Решение по дело №409/2019 на Административен съд - Велико Търново

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 17 октомври 2019 г. (в сила от 5 ноември 2019 г.)
Съдия: Евтим Станчев Банев
Дело: 20197060700409
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 10 юли 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

№ 373
гр. Велико Търново, 17.10.20
19 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Административен съд Велико Търново – трети състав, в съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:


                        Административен съдия: Евтим Банев                                                                                                         

при участието на секретаря М.Н., изслуша докладваното от съдия Банев Адм. д. № 409 по описа на АСВТ за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, вр. с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.

           

Образувано е по жалба, подадена от В.Г.В. с ЕГН **********, адрес ***, срещу Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, с № 324-1/ 15.05.2019 г., издаден от главен експерт в Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново, изменен след обжалване по административен ред с Решение № 110/ 18.06.2019 г., издадено от директора на Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново. С АУЗД на жалбоподателката са определени допълнителни задължения за данък върху превозно средство – лек автомобил марка „Нисан“, модел „Примера“ с рег. № ***, за периодите от 01.01.2014 г. до 31.12.2018 година. Актът е обжалван по административен ред и е отменен от решаващия орган в частта му относно начислените лихви. Жалбоподателката твърди, че при декларирането на МПС надлежно е посочил съответните данни, вкл. мощността на двигателя в kW, като е приложил и съответните документи на автомобила, установяващи тази мощност. Изтъква и че надлежно е заплащала определените от административния орган данъци за автомобила, не е налице извършено от нея наказуемо или морално укоримо деяние, а е допусната грешка от служител в Община Велико Търново, която задълженото лице не е компетентно да установи. Навежда и доводи, че при постановяването на решението на директора на Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново, е нарушено правото й на защита, тъй като във въпросното решение не е посочено пред кого и в какъв срок може да бъде обжалвано. С тези аргументи и се иска отмяната на обжалвания АУЗД в частта му, потвърдена от решаващия орган. В съдебно заседание оспорващото лице, чрез пълномощника си по делото *** И.М. от ВТАК, поддържа жалбата с направените искания, по съображенията изложени в нея и допълнителни доводи, развити в хода на устните състезания. Претендира присъждане на направените по делото разноски.  

Ответникът, директорът на Дирекция „Местни данъци и такси” при Община Велико Търново, конституиран като такъв съгласно чл. 4, ал. 5, предл. второ, вр. с ал. 1 от ЗДМТ, редовно призован за съдебно заседание, не се явява и не изпраща представител. В писмено становище чрез пълномощника си *** О.П., заявява че оспорва жалбата като неоснователна. Твърди валидност, процесуална и материална законосъобразност на АУЗД, в оспорената му част, като изтъква, че в партидата на собственика е обработена мощност на процесния автомобил от 74kW, а съгласно предоставена информация от Регистъра на пътните превозни средства, поддържан от МВР, действителната мощност е 75 kW. Акцентира върху обстоятелството, че жалбоподателката на практика не отрича заплащането на данъка в по-малък от дължимия размер, а законовите норми съгласно които се определя този размер са достатъчно ясни и позволяват на всеки да го изчисли, съобразно относимите параметри на собствения си автомобил. Поради това счита, че жалбаподателката е следвало да установи заплащането на данък в по-нисък от действителния размер. Намира, че безспорно е налице разлика между размера на дължимите и платени данъци за процесните периоди, а от там и основание за определяне на данъка по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК. По отношение редовното заплащане на погрешно определения като размер данък твърди приложимост на чл. 17, ал. 3 от ДОПК, в какъвто смисъл се е произнесъл и решаващият орган. С тези доводи ответникът моли жалбата да бъде отхвърлена, претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в рамер на 300,00 лв., определено по реда на Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

 

Съдът, като взе предвид събраните по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

 

