Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 27.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV - В въззивен състав в публично заседание на двадесет и
втори ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
мл.с-я
БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Таня Стоянова, като разгледа докладваното от
мл.съдия Петрова в.гр.д. № 5520 по
описа на СГС за 2018г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С протоколно решение, постановено в
открито съдебно заседание, проведено на 22.06.2017г. по гр.д.№ 110501 по описа
на СРС, ГО, 62 състав за 2017г., поправено поради очевидна фактическа грешка с
решение № 366282 от 20.03.2018г., постановено по реда на чл.247 от ГПК по гр.д.№
110501 по описа на СРС, 62 състав е признато за установено, че Е.Ч.А. дължи на ”Т.С.”
ЕАД на основание чл.422 от ГПК във вр.с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД с чл.149 от ЗЕ
във вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумите както следва: 705,53 лева, главница за
доставена в периода от м.11.2013г. до м. 04.2016г. топлинна енергия (от която
сума 687,85 лева – главница за ТЕ и 17,68 лева – главница за дялово
разпределение за същия период), в едно със законната лихва от 22.12.2016г. до
окончателно плащане; сумата от 87,38 лева – мораторна лихва върху главницата за
периода от 31.12.2013г. до 12.12.2016г., като за разликата над тази сума до
пълния предявен размер от 91,72 лева (от които 88,50 лева мораторна лихва върху
главницата за доставена ТЕ и 3,22 лева мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение) искът е отхвърлен. За сумите е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по гр.д. № 75310/2016г. на СРС, 62 състав.
С решението на основание чл.77 от ГПК е осъден ищецът да заплати по сметка на съда дължимата за
първоинстанционното производство държавна такса в размер на 25 лева и в тежест
на ответника, на основание чл.78, ал.1 от ГПК са възложени разноски в размер на
800 лева за исковото и 325 лева за заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната
на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Недоволен от решението е останал ответникът Е.Ч.А., който го обжалва с въззивна жалба в срок. Поддържа, че решението е недопустимо, неправилно
и постановено при нарушение на материалния закон. Твърди, че исковата молба по
делото е нередовна, защото не е била внесена дължимата за разглеждането й пред
СРС държавна такса. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
ответникът е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §1,т.42
от ДР на ЗЕ, защото от доказателствата по делото е видно, че той е само
„гол собственик“ и в полза на трето за спора лице е учредено вещно право на
ползване, за което няма доказателства да се е погасило в плоза на собственика. Задълженията за процесните суми са именно на
третото лице – ползвател, а не на голия собственик. Това свое възражение
ответникът твърди да е заявил още с депозирания по делото отговор на исковата
молба и съдът неправилно го е счел за преклкудирано и не го е взел предвид при
постановяване на крайния си акт. По тези съображения жалбоподателят прави
искане за отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване на ново, с
което предявените срещу него искове бъдат отхвърлени.
Въззиваемата страна, ”Т.С.” ЕАД и
третото лице – помагач на страната на ищеца, уведомени, не е са подали отговор
на въззивната жалба в срока и по реда на
чл.263, ал.1 от ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в съответния срок, от легитимирана страна, срещу съдебен акт,
който подлежи на обжалване и като процесуално допустима, следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите. При изпълнение на посочените си правомощията настоящият
въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални
норми, за правилното прилагане на които въззивният съд също следи служебно.
Неоснователно е оплакването на ответника, че решението,
атакувано от него е недопустимо, защото е постановено по нередовна исковата
молба. Действително към исковата молба от 24.02.2017г. липсва приложен документ
за платена държавна такса, но по реда на чл.77 от ГПК тя е събрана от съда.
Исковата молба е редовна, тъй като в нея
ищецът ясно и недвусмислено е описал фактите, на които основава
претенцията си, посочил е вида на търсената защита, конкретизирал е точни
сумите на претенциите, за какво се претендират те и за какъв период се отнасят,
като исковата молба изцяло се припокрива с подаденото преди това заявление по
реда на чл.410 от ГПК. Исковата молба е подадена от упълномощен юрисконсулт,
който към този момент е изпълнявал посочената длъжност при ответника и който е
с придобита юридическа правоспособност (видно от приложените по делото писмени
доказателства). По отношение
правилността на обжалваното решение, по наведените от ответника доводи за
неправилност, настоящият състав приема
от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 153, ал. 1
Закона за енергетиката, в редакцията касаеща процесния период, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател на имот,
което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. Нормата на чл. 150 ЗЕ постановява, че продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие.
