Номер 26317.11.2020 г.Град
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд – Пловдив3-ти търговски състав
На 04.11.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Красимир К. Коларов
Членове:Георги В. Чамбов
Емил Л. Митев
Секретар:Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Красимир К. Коларов Въззивно търговско
дело № 20205001000488 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано е Решение № 251 от 17.06.2020 г., постановено от Пловдивския окръжен
съд по т. д. № 292/2019 г., с което съдът е решил следното:
„ОСЪЖДА Г. ф., гр. С., да заплати на И. А. П. сумата 35 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от телесни
повреди/травматично проникване на кръв и въздух в лявата гръдна кухина, счупване на 6, 7,
8, 9, 10, 11 леви ребра, контузия на белите дробове/, получени при ПТП на 26.02.2018 г. на
автомагистрала „Т.“, виновно причинени от водач на неидентифицирано моторно превозно
средство, което е напуснало местопроизшествието и не е било установено, ведно със законна
лихва върху сумата, считано от 17.01.2019 г. до окончателното изплащане.“
В полза на ищеца са присъдени и разноски, в размер на сумата 1 850 лева.
Решението се обжалва от Г. ф., гр. С., с подробни съображения за неговата
неправилност.
Ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна.
1
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата на
страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Искът е по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, претенцията на ищеца е за присъждане
на обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди – телесни
увреждания и свързаните с тях болки и страдания, причинени му от
настъпилото на 26.02.2018 г. на магистрала Т. пътно транспортно
произшествие, което било предизвикано от моторно превозно средство, което
е напуснало местопроизшествието и не е било установено.
1. Поддържаното в процеса становище на Г. ф. е, че описаното в
исковата молба неустановено (неидентифицирано) моторно превозно
средство е пълна измислица на ищеца, че подобно МПС въобще не е
участвало по никакъв начин като причинител на реално станалата на
26.02.2018 г. катастрофа на автомагистрала Т., км. 202 + 400 м. и че
единствената причина за сблъсъка между управлявания от ищеца лек
автомобил С. Г. В. и спрелия в аварийната лента микробус М. е била
неадекватното, несъобразено с лошите пътни условия поведение на
самия ищец.
Свидетелят А. С. Х., който е бил разпитан в съдебното заседание от
17.10.2019 г. (л. 81 и сл.), е очевидец и участник в катастрофата от 26.02.2018
г. на автомагистрала Т. и – с крайно несъществени за самия инцидент
разминавания – е потвърдил фактите, изложени от ищеца в исковата молба.
Без значение е, че името на този свидетел не е вписано в съставения след
сблъсъка на колите констативен протокол, той – точно като присъстващ
очевидец (л. 43) – е бил разпитван в досъдебното производство по
приложената много подробно водена Преписка № .../... г. Свидетелят е
установил, че е бил пътник, возещ се на предната дясна седалка до
пострадалия ищец, автомобилът им се е движел в лявата, изпреварващата
лента на магистралата, със скорост, съобразена със зимните тогава условия. В
момента, в който управляваният от ищеца автомобил доближил почти на 10 –
2
15 м. успоредно движещия се пред, тях в лентата им от дясно лек автомобил,
водачът му ненадейно променил посоката си на движение на ляво и „колата
ни засече пътя, влезна в нашата лента“. „Тази кола – продължава свидетелят –
тръгна внезапно наляво, без пътен показател, без нищо, беше на не повече от
10 – 15 м. от нас, когато тръгна (наляво)“. Според възприетото от свидетеля
Х., „в аварийната лента, тъй като имаше сняг от снегорините и беше
наполовина затрупана, се е движел някакъв микробус, който аз видях в
момента на удара, дотогава не го бях видял. Микробусът се е движел
наполовина в аварийната лента и наполовина в дясната (средната) лента, този
който засече нас дойде зад микробуса и за да го изпревари той засече нас“. А
оценката на очевидеца е: „Ако И. не беше реагирал щяхме да се ударим,
защото отляво беше мантинелата, а отдясно беше белият седан и ако беше
завил волана надясно щеше да се ударим в колата, която ни засече“.
Заключението по автотехническата експертиза на вещото лице инж.
С.М. (л. 62 и сл.) е, че „техническата причина“ за настъпилото ПТП е загубата
на странична устойчивост на управлявания от ищеца автомобил,
предизвикана от задействане на спирачната му система и че в анализираната
от вещото лице пътна ситуация, т. е. при движение със скорост от около 80
км. ч. и при съобразяване на данните, описани в обстоятелствената част на
исковата молба, „от момента, в който водачът на л. а. „С. Г. В.“ (ищецът) е
реагирал, той е нямал техническа възможност да установи автомобила преди
мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно екстрено
спиране“. Но тази „техническа причина“ за страничното поднасяне и
завъртане на колата (задействането на спирачките) не обяснява и няма
никаква пряка или косвена връзка с онова, което всъщност е предизвикало
реакцията на ищеца – за онази фактическа причина, която го е накарала да
задейства спирачките – вж. и разясненията на вещото лице С.М., дадени в
съдебното заседание от 17.10.2019 г. (л. 81 и сл.). Така единствените събрани
в процеса достоверни данни, от които става ясна причината за иначе
нелогичното, неоправдано и в такъв случай безсмислено задействане на
спирачната система от ищеца, ако той наистина (според ответника) е
управлявал автомобила на равен прав участък от пътя, без никакви видими
препятствия отпред и от дясно, в последна сметка остават фактите,
3
съдържащи се в показанията на свидетеля А. С. Х..
