Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 70
гр. Сливен, 31. 03. 2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – СЛИВЕН, в публично заседание
на осемнадесети март, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ
ИВАНОВА
При участието на секретаря Николинка Йорданова, като
разгледа докладваното от административния съдия административно дело № 486 по описа на съда за 2020 година, за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от Закона за
чужденците в Република България /ЗЧРБ/ във връзка с чл. 145 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по жалба от К.Р., г. на Р. Т., с ЕГН: **********,***,
с настоящ адрес: Р. Т., подадена против Заповед № 343з-2357 от 11.11.2020 г.,
издадена от Началника на Група „Миграция“ при Областна дирекция /ОД/ на МВР –
Сливен, с която на оспорващия К.Р., на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от
ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1 от
ЗЧРБ–„Отнемане на правото на пребиваване в Република България”.
В жалбата си оспорващият твърди, че оспорената заповед
е незаконосъобразна, тъй като е издадена в нарушение на
административно-производствените правила, в противоречие с материалноправните
разпоредби и при несъответствие с целта на закона. Счита, че административният
орган не е приложил в пълнота разпоредбата на чл. 35 от АПК, както и не са
налице сочените в заповедта основания за налагане на ПАМ. Моли оспорената заповед да бъде отменена като
незаконосъобразна.
В съдебно заседание
оспорващият, редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощен
процесуален представител, който поддържа жалбата, моли да бъде уважена и
претендира присъждане на направените по делото разноски. В представени писмени
бележки излага съображения в подкрепа на твърденията си за незаконосъобразност
на оспорената заповед. Счита, че: липсва връзка между мотивите за налагане на
ПАМ и диспозитива; не е установено какви точно неверни данни е представил
оспорващият при получаване на правото на пребиваване; от свидетелските
показания е установено, че оспорващият активно търси да закупи собствен имот, в
който да живее; доказано е желанието на оспорващия да се установи трайно на
територията на страната.
Административният орган – Началника на Група
„Миграция“ при ОД на МВР – Сливен, редовно призован, се явява лично в съдебно
заседание и с упълномощен процесуален представител. Оспорва жалбата и счита
оспорената заповед за законосъобразна. В представени писмен отговор и писмена
защита излага съображения в подкрепа на твърденията си.
Административният съд, след като обсъди и прецени наведените
в жалбата доводи, становищата на страните и събраните по делото относими към
спора доказателства, и извърши проверка за законосъобразност на оспорения
административен акт, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
На оспорващия К.Р., роден на ***
г., г.
на Р. Т., е разрешено право на постоянно пребиваване на чужденец в Република
България с Решение № 434440 от 22.03.2016
г. на Директора на Дирекция
„Миграция” при МВР, издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, съгласно
която норма разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците,
които не са лица от български произход, родени на територията на Република
България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или
по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на
страната. Видно от Декларация от оспорващия от 03.02.2016 г., същият е
декларирал, че ще се установи да живее трайно в Република България на адрес в
с. Н., община С., ул. „А.п.” № …, както и че е запознат с изискванията на ЗЧРБ.
Съгласно Удостоверение за постоянен адрес Изх. № 6 от 16.05.2016
г. по описа на Община Сливен, оспорващият е със заявен постоянен адрес ***,
считано от 16.05.2016 г. А видно от Удостоверение за настоящ адрес Изх. № 15 от
16.05.2016 г. по описа на Община Сливен, оспорващият има заявен настоящ адрес в
Т. от 16.05.2016 г.
На 07.10.2020 г. е извършена проверка от
служители на Група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен на адрес с. Н., ул. „А.п.” № …, който е посочен като адрес на оспорващия
в страната. При проверката е снето сведение от д. на чужденеца, съгласно което най-големият период, в който оспорващият е пребивавал
на адреса, е бил в началото – около две седмици, когато си е оправял
документите; не е имал ключ от къщата, нито свои
вещи в нея; д. не познавал семейството на оспорващия, тъй като оспорващият е
идвал сам на адреса, но знаел, че оспорващият заедно със с. си живее в гр. Б.,
където работел в завод за а.; идвал в България, за да вземе б. г. За извършената проверка е изготвена Докладна
записка Рег. № 343р-12009 от 08.10.2020 г., към която са приложени: Сведение от
Х. Х. Б.; Справка за пътуване на К.Р. от
01.01.2016 г. до 06.10.2020 г. Видно от приложената справка, за периода след 22.03.2016
г. /датата
на издаване на разрешението за постоянно пребиваване/, оспорващият е посетил
Република България дванадесет пъти, като последното му влизане е на 08.08.2020
г., а общо за периода от четири години и шест месеца е престоял в страната 41
дни. В хода на проверката от проверяващите е установено, че по отношение на
оспорващия в НАП няма регистрирани трудови договори, както и няма данни за
здравни осигуровки. Въз основа на резултатите от проверката, е образувано
административно производство, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, и на оспорващия
е изпратено съобщение по чл. 26 от АПК с Рег. № 343000-10426 от 27.10.2020 г.