По делото е установено обстоятелството, видно от представения и приложен на л.26 Нотариален акт № 163, том LLIII, дело № 20461 от 1996г., че на 03.10.1996г. Е.Ч.А., е придобил процесния недвижим имот, а именно – ат.3, находящ с е в
гр.София, ж.к. **********, чрез покупко – продажба. В нотариалния акт изрично е
посочено, че продавачът – З.А.К. запазва пожизнено и безвъзмездно правото
ползване върху процесния имот.
По делото е представена (на л.25) молба – декларация за откриване на
партида при ищцовото дружество, подадена
от Е.Ч.А., като собственик, в която
същият лично е заявил, че ще ползва ат.********в ********за жилищни нужди
заедно с членовете на семейството си, което твърди да се състои от трима души. Съдът намира,
че процесното заявление – декларация има
характера на оферта за сключване на договор по смисъла на чл. 13 от ЗЗД и след
като при неговото входиране ищецът Т.С. ЕАД е продължил да доставя топлинна
енергия за процесния топлоснабден имот, то предложението на Е.Ч.А. за сключване
на договор за доставка на топлинна енергия е било прието. Ето защо същият има
качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди, по смисъла на чл.153
ЗЕ, вр. пар. 1, т. 42 от ДР на ЗЕ като собственик и между страните е възникнало правоотношение за продажба на топлинна енергия
при публично известни общи условия и доводът на
ответникът за липса на съществуващо облигационно правоотношение е неоснователен.
Титулярът на вещното право на собственост би станал страна по договора с ищеца
само при липса на подадена от собственика молба – декларация за сключване на
договор, съгласно систематичното тълкуване на чл.57 от ЗС във вр. с чл.153 от
ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на
чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие - на клиентите на топлинна
енергия за битови нужди, се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно
между страните за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни Общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“ Общите условия,
публикувани във вестник „Дневник“, броя от 14.01.2008г. и тези от 12.03.2014г., публикувани
във в-к 24 часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к „ 19 минути“. В случая съдът съобразява и разпоредбата на
чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Ответникът не твърди
и не установява да е упражнил правото си да възрази по горепосочения начин
срещу Общите условия, поради което съдът намира, че ги е приел. С оглед изложените мотиви съдът приема, че за
исковия период от време между ищеца и ответника е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет – доставката на топлинна енергия за
битови нужди за процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в чл.139 – чл.148 от ЗЕ и
в Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ
и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за процесния период
са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са издадени
фактури, като след края на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки
от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота на ответната страна
са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за процесния период от време и
изравнителни сметки, изготвени въз основа на документите за отчет на
индивидуалните уреди за разпределение,
като в последните документи е отразена разликата между старите и новите
показания. От тези документи, представени по делото и изготвеното въз основа на тях заключение на
съдебно-техническата експертиза се
установява стойността на действително доставената ТЕ за имота на ответника за
процесния период от време в размер на 687,83 лева.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.61,ал.1 от
Наредба № 16-344/2007г. за топлоснабдяването /в приложимата към исковия период
от време редакция, обн. в ДВ, бр.34/24.04.2007г./, дяловото разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от
топлопреносното предприятие или от доставчика на топлинна енергия -
самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл.
139“а“ ЗЕ и избрано от потребителите
или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. В конкретния
случай между страните по делото няма
спор, а и от представения по протокол от
18.09.2008г. от ОС на ЕС на бл********, гр.София, се установява, че от ЕС е възложено на третото лице-помагач като ФДР – извършването на услугата за дялово разпределение. От друга страна, с клаузата на чл.22,ал.2 от
приложимите към исковия период Общи условия /ОУ/ за продажба на ТЕ, одобрени с
решение № ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР и публикувани във в-к „Дневник“, броя от
14.01.2008г. , която договорна клауза
има силата на закон между страните, съгласно нормата на чл.20“а“ от ЗЗД,
е установено, че купувачите на ТЕ –ответници по делото, заплащат на
ищеца-продавач на ТЕ стойността на услугата „дялово разпределение“, извършвана
от избрания от тях търговец- ФДР. Ето
защо, настоящият съдебен състав приема, че ищецът е активно-материално правно
легитимиран да получи претендираното вземане за стойността на услугата „дялово
разпределение“, която е дължима от ответника, която за исковия период възлиза
на сумата от 17,68 лв.
С оглед
гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че законосъобразно и
правилно с обжалваното решение искът за главницата, представляваща стойността
на доставената през исковия период ТЕ е уважен в рамките на доказания
размер от 687,85 лева, както и законосъобразно и правилно е уважен и
искът за главницата, представляваща стойността на услугата за дялово разпределение
в доказания със ССЕ размер от 17,68 лева.
