустойката в случая е свързана единствено с
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на
поръчители и гаранция; то не е определено като предварително условие за
сключване на договора, с което ще се осигури предварителна яснота за
икономическото състояние на кредитополучателя и неговата възможност за
изпълнение. Установените към поръчителите изисквания са утежнени и
осигуряването на такива в 3-дневен срок е практически неизпълнимо,
доколкото получаването на информация за тези лица е свързано с по-
продължителни срокове. Налице е противоречие с принципа на
3
добросъвестността, защото уговорката за неустойка е свързана с реално
неизпълними задължения. Кредиторът разполага с достатъчно източници на
информация, за да оцени предварително кредитоспособността на потребителя
и ако оценката му е лоша, той може да откаже да предостави кредит. Така
формулираната клауза за неустойка всъщност прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на кредитодателя за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задължението му – в случая с 87 %.
В процесния договор под наименованието „неустойка“ всъщност
се прикрива един значително по-голям процент на възнаградителна лихва,
след като по изложените съображения така уговорената „неустойка“ е в
разрез с присъщите й функции. Поради това и разходите за заплащане на тази
неустойка са разходи по кредита и подлежат на включване в ГПР, при което
включване многократно се надвишава допустимия праг на размера на ГРП. В
тази насока районният съд е изложил обстойни мотиви, към които настоящата
инстанция препраща.
Отделно от гореизложеното, съгласно чл. 33 ал. 3 от ОУ
заемодателят може еднолично и без да се мотивира да прецени дали
предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема, което е още едно
доказателство, че с предвидената неустойка се цели заплащането на
допълнително възнаграждение за кредитора, освен договорената
възнаградителна лихва и лихвите за забава.
Така договорената неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от
ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Тази разпоредба не прави
разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния
необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се
посочи, не е ясно какви вреди на кредитора покрива тази неустойка, а в
случая нейният размер е и драстично завишен, което води до реализиране на
по-висока печалба от кредитора, която не е предварително обоснована и
регламентирана.
Поради неравноправност на клаузата за неустойка и до
недействителност на договора, поради което заемателят връща само чистата
стойност на кредита. С оглед заключението на СИЕ и представените писмени
доказателства за заплатените от заемателката суми по кредита, неиздължена е
единствено сумата от 148 лева, която съдът е присъдил. Поради това и иска за
сумата от 309, 95 лева законосъобразно и обосновано е отхвърлен от
районния съд, поради което в тази част първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено.
С оглед този изпод на въззивното производство следва
жалбоподателят да бъде осъден да заплати на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева на адвокат М.В.М. – АК гр.
4
П..
Поради горното Смолянски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 51/29.04.2022 г. по гр. д. №
276/2021 г. на М. районен съд.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ О., ЕИК *********, гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7, на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата
да заплати на адвокат М.В.М. – АК гр. П., адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на въззиваемата А. С. Ю. пред въззивната
инстанция в размер на 300 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване предвид ограниченията
на чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5