Съобщението е връчено по реда на чл.18а, ал. 9 от АПК чрез залепване на
входната врата на адрес с. Н.,
община С., ул. „А.п.” № …, за което е съставен Протокол Рег. № 343р-13071 от 30.10.2020 г.
Със съобщението е дадена възможност на оспорващия да изрази своите възражения.
На 11.11.2020 г. от Началника на Група „Миграция“ при ОД на МВР– Сливен, е
издадена оспорената в настоящото производство Заповед № 343з-2357, с която на
оспорващия К.Р., на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, е наложена
ПАМ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – „Отнемане на правото на пребиваване в Република
България”, тъй като от административния орган е
установено, че: данните, представени за получаване на пребиваването, са неверни
и оспорващият в едногодишен срок след разрешението за пребиваване не
се е установил и не пребивава на територията на страната. От фактическа страна,
от органа е прието, че: за периода от 22.03.2016
г. до датата
на проверката чужденецът е пребивавал на територията на Република България по
няколко дни в годината, като част от престоя съвпада с датите за довършване на
процедурата по заплащане на таксите, вписване в регистрите на населението,
заявяване на постоянен и настоящ адрес; лицето е устроено и трайно живее
на територията на Р. Т., където е и заявеният от К.Р. настоящ адрес; не е установено лицето постоянно да живее на територията на
страната; същото не се е установило в къщата в с. Н., няма ключ от тази къща и
няма свои вещи в нея. Направен е извод, че лицето формално поддържа разрешеното
постоянно пребиваване с цел получаване на б. г.. Не е изпълнено условието за
получаване на постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок да се
установи и да пребивава на територията на Република България, каквото е
изискването на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Административният орган е приел, че
е налице и условието на т. 3 от ал. 1 на чл. 40 от ЗЧРБ, а именно, че данните, представени
за получаването на пребиваването, са неверни. Органът е счел, че в настоящия
случай декларираното желание от страна на оспорващия
да се установи трайно в Република България, не кореспондира с поведението му
след полученото разрешение, което навежда на извод, че данните, представени за
получаването на разрешението, са неверни.
В хода на съдебното дирене са събрани и
гласни доказателства– показанията на свидетелите А. А. Н. и Х. А. Б., според
които: К.Р., когато посещавал
България, отсядал в къщата на ч. си в с. Н.; идвал през два-три месеца, като е
престоявал най-много около седмица; можел да ползва жилището в с. Н., когато
реши; имал с. и д. деца, които ж. в Т. и не са идвали в България; К.Р. работел
в Т. в завод за ч. за к.; искал, след като се п. след две години, да дойде да
живее в България; искал да си купи къща в България; имал роднини и приятели в
с. Н., с които бил в близки отношения.
Въз основа на установените по делото факти, съдът прави
следните правни изводи:
Жалбата е допустима. Оспорената заповед е съобщена на
оспорващия на 25.11.2020 г. Жалбата срещу заповедта е входирана в деловодството
на съда 09.12.2020 г. и следователно е подадена в предвидения в чл. 149, ал. 1
от АПК преклузивен срок. Жалбата е подадена и от надлежна страна – адресат на
оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален
административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните
съображения:
Оспорената заповед е издадена от компетентен
административен орган по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ – надлежно
оправомощено длъжностно лице, въз основа на Заповед №
343з-320 от 14.02.2018 г. на Директора на ОД на МВР Сливен.
Спазена е установената от закона форма – оспореният
акт е писмен и е мотивиран, като са посочени фактическите и правни основания за
издаването му. В оспорения акт е описана приетата за установена от
административния орган фактическа обстановка, посочени са доказателствата, въз
основа на които са установени фактите, цитирани са правните норми, послужили
като основание за постановяване на административния акт. Същият съдържа
изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Не са допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изпълнени са и
изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ
административният орган е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в
цитираната разпоредба, съгласно която при налагане на принудителните
административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на
пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите
уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците
/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход
на лицето. Издавайки акта си, административният орган е приложил правилно
материалния закон и е действал в съответствие с целта на закона.
Съгласно разпоредбата на чл.