Основателността
на претенцията за главница- цена на ТЕ обуславя необходимостта от преценка
основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за
времето на забавата. Настоящият
съдебен състав приема, че за процесния период
31.11.2013г.-
31.04.2016г., ответникът е в забава за плащане на падежиралите в този период
ежемесечно дължими суми, представляващи стойност на ТЕ за времето м.12.2013г.-
м.01.2014г. Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., купувачите на ТЕ
дължат плащане на месечно дължимата сума
в 30 дн.срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Т.е. за стойността на ТЕ за първия месец от
исковия период- м.11.2013г., падежът за плащане е настъпил на 31.12.2013г. и от
този момент ответниците са в забава.
Това се отнася и за стойността на ТЕ за останалата част от исковия период – до
месечно дължимата сума за м.01.2014г., чийто падеж е настъпил на 04.03.2014г.г. Настоящият съдебен състав определя обезщетението за забава по чл.86,ал.1 от ГПК
върху главницата от 131,15 лева, представляваща стойност на ТЕ за периода м.11.2013г.-
м.01.2014г., което се следва на ищеца за
времето на забавата 31.11.2013г.- 31.04.2016г по реда на чл.162
от ГПК – в размер на 1,71 лева, до който размер исковата претенция се явява
основателна.
За разликата
над тази сума от 1,71 лева- до пълния уважен
размер от 87,38 лв., настоящият съдебен състав приема, че искът по
чл.86,ал.1 от ГПК се явява неоснователен и като такъв - следва да бъде отхвърлен
по следните мотиви: Настоящият съдебен състав приема, че върху главницата,
представляваща стойност на ТЕ за м.02.2014г.- м.04.2016г. , ответникът не са
изпадналв забава за плащане, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2
от приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./.
С посочените договорни клаузи е
регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на
стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и
чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от
Закона за защита на потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия
принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи
до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези
на потребителя /купувач/ - ответник по делото.
С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ
от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на
чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по
чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така
обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър или смартфон /, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема,
че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни
парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може
да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с
тези вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на
чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на
чл.143,ал.1 от Закона за защита на потребителите и като последица от това, на
основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за вземанията на ищеца за дължимата
стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.-
м.04.2014г., които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от
12.03.2014г./, съдът приема, че ответникът не е изпадналв забава, тъй като
липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно
изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД.
Върху главницата за дялово разпределение в размер на 1,71
лева по причината, че липсват доказателства по делото да е отправяна покана за
плащане на длъжника и по аргумент от чл.84, ал.2 от ЗЗД, съдът на намира, че същият
не е изпаднал в забава и не дължи заплащане на законна лихва.
По тази причина,
настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение в частта, с която е
било признато за
установено, че Е.Ч.А. дължи на ”Т.С.” ЕАД на основание чл.422 от ГПК вр. с чл.
86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 687,85 лева – главница за доставена до
топлоснабдения имот за процесния период ТЕ; за сумата от 17,68 лева – главница за
дялово разпределение за същия период и сумата от 1.71 лева – мораторна лихва
върху главницата за доставена ТЕ, която се следва на ищеца за времето на
забавата 31.11.2013г.-
31.04.2016г, определена от настоящия съд по реда на чл.162 от ГПК е правилно и
следва да бъде потвърдено.
В останалата му
обжалвана част, с която е бил уважен искът по чл.86 от ЗЗД за мораторна лихва
върху главницата за ТЕ в размера над1.71 лева до пълния уважен размер от 87,38 лева, решението като неправилно и следва
да бъде отменено.
По разноските
по делото:
При горния
изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК ищецът има правото на разноски
за първата инстанция и заповедното производство съразмерно с уважената част от
исковете от 510,08 лв. /държ.такси, възнаграждения за вещи лица и
юрисконсултско възнаграждение/, поради което решението в частта му с която са
присъдени в полза на ищеца съдебни разноски над размета от 510,08 лв. до 800
лева следва да бъде отменено.
За въззивното
производство, предвид изхода на спора, право на разноски има ищецът, който
претендира възнаграждение за юрисконсулт. Такова не се дължи на ищеца, тъй като
от процесуалния му представител реално не са извършвани никакви процесуални
действия в конкретното въззивно производство, извън подаването на еднотипната
молба, която ищецът подава по всички водените от и срещу него дела и с която е
заявено бланковото искане за уважаване на исковете.
