Решение по дело №1599/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№

 

гр.София, 03.07.2019г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VII-ми въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:  НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ

                                                               ЧЛЕНОВЕ: 1. ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА

                                                                                      2. МАРИНА ГЮРОВА

 

при секретаря Т. Шуманова като разгледа докладваното от съдията СТАВРЕВА В.Н.Ч.Д.№1599/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на гл.21 от НПК.

С протоколно определение от 28.02.2019г. по Н.Ч.Х.Д.№10940/2017г., СРС, НО, 17-ти с-в е прекратил наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5, т.2 от НПК, образувано от частния тъжител С.Г.Д. срещу Г.С.П. за нанесена на първия квалифицирана клевета. Районният съд е отменил разпореждането на предходен съдия-докладчик, с което е даден ход на частната тъжба като е счел, че описаното в тъжбата деяние не покрива признаците на престъплението, за което е сезиран, а също и на престъплението обида. Счел е, че в случая инкриминираните от Д. реплики интерпретират чуждо, а не на П. мнение. Поради това е прието, че значението на думите в случая подлежи на интерпретация като личното субективно възприемане от страна на тъжителя в случая не може да обективира съставомерност. В заключение, съдът е възприел тезата, че разполага с правомощието по чл.250, ал.1 от НК да прекрати наказателното производство, въпреки че делото се намира в съдебна фаза.

Срещу описания съдебен акт в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от частния тъжител С.Г.Д. чрез поверениците му адв.Т.Д. и адв.И.Д. - САК. В сезиращия съда акт се настоява за отмяна на определението на СРС като незаконосъобразно и съответно връщане на делото за разглеждане от друг съдебен състав на осн. чл.348, ал.3, т.1, вр. чл.335, ал.2 от НПК. Посочва се, че първият съд не е имал правомощие да прекрати наказателното производство в хода на разглеждане на делото в съдебно заседание нито по чл.250, ал.1 от НПК, нито по чл.289, ал.1 от с.к. Приема се, че приложение на чл.250 от НПК преди изм. в НПК в сила от 05.11.2017г., е недопустимо. Развива се теза, съдът неправилно да се е позовал на несъответствие на тъжбата с чл.81, ал.1 от НПК, тъй като такова не е налице. По-насетне се акцентира на неправилността на извода на СРС по същество, че слухът, мълвата не могат да бъдат обект на престъплението клевета.

В закрито съдебно заседание на 07.05.2019г. въззивният съдебен състав по реда на чл.327, ал.2 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага събирането на допълнителни доказателства.

Частният тъжител С.Д. - редовно призован от въззивната инстанция, не се явява.

В съдебно заседание упълномощеният му повереник - адв.И.Д. – САК поддържа жалбата срещу определението на СРС, квалифицираъки го като неправилно и незаконосъобразно. Отново се моли за отмяната му и връщане делото на друг състав на СРС. Повереникът счита, че съдът се е позовал на несъществуваща правна норма, лансирайки неправилното виждане, че в този процесуален момент може да прекрати наказателното производство, поради липса на престъпление, въпреки изричната отмяна на това правомощие по чл.250, ал.1, т.2 от НПК и липсата на годна преценка за наличието на елементи по чл.81 от НПК.

Възползвайки се от правото си на реплика, адв.Д. настоява съставът на престъплението „клевета“ да може да се осъществяи и когато неистинските и позорящи обстоятелства се изнасят като слух или съмнение, в каквато насока се позовава на практика на ВКС. Отново се акцентира на процесуалното нарушение, допуснато от първия съд, който се е произнесъл по същество на казуса, приемайки, че инкриминираното деяние се явява несъставомерно от обективна страна. Този извод на съда, безспорно според този повереник не може да се приеме за съответен с духа и смисъла на чл.81 от НПК.

Подсъдимият Г.С.П. – редовно призован чрез защитника си, не се явява като се представлява от двама защитници - адв.Г.М. и адв.Г.К..