Затова Апелативният съд приема, че хипотезата по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ
е била доказана и на датата 26.02.2018 г. ищецът наистина е получил
твърдените в процеса увреждания в пътно транспортно произшествие на
автомагистрала Т., причинено от моторно превозно средство, което е
напуснало местопроизшествието и не е било установено (неидентифицира-но
моторно превозно средство).
2. Данните в приетите по делото заключения по изготвените от вещото
лице д-р Д. М. (л. 60 и сл.) и д-р М .Б. (л. 129 и сл.) съдебномедицински
експертизи са, че при безспорно настъпилата на 26.02.2018 г. катастрофа
ищецът И. П. е преживял „травма вътре в купето на превозното
средство“ – удар на тялото му „в лявата врата в подлакътника“, ударът
причинил „травматично проникване на кръв и въздух в лявата гръдна
кухина, счупване на 6, 7, 8, 9, 10 и 11 леви ребра, контузия на левите
дробове“, всяко от които наранявания само по себе си е било
разстройство на здравето, временно опасно за живота, проведено е било
спешно оперативно лечение с 2 активни аспирации от лявата гръдна
половина и дренаж, счупването на ребрата е довело до затрудняване на
движенията му, като пострадалият П. е изпитвал „значителни до умерени
по сила и интензитет болки, до пълното му изчезване след неговото
приключване“.
Свидетелят А. И. П., на 73 години, баща на ищеца, разпитан в съдебното
заседание от 17.10.2019 г. (л. 81 и сл.), е установил, че синът му е останал в
болницата 19 дни, първите дни не можел да се движи и изпитвал големи
болки , а след като го изписали за домашно лечение, не можел да вдига лявата
си ръка и продължил да изпитва болки. След инцидента отслабнал драстично,
а от стреса при катастрофата се обострил и съществуващия диабет, преди
синът му бил „само на хапчета“, а „сега 4 пъти на ден си бие инсулин“,
4
болките продължили „около 4 – 5 месеца“.
Апелативният съд дава вяра на този близък на ищеца свидетел и не
трябва да се мисли, че евентуалната му заинтересованост по смисъла на чл.
172 ГПК е – сама по себе си – необорим признак за недостоверност на
неговите показания, подобен подход към преценката на събраните в процеса
доказателства поставя по-скоро емоционални, но рационално неоправдани
пречки към разкриването на истината (чл. 10 ГПК) и затова би бил не само
необосновано предубеден, но и процесуално недопустим.
При тези събрани в процеса доказателства и като има предвид и възрастта на
пострадалия, който, на 47 години по време на тежкия удар, все пак не е бил толкова млад,
преценката на настоящата инстанция е, че посоченото от окръжния съд парично
обезщетение в размер на сумата 35 000 лева, дължимо в настоящото производство по чл.
557, ал. 1, т. 1 КЗ, като предвидена и допустима от закона компенсация на доказаните и
подлежащи на репариране негови неимуществени вреди, по размер е определено правилно.
3. Подробното заключение по съдебномедицинската експертиза на д-р М .Б. (л.
129 и сл.) е ясно и категорично: травматичните увреждания на ищеца нямат
характеристиката на т. н. „воланна травма“, която би била признак за поставен
предпазен колан, но при установения от експертизата конкретен и доста силен удар на
тялото във вътрешната лява част на купето, „ролята на предпазния колан е сведена до
минимум“. Пострадалият – според вещото лице – е бил „с поставен триточков
предпазен колан, който не е могъл да задържи тялото при страничното движение на
ляво“.
При установените в процеса данни няма основания и да се мисли, че ищецът е
трябвало или е можело да предполага, че при наличната и все пак съобразена с лошите
условия на пътя скорост от около 75 – 80 км. ч., при вече успоредното му движение от ляво
на изпреварвания лек автомобил, неговият водач ненадейно ще реши да отбие и той наляво,
за да се отдалечи на безопасно разстояние от намиращия се пред него, спрял в аварийната
лента с включени аварийни светлини микробус. В подобна ситуация на шофиране в лента за
движение, която от ляво е била преградена от мантинела, а отпред и отдясно – от изведнъж
отклоняващия се наляво, но дотогава намиращ се успоредно от дясно автомобил, водачът не
е имал друг избор, освен да употреби спирачките. Затова колата му е избегнала сблъсъка
5
отпред и отдясно с изпреварвания автомобил, но забавяйки скоростта си, за сметка на това е
поднесла странично, завъртяла се е и ударът със спрелия в аварийната лента микробус е
станал неизбежен.
Затова възраженията на жалбоподателя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД: за непоставен от
пострадалия ищец предпазен колан и за несъобразено с конкретната пътна обстановка
управление на автомобила – като обусловени само от твърдения, но не и от установени в
процеса факти – не е можело да бъдат уважени (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Заключението е, че обжалваното решение е законосъобразен и правилен
отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще следва
да се потвърди, със съответното препращане (чл. 272 ГПК) и към мотивите на
Пловдивския окръжен съд.
На осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в полза на процесуалния представител на
ответника по жалбата – адвокат В. Д. М. , ще следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за оказаната на И. А. П. безплатна адвокатска помощ и съдействие в
производството, проведено пред настоящата инстанция, в размер на сумата 1 580 лева.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 251 от 17.06.2020 г., постановено от Пловдивския
окръжен съд по т. д. № 292/2019 г.
ОСЪЖДА Г. ф., БУЛСТАТ ..., да заплати на адвокат В. Д. М. , ЕГН ..., адвокатско
възнаграждение за оказаната на И. А. П. , ЕГН **********, безплатна адвокатска помощ и
съдействие в производството, проведено пред настоящата инстанция, в размер на сумата 1
580 /хиляда петстотин и осемдесет/ лева.
6
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок
от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7