Съответно,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК на ответника се дължат разноски за
първоинстанционното производство съразмерно с отхвърлената част от исковете и
тъй като същият е ангажирал доказателства да е сторил реално такива в общ
размер на 400 лева, следва да му бъдат присъдени разноски в размер на 45,16
лева. За въззивното производство на ответника не се дължат разноски.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените мотиви, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, IV - В въззивен състав,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ протоколно
решение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 22.06.2017г. по
гр.д.№ 110501 по описа на СРС, ГО, 62 състав за 2017г., поправено поради
очевидна фактическа грешка с решение № 366282 от 20.03.2018г., постановено по
реда на чл.247 от ГПК по гр.д.№ 110501 по описа на СРС, 62, в частта, с която е било признато за
установено, че Е.Ч.А. дължи на ”Т.С.” ЕАД на основание чл.422 от ГПК във вр. с
чл. 86, ал.1 от ЗЗД сумата над 1.71 лева до пълния уважен размер от 87,38 лева
– мораторна лихва върху главницата за доставена ТЕ до топлоснабдения имот ТЕ и в частта, с която ответникът Е.Ч.А. е
бил осъден на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на ”Т.С.” ЕАД сумата над 510,08
лева до пълния размер от 800 лева,
разноски в исковото и заповедно производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ искът на ”Т.С.”
ЕАД, предявен на основание чл.422 от ГПК във вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата над 1.71 лева до пълния уважен размер
от 87,38 лева – мораторна лихва върху главницата за доставена до топлоснабдения
имот ТЕ, против Е.Ч.А., с ЕГН: **********, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта му, с която състав е било признато за установено, че Е.Ч.А.,
с ЕГН: **********, дължи на ”Т.С.” ЕАД на основание чл.422 от ГПК във вр.с
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД с чл.149 от ЗЕ във вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумите
както следва: 687,85 лева – главница за доставена до топлоснабдения имот ТЕ за
периода от 31.11.2013г. до 31.04.2016г.; за сумата от 17,68 лева – главница за
дялово разпределение за същия период и сумата от 1.71 лева – мораторна лихва
върху главницата за доставена ТЕ, която се следва на ищеца за времето на
забавата, в едно със законната лихва от 22.12.2016г. до окончателно плащане,
както и в частта с която е осъден да плати на ”Т.С.” ЕАД разноски в исковото и
заповедно производство в размер на 510,08 лева.
ОСЪЖДА ”Т.С.” ЕАД, с ЕИК: ******** на основание
чл.78, ал.3 от ГПК да плати на Е.Ч.А., с ЕГН: **********, сумата от 45,16 лв (четиридесет и пет лева и 16 ст.) разноски в от първоинстанционното производство, съразмерно отхвърлената част от
исковете.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване, съгласно правилата, на чл. 280 от ГПК.
о.м. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
по гр.д.№ 5 520/2018 г. по описа на СГС
При съществуващата фактическа
обстановка по делото не споделям становището на мнозинството от решаващия
състав на СГС, че пасивно материално-правно легитимиран да отговаря по
заявените претенции по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД е „голият“ собственик
Е.Ч.А., а не вещният ползвател З.А.К..
По
делото е представено писмено доказателство – нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № 163, том LLІІІ, дело № 20 461 от
03.10.1996 г., от което се установява, че третото за спора лице З.А.К. е титуляр на вещното право на ползване върху
процесния имот, запазено /учредено му/ на посочената дата. При систематично
тълкуване на нормите на чл.150, ал.1 от ЗЕ, чл.153 ЗЕ и пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ
във връзка с разпоредбата на чл.57 ЗС, потребител на топлинна енергия за битови
нужди е собственикът на процесния топлоснабден имот, освен в случаите, когато върху имота е учредено вещно право на
ползване. При последната хипотеза, потребител на топлинната енергия, който е
страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предп-риятие, е
титулярът на ограниченото вещно право на ползване по смисъла на чл.153 ЗЕ и
пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ, който е задължен да заплаща стойността на доставената
за имота топлинна енергия, като разход, съгласно изричното разпореждане на
чл.57 ЗС.
Не може да се сподели становището
на мнозинството, че след учредяването на ограниченото вещно право на ползване
собственикът на имота е изразил воля да встъпи в облигационно отношение с ищеца
и че именно той е обвързан от облигационната връзка с последния. По делото няма нито едно доказателство за
отказ или погасяване на правото на ползване, учредено в полза на З.А.К., нито
за споразумение между съшия и „голия“ собственик Е.Ч.А. за различен от
установения в чл.57 ЗС начин за разпределение на
задължението за консумативните разноски за имота помежду им, които да пораждат
правни последици във
възникналото с вещния ползвател правоотно-шение. Съществуващото валидно
правоотношение между вещния ползвател и ищцовото дружество за продажба на
топлинна енергия за процесния имот не може да бъде прекратено с едностранно
изявление на едно трето за тази сделка лице.
За
наличието на облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия е
ирелевантно обстоятелството кое конкретно лице реално упражнява фактическа
власт вър-ху топлоснабдения имот, респ. разясненията, дадени в т.1 на ТР №
2/2017 от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС, касаят различна хипотеза, и са
неприложими в разглеждания случай.
СЪДИЯ:
/Е.Иванова/