40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на
оспорената заповед, правото на пребиваване на чужденец в Република
България се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не
се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по
чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на
семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
По делото е установено, че на К.Р., г. на Р. Т., е разрешено право на
постоянно пребиваване в Република България по реда на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ,
предвид декларираното от него желание трайно да се установи на територията на
страната. От събрания доказателствен материал е видно, че К.Р. не се е установил на територията на България. За период от
около четири години и шест месеца е посетил България дванадесет пъти, като е
пребивавал за кратки периоди от време – не повече от седем дни, а няколко от
пребиваванията са само за един ден, с обща продължителност на всичките му
пребивавания за периода – 41 дни. Налице е единствено регистриране на оспорващия на
адрес в с. Н., но по данни на собственика на имота, К.Р. не е имал ключ за жилището, нито свои вещи в него, а
живеел със с. си в гр. Б., където работел. В същия смисъл са и свидетелските
показания по делото, според които оспорващият живее на територията на Т. заедно
със с. и д. си. С оглед събраните доказателства, обосновано административният
орган е достигнал до извод, че чужденецът не се е
установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в
чл. 40, ал. 1, т.
5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за
пребиваване. В този едногодишен срок оспорващият е посетил България четири пъти
за общо 16 дни.
Пребиваването на едно лице - чужденец на
територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е
на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от
ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България: краткосрочно
– до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в
страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите,
предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и
възможност за подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен
неопределен срок. Оспорващият е получил разрешение за постоянно
пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1,
т. 9 от ЗЧРБ-
като чужденец, който не е лице от
български произход, р. на територията на Република България, изгубил б. си г.
по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи
на територията на страната. Освен обективните
предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това
основание, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване
на територията на страната. Законът не дава легално определение на
понятието „трайно установяване”, но същото следва да се тълкува с оглед
обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място,
включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се
разбира, че лицето живее на това място, там упражнява на трудова дейност, има
социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните
осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл
инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват
извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като
разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от
ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца
на територията на Република България, то логично следва извод, че ако
чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го
определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при
това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за
пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ.
Основателно се налага извод, че при подаване на заявлението за издаване на
разрешение за постоянно пребиваване, чужденецът е посочил неверни данни, а
именно заявил е желание трайно да се установи на територията на страната, а в
действителност не е имал такова. При наличие на изложените обстоятелства, ЗЧРБ в
чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 е предвидил издаденото разрешение за постоянно
пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни
норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил
разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да
отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той
следва да е трайно установен в България. В съответствие със закона е преценката
на административния орган, че не са налице и обстоятелствата, посочени в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът няма семейство на територията на Република
България, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са
установени производства по ЗУБ, от събраните гласни доказателства и сведенията
пред административния орган се установява наличието на семейни, културни и
социални връзки с Р. Т., където постоянно пребивават с. и д. на оспорващия, а
не и с Република България.
Неоснователно е твърдението на оспорващия, че е трайно
установен на територията на Република България. Липсват доказателства в
подкрепа на тази теза. От свидетелските
показания е установено безпротиворечиво, че К.Р. не е имал пречки да ползва предоставеното му
жилище. Показанията на свидетелите, че същият имал намерение да закупи имот в
България, не променят извода за законосъобразност на оспорената заповед. По
делото е установено, че на оспорващия е предоставено жилище в с. Н., в което същият има възможност да живее необезпокоявано. Но
въпреки това, за определения от закона едногодишен срок той е посетил страната
четири пъти за общо 16 дни. Следва да се посочи, че законът не изисква
чужденците, получили постоянно пребиваване на територията на страната, да
живеят в собствен имот, а изисква същите да са се установили и да пребивават на
територията й, което както бе посочено по-горе, означава да живее на
територията на страната. При наличие на желание от негова страна, оспорващият е
могъл да се установи в България в имота в с. Н. и да продължи да търси да
закупи собствен имот.
Неоснователно е и възражението за
недоказани неверни данни по чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. В оспорената заповед
е посочено, че лицето невярно е изразило желание трайно да се установи на
територията на страната, без в действителност да има такова желание. Този извод
на органа се потвърждава от обстоятелството, че не само в едногодишния срок,
указан в закона, но и до настоящия момент няма данни оспорващият трайно да се е
установил в страната. Липсват данни и че К.Р. изобщо има намерение да се установи да
живее в Република България, предвид инцидентните му престои в страната и
обстоятелството, че цялото му с. живее в Т..
По изложените съображения, оспорената заповед е
законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава
следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на спора, претенцията на оспорващия за
присъждане на направените по делото разноски е неоснователна.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2
от АПК, Административен съд - Сливен
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на К.Р., г. на Р. Т., подадена против
Заповед № 343з-2357 от 11.11.2020 г., издадена от Началника на Група „Миграция“
при Областна дирекция на МВР – Сливен, с която на К.Р., на основание чл. 40,
ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка
„Отнемане на правото на пребиваване в Република България”.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: