№ 245
гр. С., 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Мария Кр. Донева
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20252200500308 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение
№ 490/06.06.2025г. по гр.д. № 5632/24г. на СлРС, с което е осъдено Банка
ДСК АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Оборище, ул. Московска № 19 ДА ЗАПЛАТИ на М. Д. П., ЕГН
********** от гр. С., кв. К. ** на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.
79, ал. 1 от ЗПУПС, сумата от 1992.89 лева, представляваща три броя
неразрешени банкови операции на стойност по 4,36 лв., 237,67 лв. и 1750,86
лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.11.2024 г. до
окончателното изплащане на задължението както и на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК - сумата от 980 лв., представляваща направени по делото
разноски.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува цитираното решение изцяло, като твърди, че
съдебният акт е неправилен и незаконосъобразен.
Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство,
обжалва изцяло цитираното решение, като твърди, че то е неправилно,
1
необосновано и незаконосъобразно.
Въззивникът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на
материалния закон, съществени нарушения на процесуалния закон и
необоснованост. За да уважи предявените искове, решаващият състав на
Районен съд – С. приел, че въззивникът не е провел пълно и главно доказване
на спорните факти, а именно – че ответникът не е инсталирал
приложението DSK Smart на своето мобилно устройство, не е добавил двете
си карти в Google Pay и че въззивникът не е изпратил, а ищецът не е получил
процесните SMS съобщения, удостоверяващи добавянето на банковите
карти в електронния портфейл Google Pay и тяхната готовност за
ползване.
Направени били изводи за неизпълнение от страна на въззивника, в
качеството му на доставчик на платежни услуги, на задълженията му по чл.
76, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 ЗПУПС, както и че вредите за платеца били
причинени от действия или бездействия на служители на доставчика на
платежните операции или на подизпълнителя съгласно чл. 80, ал. 1, т. 2
ЗПУПС.
Въззивникът заявява, че посочените изводи на първоинстанционния съд
са незаконосъобразни, почиват само на предположения и не намират опора в
приетите по делото писмени доказателства, като същите са възприети
въпреки явното им противоречие с експертизата по делото.
Въззивникът сочи, че изводите на решаващия състав на PC С. за
недоставени SMS известия са формирани при безусловно кредитиране на
личните обяснения на ищеца, без да бъде отчетена неговата очевидна
заинтересованост. Същевременно съдът не е кредитирал признанията на
ищеца, че едва 30 минути преди изпълнението на процесните платежни
операции е инсталирал приложението DSK Smart, чрез което впоследствие е
добавил и процесните дебитни карти.
Въззивникът поддържа, че горните пороци в решаващата воля на съда
представляват съществен порок на съдебното решение, водещ до неговата
необоснованост и неправилност.
Наред с това въззивникът намира решението за неправилно и
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Съдът е
допуснал процесуални нарушения, като не е обсъдил всички събрани по
делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка – чл. 12 вр. чл.
235, ал. 2 ГПК. Въззивникът твърди още, че в отклонение от принципите на
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК решаващият състав на Районен съд – С. не е
изложил мотиви защо приема за установено, че въззивникът не е провел
успешно пълно и главно доказване на възложените му обстоятелства.
Липсват конкретни мотиви защо съдът приема, че въззивникът не е
ангажирал „каквито и да е доказателства“ за изпращани до клиента SMS
известия, съдържащи данни, че и двете банкови карти на ищеца са добавени
в Wallet на Google Pay.
2
Въззивникът сочи, че тези мотиви противоречат на неоспорената от
страните и приета по делото експертиза. В отговор на задачи 5, 6 и 7
вещото лице е обосновало и изрично е посочило, че е извършило справка в
системата на Банката, съдържаща данни за изпратени SMS-и; запознало се
е със съдържанието на тази система и приложената към отговора на
исковата молба справка; отчело е, че съобразно системата, внедрена в
Банката, SMS-ите за инсталация на DSK Smart и за добавяне на картите в
електронния портфейл са изпратени от Банката и получени на телефонния
номер на ищеца.
Въззивникът заявява, че в проявление на принципа на служебното
начало решаващият състав на PC С. е имал възможност да постави
допълнителни въпроси към вещото лице, ако е намирал тези факти за
неустановени. Впоследствие съдът не е кредитирал данните по
експертизата и с категоричност е заявил, че Банката не е провела доказване
на релевантните факти, без да обоснове защо не кредитира събраните
доказателства чрез експертизата.