С договор от 24.03.2005 г., по силата на извършена покупко-продажба, В.Г.В. е придобила право на собственост върху лек автомобил марка „Нисан“, модел „Примера“ с рег. № ***. Това обстоятелство е било заявено от нея пред компетентната към съответния период данъчната администрация, чрез подаването на декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ, с вх. 1734/ 24.03.2005 г. на ТДД – гр. В. Търново. Съгласно посоченото в декларацията, автомобилът е с обем на двигателя 1 597 куб.см., мощност на двигателя 102 к.с. или 75 kw общо тегло 1 620 кг.  Към цитираната декларация са били приложени договорът за закупуване на лекия автомобил, свидетелството за регистрация на същия, фактура издадена от продавача, митническа декларация от 16.03.2005 г. и удостоверение за застрахователна стойност, които се съдържат в административната преписка, представена от ответника. Не се спори, че от данъчната администрация, а след 01.01.2006 г. – от органи по приходите в Община Велико Търново /ЗИЗМДТ, обн. ДВ бр. 100 от 2005 г., в сила от 1.01.2006 г./, на собственика на посочения автомобил е определян ежегоден размер на дължимия данък, който е заплащан в съответните срокове. С Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 324-1/ 15.05.2019 г. на орган по приходите при Община Велико Търново, на В.Г.В. са установени задължения за данък върху превозно средство - лек автомобил марка „Нисан“, модел „Примера“ с рег. № ***, за периодите от 01.01.2014 г. до 31.12.2018 г., в размер общо на 480,20 лв. и лихви в размер на 131,76 лева. Посочените задължения са определени съгласно подадена от лицето декларация по чл. 54 от ЗМДТ. Актът е обжалван по административен ред и е отменен с Решение № 110/ 18.06.2019 г. на директора на Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново в частта му относно начислените лихви с мотиви, че данъчнозадълженото лице е действало съобразно дадените от органа по приходите писмени указания и позоваване на разпоредбата на чл17, ал. 3 от ДОПК. С посоченото решение директора на Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново, № 324-1/ 15.05.2019 г. е потвърден в останалата му част, относно главниците на допълнително начислените задължения. Решението е връчено на В.В. на дата 24.06.2019 г. /л. 34 от делото/, жалбата пред АСВТ е подадена чрез решаващия орган, на дата 03.07.2019 г., видно от дадения входящ номер в деловодството на ответната администрация.

В съдебната фаза на производството като писмени доказателства по делото са приети документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на оспорения АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, същите приложени и към жалбата.

 

Съдът като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, прави следните изводи:

 

Жалбата е подадена от лице с надлежна процесуална легитимация - адресата на акта, до компетентния съд, в срока по чл. 156, ал. 1, вр. с чл. 144, ал. 1 от ДОПК, след изчерпване на процедурата по административно оспорване. От външна страна същата отговаря на изискванията на чл. 149, вр. с чл. 144, ал. 2 от ДОПК и като такава е процесуално допустима за разглеждане по същество. Оспорването, макар и недотам прецизно формулирано, е насочено срещу административния акт, установяващ данъчните задължения, в случая АУЗД, а не срещу решението на горестоящия орган, в потвърдителната му част, което е и изрично заявено от пълномощника на жалбоподателката в съдебно заседание. Съобразно изложеното и приложимия процесуален закон, съдът в настоящото производство дължи проверка на законосъобразността на АУЗД в потвърдената му по административен ред част.

 

При извършената на основание чл. 160, ал. 2 от ДОПК, вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ се установява, че оспореният акт за установяване на задължения е издаден от М.П., главен експерт при Община Велико Търново. На съда е служебно известно във връзка с други дела със сходен предмет /напр. адм.д. № 410 от 2018 г. на АСВТ, адм. д. № 450 от 2018 г. на АСВТ/, че с посочената  Заповед № РД 22-170/ 03.02.2017 г. на кмета на Община Велико Търново и съобразно заеманата от нея длъжност, същата е определена да извършва дейности по чл. 4, ал. 1 и ал. 3 от ЗМДТ. С оглед на това, настоящият състав на АСВТ намира, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в рамките на предоставените му по закон правомощия. Същият е в предвидената от закона писмена форма и съдържа правните основания и фактически обстоятелства, обосновали издаването му. Решение, с което АУЗ е частично потвърден е издадено в изискуемата писмена форма, от директора на Дирекция „МДТ“ при общината, т.е. ръководителят на звеното за местни приходи, също в пределите на неговата компетентност, съгласно чл. 107, ал. 4 от ДОПК, вр. с чл. 4, ал. 5, предл. второ от ЗМДТ.