В пространната си защитна реч, адв.М. в подробен вид оборва наведените в жалбата твърдения на ответната страна. Намира за правилно становището на СРС да отмени на осн. чл.258 от НПК извършените до момента процесуално-следствени действия. Акцентира на обстоятелството, съдържащото се и в трайната съдебна практика, че съдията-докладчик по дела от частен характер следва да даде в квалификация на престъплението, което е предмет на делото, за да има ясота подсъдимия срещу какво точно престъпление се защитава. Игнорира се разбирането, че съдът има правомощие да прекрати производството, ако прецени, че описаните в тъжбата факти не съставляват престъпление. Изрично се подчертава, че наказателното производство е прекратено на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5 от НПК, поради несъответствие на тъжбата с изискванията на чл.81 от НПК, въпреки непрецизността на процесуалния и материален закон. Отрича се и виждането във въззивната жалба съдът да е нарушил с определението си материалния закон, приемайки, че процесните реплики от подсъдимия не осъществяват състава на престъплението „клевета“. Навеждат се обективните и субективни елементи на твърдяното да е извършено от подсъдимия престъпление, които според защитата не са налични в процесния казус, което обосновава правилността на извода на първата инстанция.

Другият процесуален представител на П. - адв.Г.К. поддържа доводите на колегата си, без да добавя нови аргументи.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен състав, след като обсъди доводите във въззивната жалба, както и тези, изложени в съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваното определение, констатира следното:

Производството по НЧХД№10940/2017г. по описа на СРС, НО, 137-ми с-в е образувано по частна тъжба на С.Д. срещу Г.П. с твърдения, че на 04.05.2017г. в гр.София, в студиото на телевизия „БТВ“, в предаването „Тази сутрин“ П. е разпространил неверни и позорни обстоятелства за тъжителя с думите:... „Случвало се е да се чуе приказка за господин Д.. Спомням си по време на една от срещите, един от домакините попита, така, с чувство за хумор: „А бе, този не е ли някакъв жулик?“. Тогава не знаех тази руска дума, после направих справка – това е просто мошеник. Това е оценката на Москва...“, квалифицирано в частната тъжба като престъпление по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.1 и т.2, вр. чл.147, ал.1 от НК.

С Разпореждане от 29.06.2017г. първоначално определеният съдия-докладчик е дал ход на тъжбата като е квалифицирил твърденията на Д. под нормите на чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.1 и т.2, вр. чл.147, ал.1 от НК. По делото са извършени множество процесуално-следствени действия като поради заболяване на Председателя на състава, с протокол от 21.02.2019г. е избран нов съдия-докладчик. Последният с атакуваното протоколно определение от 28.02.2019г. е прекратил наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5, т.2 от НПК.

В принципен план, районният съдия правилно е отменил извършените до момента съдопроизводствени действия, съблюдавайки изикванията на чл.258 от НПК, доколкото по определени, независещи от новия съдия причини, разглеждането на делото е следвало да започне отначало. Въпросът, който правилно е разрешен от СРС според този съдебен състав е и относно стадия, от който е следвало да започне разглеждане на делото, а именно с преценка на обстоятелствата по чл.247а, ал.2, т.2 от НПК. Без съществено значение за процесуалната стойност на постановения от СРС акт е обстоятелството, че на този етап от разглеждане на делото, съдията-докладчик се произнася с Разпореждане в закрито заседание, а не определение. Изводимо от цитираната от първия съд новела на чл.250, ал.4 от НПК, на обжалване подлежат определението и разпореждането за прекратяване на наказателното производство. Съгласно нормата на чл.32, ал.2 от НПК, съдията-докладчик, каквато процесуална фигура е имал съдията от СРС, постановява разпореждане, именно препис от което в случаите, когато се прекратяване на наказателното производство за престъпление от частен характер, се връчва на частния тъжител и на обвиняемия.

Сред изброените правомощия на съдията-докладчик по чл.250-252 от НПК, релевантни за делата от частен характер са:

1. да прекрати наказателното производство в случаите по чл.24, ал.1, т.2, 3, 4, 6, 7, 8, 8а, 9 и 10, а когато производството е образувано по тъжба на пострадалия - и в случаите по чл.24, ал.5 /чл.250, ал.1, т.1 от НПК/; и когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, съставлява административно нарушение /чл.250, ал.1, т.2 от НПК/;

2. да насрочи образуваното по тъжба на пострадалия производство, когато са налице основания за разглеждането ѝ в съдебно заседание /чл.252, ал.4 от НПК/.

Безспорно акуратно е виждането на СРС, че сред задължителните изисквания, които следва да прецени съдията-докладчик е и дали частната тъжба отговаря на условията, заложени от законодателя като минимален стандарт за разглеждане на дела от частен характер /чл.81, ал.1-3 от НПК/. Именно на база на вътрешното си убеждение, съдията-докладчик е приел, че тъжбата не отговаря на изискванията по чл.81, ал.1 от НПК като описаното в нея не представлява престъпление, което според СРС е било основание за прекратяване на наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5, вр. чл.81, ал.1 от НПК.

Тук е мястото да се отбележи, че според въззивния съд, ако съдията-докладчик счете, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл.81 от НПК, е задължен да укаже на частния тъжител в какво се изразява недостатъка в този процесуален документ като му даде съответен подходящ /обикновено 7-дневен срок/ да го отстрани, ако това е обективно възможно, и чак тогава, ако не съблюдава това свое задължение, да прекрати наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5, вр. чл.81, ал.1 от НПК, както е сторил преждевременно СРС.   

Районният съдия е счел, че в иницииралия производството документ не се съдържат такива факти, които да обуславят съставомерността на деянието и участието на подсъдимия в него. С други думи, че описаното деяние в тъжбата не съставлява престъпление, което налага цялостно прекратяване на производството. Това становище на СРС настоящият съдебен състав намира за неправилно, незаконосъобразно и несъответно на материалите по делото.

Въззивният съд не споделя тезата, че частната тъжба трябва да отговаря на изискванията, посочени в ТР№2/2002г. на ОСНК на ВКС, респ. чл.246, ал.2 от НПК, отнасящи се до съдържателната част на обвинителния акт. Вярно е твърдението, че именно частната тъжба е тази, която поставя предметните граници на обвинението и следва да описва определения минимум, обективиран в чл.81 от НПК, но виждането, че следва към частните тъжители да се поставят изиквания, съотносими с тези на професионален юрист /прокурор/ би представлявало отказ от правосъдие и нарушаване правата на гражданите за достъп до такова. На тази база следва да се посочи, че за разлика от прокурора, частният тъжител няма задължение да квалифицира твърдяните от него факти.

Не може да се отрече, че процесната частна тъжба съдържа данни, и то в достатъчна степен както за субекта, който се е счел за оклеветен /С.Д./, за лицето, срещу което е насочена /Г.П./, за датата на извършване на деянието /04.05.2017г./, за мястото /гр.София, в студиото на телевизия „БТВ“, в предаването „Тази сутрин“/ а също и възприетите от тъжителя като накърняващи личната му чест и достойноство като неверни/позорни думи: /„Случвало се е да се чуе приказка за господин Д.. Спомням си по време на една от срещите, един от домакините попита, така, с чувство за хумор: „А бе, този не е ли някакъв жулик?“. Тогава не знаех тази руска дума, после направих справка – това е просто мошеник. Това е оценката на Москва...“/.

Вярно е виждането на защитата, че съдията-докладчик е задължен да даде правна квалификация на изложеното в тъжбата, което той всъщност не е сторил, а е обосновал единствено и само несъставомерност на квалифицираното от частния тъжител престъпление като чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.1 и т.2, вр. чл.147, ал.1 от НК /стр.2 от определението/.

По-насетне, за да обоснове крайния си извод, първостепенният съдия всъщност е мотивирал оправдаване на подсъдимия П., поради несъставомерност на описаното в частната тъжба и невъзможността да бъде субсумирано под обективните и субективни елементи на твърдяното престъпление „клевета“, тъй като П. е пресъздал не собствена оценка за тъжителя, а чужди твърдения, при все и част от тях изказани като въпрос. Това налага и по същество, настоящият съд да вземе отношение по наведените в тъжбата обстоятелства.

На обекта на защита, охраняван от наказателната норма при престъпленията по Глава ІІ, Раздел VІІ, а именно правото на лична чест и достойнство на отделния субект, пряко противостои свободата на словото, правото на мнение, разпространявано чрез слово, провъзгласено в КЗПЧОС (чл.10) и конституционно гарантирано (чл.39-41 от Конституцията на РБ).

Така многократно националните съдилища са се произнасяли, че: ”В една демократична и правова държава всеки има правото, без страх от каквито и да било санкции, публично да изразява своето становище по всякакъв вид въпроси... след като това се извършва при спазване на установени със законите правила, то не може да бъде квалифицирано като престъпление и да ангажира наказателна отговорност на извършителя му. В тази насока българските граждани се ползват със закрилата не само на своята конституция, но и на ратифицираните международни спогодби и конвенции, гарантиращи правата на човека…”(р. №363 от 01.07.2002 г. по н.д. № 241/2002, II н. о. на ВКС). Многократно последното е било и предмет на произнасяне и провъзгласяване и от страна на международните съдилища. Така: Решение от 24.02.1997г. "ДЕ ХАЙС и ГАЙСЕЛС срещу БЕЛГИЯ"; Решение от 07.12.1976г. по Дело ХЕНДИСАЙД срещу Обединеното Кралство. Горното корелира със съдържанието на чл.10, т.2 от КЗПЧОС.

Безспорно правото на свободно изразяване на мнение граничи с правото на лична чест и достойнство на другия, по отношение на когото се изказва мнението /р.№7 от 04.04.1996 г. к.д. № 1 от 1996г. на КС на РБ, а също и в по-ранното р.№15 от 28.09.1993 г. по к.д. №17 от 1993г. на КС на РБ/. Изхождайки от тази принципна позиция следва да се анализира дали при депозиране на определено мнение, респективно на определени факти, свързани с личността на дадено лице сме в хипотеза на правото на свободно изразяване и разпространение на информация или при упражняването на това право, изказващият се е прекрачил горепосочената граница и е нарушил правата на насрещния, засягайки честта и достойнството му.

Клеветата представлява съзнателно разпространяване на информация за определено лице в позорни обстоятелства или данни за извършено престъпление/я, за които деецът знае, че са неистински (р.№20/1998г. по к.д. №16/98г. на Конституционния съд /КС/ на РБ). Тези обстоятелства следва да съдържат информация, факти /от миналото, настоящето/ с цел да бъде злепоставена личността на оклеветения пред обществото посредством засягане неговата чест и достойнство. Винаги следва да се касае за конкретни явления от действителнстта, а не за някакви отрицателни оценки, съждения, епитети и др. /Н., И. Учебник по наказателно право. Особена част, с.432-433/. Горните обстоятелства следва да пресъздават личността в отрицателна насока пред обществото с оглед общоприетите изисквания на морала и добрите нрави. От своя страна обществената укоримост на престъплението произтича от неистинността на тези позорни за наклеветения обстоятелства, респективно приписването на неизвършени престъпни деяния.

Прав е СРС, и защитата, че никое лице не може да бъде осъдено за вложен от другиго „смисъл” на неговото твърдение. В тази насока е съдържанието в основното р.№ 80 от 09.03.1998 г. по н. д. № 766/1997г., II н.о., в което се посочва, че: „Деецът не може да носи наказателна отговорност за чужди изводи, разсъждения и предположения“, а също и по-новата съдебната практика – р.№70/25.02.2009г. по н.д.№36/2009г., I-во н.о. на ВКС, р.№421/14.11.2008г. по н.д.№446/2008г. на III-то н.о. на ВКС и р.№140/28.10.2009г. по н.ч.д.№430/2009г. на III-то н.о. на ВКС.

В процесния казус, доколкото СРС е разсъждавал по същество на твърдяното престъпление, думата, която в най-голяма степен е засегнала правата на частния тъжител е „жулик“, в превод „мошеник“. Безспорно съдържателната част на същата обосновава негативна оценка за тъжителя и засяга личната му явно висока самооценка, изводимо от вписаното в частната тъжба. Дали сама по себе си тази дума и изреченията като цяло са клеветнически, или представляват обида, би могло да се прецени, както резонно е сторил първият съдия-докладчик след проверка на всички релевантни изнесени обстоятелства и събиране на доказателства, след който процес, в случай че се установи несъставомерност на наведените факти под нормите на чл.146 или чл.147 от НПК, съдът е длъжен да постанови присъда с оправдателен диспозитив по смисъла на чл.304 от НПК. В противен случай, както е постъпил СРС, независимо от виждането, че деянието е изначално несъставомерно, би се стигнало до лишаване от възможността на тъжителите, а и подсъдимите, да получат адекватна защита на правата си в един висящ процес, който да завърши със стабилен краен акт – присъда.

 В тази насока, настоящият съдебен състав е запознат с практиката на част от съдебните състави, вкл. и в СГС, за възможността за позовававане на чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5, вр. чл.81, ал.1 от НПК в действащата редакция и при прекратяване на делата от частен характер, когато описаното в тъжбата изначално не съставлява престъпление /р.№1389 от 15.12.2017г. по н.ч.д.№2235/2017г. на СГС/. С измененията на НПК със ЗИД НПК (ДВ, бр. 63 от 04.08.2017г., в сила от 05.11.2017г.), независимо дали са удачни или не, беше отменена разпоредбата на чл.250, ал.1, т.2 от НПК относно правомощието на съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, не съставлява престъпление, което всъщност е сторил СРС, макар и позовавайки се на друга норма, като е препратил към изикванията на чл.81, ал.1 от НПК. Според настоящата правна уредба, която не би могла да се тълкува по друг начин, освен стеснително и без възможност за прилагане по аналогиия, спорният момент по дела от частен характер, а именно дали има извършено престъпление или не може да се разреши само и единствено с краен съдебен акт, но не и с разпореждане/определение, преди да е проведено състезателно производство и да бъде извършен обективен и всестранен анализ на събраните доказателства. Както беше отбелязано и по-горе, позоваването на разпоредбата на чл.81, ал.1 от НПК, с аргумент, че описаното не съставлява престъпление е опит за заобикаляне на законовата разпоредба в чл.250, ал.1, т.1 от НПК.

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира правните изводи на първия съд, обективирани в протоколно определение от 28.02.2019г. по Н.Ч.Х.Д.№10940/2017г., СРС, НО, 17-ти с-в за прекратяване на наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5, т.2 от НПК, за неправилни. Атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен, като незаконосъобразен и делото следва да се върне Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия от друг съдия-докладчик.

С оглед горното и на осн. чл.334, т.1, вр. чл.335, ал.2, вр. чл.348, ал.3, т.1, вр. ал.1, т.2 от НПК от НПК‚ СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ протоколно определение от 28.02.2019г. по Н.Ч.Х.Д.№10940/2017г., СРС, НО, 17-ти с-в е прекратил наказателното производство на осн. чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.5, т.2 от НПК, образувано от частния тъжител С.Г.Д. срещу Г.С.П..

ВРЪЩА делото за разглеждане от друг състав на Софийски районен съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: .....................................                             

 

          ЧЛЕНОВЕ: 1....................................

                                                                                                         

        2....................................