Съдът е кредитирал личните обяснения на ищеца, който твърди, че не
е получавал SMS съобщения, но е инсталирал DSK Smart. Въззивникът
подчертава, че ищецът е получил първия SMS, съдържащ код за активация,
но отрича да е получил втория и третия SMS с уведомление за добавяне на
картите. В експертизата и във вътрешната система на Банката всички
SMS-и са отчетени по еднакъв начин, без разминаване. Решаващият състав е
кредитирал безкритично обясненията на ищеца, който е пряко
заинтересован.
Също така въззивникът твърди, че интерпретацията, че е
предоставен ограничен достъп на вещото лице, е погрешна. Вещото лице е
изследвало две отделни програми – Smart Vista и системата за SMS известия.
От извлечението от Smart Vista данните за плащанията и добавянето на
картите в e-wallet са предоставени и потвърдени от вещото лице. В
системата за SMS известия всички съобщения са доставени до телефона на
ищеца.
По отношение на твърдяното неправилно приложение на материалния
закон въззивникът сочи, че първоинстанционният съд е допуснал неправилно
приложение на чл. 70, ал. 2 предл. 2 вр. с чл. 70, ал. 3 ЗПУПС, като неправилно
тълкува общите условия, при които въззивникът предоставя платежни
услуги, като такива съдържащи уговорка за последващо потвърждение на
картовите операции. Това противоречи на приетите между страните общи
условия.
Съгласно актуалните Общи условия на Банка ДСК за предоставяне на
платежни услуги – чл. 70.3, всички видове банкови карти, с изключение на
Maestro, могат да се използват за безконтактни онлайн операции чрез
мобилен портфейл (wallet) на устройства като мобилен телефон, смарт
часовник или таблет. За процесния период ищецът е ползвал дебитни карти
3
Visa Space № ********** и Debit Mastercard № **********. При регистриране
на карта в приложение на външен доставчик номерът на картата се заменя
с уникален номер, използван при извършване на операции.
За да бъде добавена картата в електронния портфейл, е необходимо
клиентът да има инсталирано и активирано приложение ДСК Смарт. В
хода на делото е установено, че ищецът е активирал приложението,
следвайки всички необходими стъпки. След инсталиране на приложението на
мобилното устройство, ищецът въвежда потребителско име и парола за
достъп до електронното банкиране ДСК Директ (елемент „знание“ по
смисъла на чл. 100 ЗПУПС) и код, изпратен с SMS на регистрирания мобилен
номер (елемент „притежание“). След коректното въвеждане на тези
идентификатори, идентичността на ищеца е установена и приложението
се активира.
Ищецът избира метода за вход в приложението – парола, ПИН или
биометрични данни. След активиране, устройството осигурява елемента
„притежание“ при всяко влизане, а всички действия, включително добавяне
на карта в дигиталния портфейл, се извършват единствено чрез ДСК
Смарт. Активирането на приложението потвърждава идентичността на
ищеца пред Банката, като всички действия, извършени впоследствие в
приложението, независимо дали са осъзнавани, имат правно обвързващ
ефект.
Следователно е несъстоятелно да се твърди липса на съгласие за
добавяне на картите във виртуалния портфейл, тъй като това действие се
осъществява единствено чрез приложението. Освен това е неправилно да се
приеме, че ищецът е активирал приложението, но не е добавил картите, тъй
като инсталирането на ДСК Смарт на конкретното устройство е
технологично необходимо за успешното „токенизиране“ на картите и е
невъзможно да се добавят на друго устройство, до което ищецът няма
достъп.
От казаното дотук въззивникът извежда заключение, че процесните
платежни операции са извършени при установена идентичност на платеца и
са отчетени като правомерно наредени, без данни за технически
затруднения. Експертизата, приложена по делото, потвърждава
автентичността на операциите и липсата на технически порок. Всяка
трансакция е потвърдена предварително чрез биометрия или друг метод за
потвърждение, наличен на устройството на ищеца, което прави
последващото оспорване неоснователно.
Също така въззивникът сочи, че описаните в исковата молба картови
разплащания, определени като неразрешени, са потвърдени по реда и начина,
уговорени в сключения между Банка ДСК и ищеца договор за достъп до
електронните канали на Банка ДСК, а именно чрез подписването им с
валиден електронен подпис, който страните са признали за правно валиден
по смисъла на Закона за електронния документ и електронните
4
удостоверителни услуги (чл. 62.7 от актуалните Общи условия на Банка ДСК
за предоставяне на платежни услуги). Въззивникът подчертава, че самото
добавяне на картите в wallet чрез DSK Smart е осъществено до 30 минути
след получаването на кода за активация от ищеца, което той не оспорва.
Според въззивника, съгласно трайната практика на Съда на ЕС
относно потребителската защита, изискванията за разбираемост на
информацията относно правата, задълженията и клаузите на договорите
означават, че потребителят трябва да разбира съдържанието както от
формална и граматическа гледна точка, така и по отношение на конкретния
обхват – среден потребител, който е относително осведомен, наблюдателен
и съобразителен, може да установи смисъла на задълженията и
последствията за себе си (Решение на Съда от 20.09.2018 г., по дело С-51/17;
решение на Съда от 18.11.2021 г., по дело С-212/20 и др.). Въззивникът сочи,
че същите характеристики следва да се приложат и в сферата на
платежните услуги, като нивото и критериите за дължимата грижа на
ползвателя са завишени поради специфичния характер на услугите.
На следващо място въззивникът твърди, че оспорването на
гореописаните картови операции като неразрешени от ищеца, на база
събраните пред първата инстанция доказателства, включително
признанията на ищеца, че е инсталирал DSK Smart именно на своето мобилно
устройство, логически води до извод, че евентуално узнаване на защитните
елементи от трето лице, ако такова е станало, е резултат от груба
небрежност на ищеца спрямо очакваното ниво на дължимата грижа от
страна на ползвателя на платежни услуги.
В този смисъл въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд е
приложил неправилно нормата на чл. 80, ал. 3, изр. 1 ЗПУПС, като вредите
от оспорената платежна операция следва да бъдат възложени на ищеца, а
не на доставчика на платежната операция.
Във въззивната жалба се излагат и доводи за неправилно приложение
на чл. 76, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 от ЗПУПС, като въззивникът твърди, че в
мотивите си по съществото на спора PC С. е посочил, че той е
неизправната страна в правоотношението и не е спазил изискванията на чл.
76, ал. 1, т. 3–5 ЗПУПС, а именно - да съхранява в срок от 5 години
информацията, която позволява проследяване на операциите, извършени с
процесния платежен инструмент (чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗПУПС); да създаде
необходимите технически и други условия за приемане на уведомление от
ползвателя на платежни услуги по чл. 75, т. 2, по всяко време (чл. 76, ал. 1, т.
4 ЗПУПС); при поискване, отправено от ползвателя на платежни услуги, в
срок до 18 месеца от датата на уведомлението по чл. 75, т. 2, да предостави
съответните доказателства, че ползвателят е направил такова уведомление
(чл. 76, ал. 1, т. 5 ЗПУПС).
Въззивникът подчертава, че посочените изводи се опровергават от
приетата по делото експертиза и предоставените писмени доказателства.
5
Видно от съдържанието на експертизата, на вещото лице е бил
предоставен достъп до всички системи, които отчитат трансакциите,
осъществени с банкови карти. При изпълнение на трансакции с банкова
карта, добавена в електронен портфейл, системите на Банката събират
необходимата техническа информация, която вещото лице е предоставило в
обобщен вид.
Въззивникът уточнява, че не са предоставени данни за IP адреси на
плащане, тъй като такава информация не се съхранява при него за този
метод на плащане – добавена карта в електронен портфейл. Въпреки това,
са събрани и предоставени данни на вещото лице за: уникален номер на всяка
една от оспорените трансакции, стойност, дата и час на нареждане,
търговец, дата и час на получаване на всеки един от процесните SMS-и, дата
и час на добавяне на картите в e-wallet, дата и час на активиране на DSK
Smart и други, които при съвкупен анализ отговарят на изискванията за
съхранение на данни от страна на доставчика на платежните операции.
На последно място въззивникът заявява, че първоинстанционният съд е
приложил неправилно нормата на чл. 80, ал. 2, т. 1 ЗПУПС, като
същевременно не е обосновал защо приема, че вредата на ищеца е била
причинена от въззивника или неговите служители. Това противоречи на
събрания по делото доказателствен материал и прави решението напълно
необосновано в тази му част. Не са представени доказателства за системна
неизправност или за поведение на служители на въззивника, довело до
настъпване на вреди за ищеца. В тази си част решението е немотивирано, а
позоваването на нормата на чл. 80, ал. 2, т. 1 ЗПУПС е напълно неправилно.
Въз основа на гореизложеното, въззивникът моли въззивния съд да
отмени Решение с рег. № 490/06.06.2025 г., гр. д. № 5632/2024 г. по описа на
PC С., VII състав, като неправилно и необосновано, и да постанови ново
решение, с което да отхвърли изцяло предявения от М. Д. П., ЕГН
**********, срещу „Банка ДСК“ АД иск с правно основание чл. 79 ЗПУПС
като неоснователен и недоказан.
Претендира присъждане на всички сторени деловодни разноски,
включително възнаграждение за юрисконсулт, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК за
двете съдебни инстанции, държавна такса за въззивно обжалване и депозит
за съдебно-компютърна техническа експертиза.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна, счита, че
проверяваният съдебен акт е валиден, допустим и правилен, намира за
неотносими доводите на въззивника за неправилност на обжалваното
решение и напълно споделя правните изводи на решаващия съд за
6
основателност на исковите претенции.
Иска да се потвърди изцяло атакуваното решение като правилно и
законосъобразно.
Няма заявена претенция за разноски.
В отговора не са направени нови доказателствени искания.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие. С писмена молба,
подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.3 от ГПК
поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена, като атакуваното
решение бъде отменено и бъде постановено ново, с което искът бъде
отхвърлен. Претендира разноски за двете инстанции за юрисконсултско
възнаграждение и платена държавна такса за въззивната жалба. Прави
евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на насрещната страна.
В с.з. въззиваемият, нередовно призован, не се явява, за нея се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивната жалба, поддържа отговора, моли да се потвърди като
правилно атакуваното решение. Няма искания, няма заявена претенция за
разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима,
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Предявен е главен осъдителен иск за заплащане на обезщетение за
7
неточно изпълнение на договорно задължение от доставчик на платежни
услуги и намира правното си основание в чл. 79 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 79 ал. 1 от
ЗПУПС вр. чл. 70 от ЗПУПС, както и акцесорен такъв за заплащане на
обезщетение за забава в размер на законовата лихва с правна квалификация
чл. 86 от ЗЗД.
Въззивният съд намира за безспорно установени следните факти - че
между въззивника – ответник в първоинстанционното производство и
въззиваемия – ищец, е бил сключен договор за разплащателна сметка, че в
тази връзка на ищеца са били издадени две безконтактни дебитни карти, че
ищецът е инсталирал и активирал на мобилното си устройство
приложението DSK Smart и е добавил двете карти в електронния си
портфейл на Google pay на 08.12.2023г., както и че по принцип е използвал
картите за извършване на плащания.
Също не са спорни фактите и хронологията касателно процесните
трансакции - с ID 2312110945761021, на стойност 120.00 евро, наредена на
09.12.2023г. в 15:49:32ч., осчетоводена на 11.12.2023г. в 13:48ч. и с ID
2312110945781567, на стойност 884.00 евро, наредена на 09.12.2023г. в
15:45:24ч., осчетоводена на 11.12.2023Г. в15:45ч., като нарежданията са
извършени от наличността на карта с номер, отговарящ на номера на
едната от картите, издадени на ищеца. И двете плащания са към търговци с
локация гр. Милано, Италия.
Точката на противопоставяне между страните е дали тези платежни
операции са „разрешени“ по смисъла на ЗПУПС и съответно – дали са
налице условията за активиране на разпоредбата на чл. 79 ал. 1 от същия
закон.
Ищецът твърди, че след като е получил sms известие за направен
превод в размер на 4, 36 лв. от едната безконтактна дебитна карта,
незабавно се е обадил на Call centre на банката и е уведомил, че се случва нещо
нередно със сметката му; твърди че около час по късно е получил обаждане
от банката, че са извършени още две трансакции, които не можело да се
установи от къде са извършени; не е получавал sms съобщения за тях;
ищецът е попитал защо не са блокирани сметките, а служителят на
банката отговорил: „Сега ли искате да блокираме картите, или Вие ще ги
блокирате?“, на което ищецът заявил, че първото му обаждане е било, за да
8
бъдат блокирани картите; това било сторено след осъществяването на
описаните две трансакции.
Впоследствие двете му писмени искания за оспорване на трансакции
от 19.12.2023г. не били уважени на основание нарушение на чл. 80 ал. 3 от
ЗПУПС.
Обясненията му по реда на чл. 176 от ГПК не са оспорени от
ответната страна. Не са отречени или опровергани твърденията му за
провеждането на телефонните разговори със служител на банката и
съдържанието им.
Правната уредба на тези правоотношения е регламентирана в ЗПУПС.
Приложимите към настоящия случай норми са както следва:
Разпоредбата на чл. 76 ал. 1, която регламентира едно от основните
задължения на доставчика на платежни услуги, издаващ платежен
инструмент - да осигури недостъпност на персонализираните средства за
сигурност на платежния инструмент за лица, различни от ползвателя на
платежни услуги, който има право да използва платежния инструмент, без
да се засягат задълженията на ползвателя на платежни услуги по чл. 75.
Съгласно нормата на чл. 70 ал. 1 „платежната операция е разрешена,
ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й. При липса на
съгласие платежната операция е неразрешена“.
Ползвателят на платежни услуги по отношение на платежните
инструменти, съгласно чл. 75 т. 2. е длъжен да уведомява доставчика на
платежни услуги или упълномощено от него лице за загубване, кражба,
присвояване или неразрешена употреба на платежния инструмент
незабавно след узнаването.
От своя страна това кореспондира със задължението на доставчика
на платежни услуги по чл. 76 ал. 7. – „след уведомление по чл. 75, т. 2 да
предотвратява своевременно всяко използване на платежния
инструмент“.
В чл. 77 ал. 2 е разписано, че се смята, че ползвателят на платежни
услуги е узнал за неразрешената или неточно изпълнената платежна
операция най-късно с получаването на информацията по чл. 57, ал. 1 или чл.
65, ал. 1.
9
Съгласно чл. 78. ал. 4 „когато ползвателят на платежна услуга
твърди, че не е разрешавал платежна операция, регистрираното от
доставчика на платежни услуги, включително от доставчика на услуги по
иницииране на плащане, когато е приложимо, използване на платежен
инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е
била разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама, или
че умишлено или при груба небрежност не е изпълнил някое от
задълженията си по чл. 75. Доставчикът на платежни услуги, включително
доставчикът на услуги по иницииране на плащане, когато е приложимо,
представя доказателства, че е налице измама или груба небрежност от
страна на ползвателя на платежни услуги.“
С разпоредбата на чл. 79 ал. 1 е уредена отговорността на доставчика
така – „в случай на неразрешена платежна операция доставчикът на
платежни услуги на платеца му възстановява незабавно стойността на
неразрешената платежна операция…“
От своя страна са регламентирани и случаите, в които платецът
понася или не понася загуби, свързани с неразрешени операции – съгласно чл.
80 ал. 3 „платецът понася всички загуби, свързани с неразрешени платежни
операции, когато ги е причинил чрез измама или с неизпълнението на едно
или повече от задълженията си по чл. 75 умишлено или поради груба
небрежност.“
Чл. 80 ал. 1 разписва, че „платецът може да понесе загубите, свързани
с всички неразрешени платежни операции, произтичащи от използването на
изгубен, откраднат или незаконно присвоен платежен инструмент“, а ал. 2
т. 1 въвежда изключение – че „алинея 1 не се прилага, когато загубата,
кражбата или незаконното присвояване на платежния инструмент не са
могли да бъдат установени от платеца преди плащането, освен когато
платецът е действал с цел измама.“
Алинея 5 на чл. 80 постановява, че „след уведомяването по реда на чл.
75, т. 2 платецът не понася никакви имуществени вреди, произтичащи от
използването на изгубен, откраднат или незаконно присвоен платежен
инструмент, с изключение на случаите, когато платецът е действал чрез
10
измама.“
Така, приведени към настоящия казус, горецитираните разпоредби
намират своето проявление.
Ищецът е получил sms уведомление за извършен превод от 4, 36 лв.,
който считал, че не е направен от него и съгласно чл. 75 т. 2 от ЗПУПС
незабавно уведомил доставчика, че е извършена неразрешена от него
платежна операция. Съгласно чл. 76 ал. 1 т. 7 от ЗПУПС доставчикът на
платежни услуги е бил длъжен незабавно да предприеме действия за
предотвратяване на по-нататъшно използване на платежния инструмент,
но не го е сторил своевременно. Едва след като е констатирал извършването
на още две трансакции, служител на банката се е обадил на ищеца и
попитал дали да бъдат блокирани картите и това било направено след
осчетоводяването на преводите, за които ползвателят твърдял, че не е
разрешавал. Следва да се подчертае, че първото обаждане, дори ищецът да
не е поискал изрично блокиране на картите, е било достатъчно да постави
незабавно доставчика в хипотезата на чл. 76 ал. 1 т. 7 и вече върху него е
лежала отговорността за предотвратяване на по-нататъшно ползване на
платежния инструмент, а какви конкретни действия да предприеме е било
въпрос на корпоративна политика и оперативно решение, дори ако се е
нуждаел от изявление на платеца - служителят е бил длъжен да го попита
дали желае блокиране, както е сторил това, но по-късно, едва след
извършването на още две неразрешени плащания.
Необходимо е да се отбележи, че макар в експертното заключение да е
посочено, че плащанията са извършени на ПОС, от представените от
вещото лице разпечатки от екранни снимки, направени от системата на
ответната банка, в колона „Справка sms“ се установява, че в текстовете
им се посочва, че плащанията са извършени на АТМ. В колоните
„Оторизация“ е отбелязано, че „карта не присъства“, „картодържател
присъства“, а относно „Terminal operating environment“ е посочено -
„attended terminal“ /посетен терминал/. В случай, че това сочи на физическо
присъствие при АТМ /automated teller machine – „банкомат“/, намиращ се на
територията на гр. Милано, Италия на 09.12.2023г. в 14, 30 ч., това
поражда сериозни съмнения относно възможността на ищеца да го стори,
доколкото в описаните разпечатки от системата на ответната банка е
11
видно, че на същата дата - 09.12.2023г. на ПОС терминала на Пепко – С., от
тази карта е извършено плащане в 11.11 ч.
На последно място следва да се посочи и че от съобщенията от
09.12.23г. за уведомяване на платеца за извършване на процесните
трансакции, едното не е доставено на телефонния номер на ищеца, а
другото е изпратено по различен начин от предходните и съдържанието му
е различно от обичайно използваното от доставчика в предходните
съобщения, което, в светлината на горните констатации, компрометира
достоверността на факта на получаването им от ищеца.
В експертното заключение, дадено от компетентно вещо лице, в чиято
добросъвестност съдът няма причини да се съмнява, същото е дало в
рамките на несъмнената си експертиза няколко, напълно реалистични и
осъществими начини за нерегламентирано достъпване и ползване на данните
на ищеца, свързани с разплащателните му средства и осъществяване на
трансакции от трето, неоторизирано легално лице – което може да се
квалифицира като „загуба, кражба или незаконно присвояване на платежен
инструмент“ по смисъла на ЗПУПС, както и за генериране и изпращане на
текстови съобщения.
Поради всичко казано следва да се приеме, че узнаването по смисъла на
чл. 75 ал. 2 е станало на 11.12.23г. и уведомяването на доставчика е
направено „веднага“.
Така, щом ползвателят на платежната услуга твърди, че не е
разрешавал платежните операции, чл. 78 ал. 4 разписва, че само
регистрирането на ползването на платежния инструмент не е
достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена
от платеца, или че той е действал чрез измама или не е изпълнил
умишелно/небрежно своите задължения по чл. 75. Тежестта на доказване на
недобросъвестното поведение на ищеца е лежала върху ответника, но той
не е ангажирал доказателства, които да убедят съда в това.
Следователно, щом е извършено своевременно уведомяване по реда на
чл. 75 т. 2 от ЗПУПС на ответника-доставчик от страна на ищеца-платец,
то съгласно чл. 80 ал. 5 от ЗПУПС, последният не понася имуществени
вреди, ако се приеме, че е използван незаконно присвоен негов платежен
инструмент, след като съгласно чл. 80 ал. 2 от ЗПУПС няма данни ищецът
12
да е могъл да установи загубата, кражбата или незаконното присвояване на
платежния инструмент преди плащането.
Тези обстоятелства са достатъчни да задействат механизма за
ангажиране на имуществената отговорност на доставчика по чл. 79 ал. 1
от ЗПУПС и ответникът-доставчик на платежни услуги на ищеца-платец
му дължи възстановяване на стойността на неразрешените платежни
операции, възлизаща общо на 1 992, 89 лв.
Поради това главният иск се явява изцяло основателен и следва да бъде
уважен в пълен размер.
Основателността му обуславя основателността, а оттам – и
уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за
забава в размер на законовата лихва върху присъдената главница, както е
поискано – от датата на предявяване на исковата молба – 11.11.2024г., до
окончателното изплащане.
Като е стигнал до същите крайни правни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да
се потвърди, включително по отношение на разноските.
Отговорността за разноски за тази инстанция също следва да се
възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени, а
въззиваемият не е доказал и не е претендирал разноски и такива не следва да
му се присъждат.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение №
490/06.06.2025г. по гр.д. № 5632/24г. на СлРС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
13
1._______________________
2._______________________
14