В глава ХІV от ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по чл. 107, ал. 3 от ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 от ДОПК. В конкретния случай се касае за определяне на задължения за местни данъци и такси по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК, което е изрично посочено и в самия акт. Съгласно последно цитираната разпоредба, установеното задължение за данък по декларация се съобщава на задълженото лице. По искане на последното органът по приходите издава акт за установяване на задължението в 30-дневен срок от искането. Акт може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът па чл. 103 от ДОПК, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Акт може да се издаде и служебно въз основа на собствени данни, данни, получени от трети лица и организации, когато по закон не е предвидено подаване на декларация и задължението не е платено и не е извършена ревизия. От АУЗД се установява, че е извършена служебна проверка на жалбоподателя по данни от данъчната му партида, които би следвало да съответстват на тези в подадена от него декларация по чл. 54 от ЗМДТ и предоставена информация от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на вътрешните работи. От мотивите на АУЗД и на потвърждаващото го решение не става ясно коя точно от всички хипотези на чл. 107, ал. 3 от ЗМДТ се претендира от приходния орган, но безспорно не се доказва същият да е съобщавал предварително размери на задължението, различни от заплатените от данъчния субект, обратно, на практика не се спори, че жалбоподателката е заплащала своевременно съобщаваните й определени задължения па ЗМДТ за процесното МПС. Няма доказателства посочените в обжалвания АУЗ допълнителни размери на задължения по ЗМДТ за процесния автомобил да са съобщавани на В.Г.В. и актът да е издаван по нейно искане на адвокатското дружество, т.е. хипотезата по чл. 107, ал. 3, изр. първо и второ от ЗМДТ. В случая безспорно не става въпрос и за задължения, които не подлежат на даклариране /чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ, в приложимата редакция/, а безспорно от задълженото лице е подадена съответната декларация – обстоятелство, което не се отрича от ответната администрация. При това положение изводът който се налага е, че органът по приходите претендира хипотезата на чл. 107, ал. 3, изр. трето, предл. първо от ЗМДТ, т.е. при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103 от ДОПК. В случая обаче не се установява да е предприемана процедурата по чл. 103 от ДОПК, като няма данни и не се твърди В.Г.В. да е канена да отстрани нередовности в декларацията си /каквито всъщност няма/ и да й е предоставян срок за това, както и въобще да е било уведомявана за започналата процедура по установяване на данъци. Като не е спазена посочената по-горе разпоредба на чл. 103, ал. 1, вр. с чл. чл. 107, ал. 3, изр. първо и второ от ЗМДТ данъчният субект е бил лишен от правото си на участие в началната фаза на административното производство, в нарушение както на коментираните процесуални норми на специалния закон, така и на основни принципи за гарантирано участие в административното производство на лицата, заинтересовани от неговия изход, залегнали в чл. 8 и чл. 34 от АПК, респ. чл. 6, ал. 2 от ДОПК нарушение, което в съдебната практика е трайно възприето като винаги съществено. Едва след изясняването с участието на данъчния субект, на всички относими към облагането обстоятелства, ако е необходимо и в процедура, различна от тази по чл. 107 от ДОПК, от органа е следвало да бъде извършена преценка налице ли е основание за начисляване на допълнителен данък върху превозното средства за процесния автомобил марка „Нисан“, периодът за който този данък е дължим и неговия размер. В случая посочените действия не са извършени от органа по приходите, в нарушение на чл. 5 от ДОПК, съответно чл. 9 и чл. 26 от АПК, което е обусловило издаването на АУЗД при лишаване от участие на обложеното лице в административната фаза на производсвото. Както се каза, нарушението е съществено, доколкото недопускането му би могло да обуслови у органа по приходите различни крайни изводи.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице твърдяното от жалбоподателя съществено нарушение на процесуални правила, изразяващо се в непосочване в решението на директора на Дирекция „МДТ“, че АУЗД в потвърдената му част подлежи на обжалване, пред кой орган и в какъв срок. Безспорно, ешението не съдържа посочения реквизит, но това би могло да има отражение единствено при определяне на сроковете за обжалването на АУЗД, а не на законосъобразността на акта.

 

Независимо от последното и предвид изложеното по-горе, оспореният акт, в частта му – предмет на настоящото производство следва да се отмени, без да се обсъжда съответствието с материалния закон и преписката да се върне за ново произнасяне от компетентния орган при съобразяване указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона.  

 

 

 

 

 

При този изход на делото, на ответника не следва да бъдат присъждани разноски. На основание чл. 161, ал. 1, изр. първо от ДОПК, вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски, поискани в съдебно заседание, в размер общо на 310,00 лв., от които 10,00 лв. държавна такса и 300,00 лв. – договорено  и заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно Договор за правна защита и съдействие от 23.07.2019 г. /л. 40 от делото/. 

 

Водим от горното и на основание чл. 160, ал. 3 от ДОПК, вр. с чл. 4, ал. от ЗМДТ, съдът

 

Р   Е   Ш   И   :

 

Отменя по жалба на В.Г.В. с ЕГН **********, адрес ***, Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, с № 324-1/ 15.05.2019 г., издаден от главен експерт в Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново, в частта му потвърдена след обжалване по административен ред с Решение № 110/ 18.06.2019 г. на директора на Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново, с която на жалбоподателя са определени допълнителни задължения за данък върху превозно средство – лек автомобил марка „Нисан“, модел „Примера“ с рег. № ***, за периодите от 01.01.2014 г. до 31.12.2018 г., в размер общо на 480,20 лева.

 

Връща преписката на служител на Община Велико Търново, който е с права и задължения на орган по приходите, за провеждане на процедура и ново произнасяне в съответствие с дадените указания по тълкуването и прилагането на закона.

 

 

 

 

 

Осъжда Община Велико Търново при ЦУ на НАП да заплати на В.Г.В. с ЕГН **********, адрес ***, разноски по делото в размер на 310,00 /хиляда седемстотин и седемдесет/ лева.

 

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

           

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 138, ал. 2 от АПК.

 

 

                                                                      

 

                                                          

Административен съдия: