№ 336
гр. Плевен, 03.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря Д.Н.Б.
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20214400500613 по описа за 2021 година
Производство по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 260397/25.05.2021г. Плевенски районен съд по гр. дело №
2031/2020г. по описа на същия съд е признал за установено, на осн. чл. 415
във вр. с чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че Р.Х.К. от гр.Плевен,
ЕГН **********, дължи на „Профи кредит България“ ЕООД гр.София ЕИК
*********, сумата от 154.68лв. - главница, дължима по Договор за
потребителски кредит Профи кредит стандарт №**********/19.09.2018г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.03.2020г. – датата
на депозирането на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК по ч. гр. д. №1231/2020г. на Плевенски районен съд до окончателното
изплащане на главницата, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
№702/04.03.2020г.
Отхвърлил, като неоснователни и недоказани, искове с правно
основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за
установено спрямо „Профи кредит България“ ЕООД гр.София ЕИК
*********, че Р.Х.К. от гр.Плевен, ЕГН **********, му дължи разликата от
154.68лв. - главница, дължима по Договор за потребителски кредит Профи
1
кредит стандарт №**********/19.09.2018г. до претендирания размер за
главница от 768.42лв., както и сума в размер на 104.25лв. договорно
възнаграждение за периода 05.06.2019г. – 10.09.2019г.
Отхвърлил, като неоснователен, предявения иск с правно основание чл.
415, ал. 1, т. 3 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на Р.Х.К. от
гр.Плевен, ЕГН **********, да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД
гр.София ЕИК ********* сумата от 811.38лв. – възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит Профи
кредит стандарт №**********/19.09.2018г.
Осъдил „Профи кредит България“ ЕООД гр.София ЕИК ********* да
заплати на Р.Х.К. от гр.Плевен, ЕГН **********, по компенсация разноски в
исковото производство в размер на 370. 47 лв.
Осъдил Р.Х.К. от гр.Плевен, ЕГН **********, да заплати на „Профи
кредит България“ ЕООД гр.София ЕИК ********* , разноски по ч. гр. д.
№1231/2020г. на Плевенски районен съд в размер на 7.70 лв.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
Профи кредит България“ ЕООД гр.София ЕИК *********. В нея се сочи, че
решението се обжалва в частта в която се отхвърля претендираната от
дружеството главница над присъдената от 154.68лв. до претендираната в
размер на 373.84лв. и договорно възнаграждение в размер на 104.25лв.
Твърди, че в тази му част решението е порочно – постановено в нарушение на
материалния закон и необосновано. Развиват се подробни доводи в тази
насока. Не споделя изводите на съда, че договорения лихвен процент и ГПР е
в противоречия с добрите нрави. В случая е налице доброволно договаряне и
лихвения процент е определен със съгласието на кредитополучателката.
Същият не надхвърля предвидения в закона, няма как да накърнява добрите
нрави, защото това е морална норма, на която законът придава ивсетни
юридически последствия, но накърняване на добрите нрави не може да се
изведе само от размера на лихвения процент, защото последният е съобразен
и с размера на всички останали разходи, които кредиторът е направил за да
предостави заетите средства. Счита, че методиката на формиране на ГПР е
ясно определена в договора и не противоречи на чл.19 ал.4 от ЗПК. Счита, че
съдът не може да дописва закона и да въвежда други ограничения по
отношение размера на договорената лихва извън тези в самия закон. Поради
2
това моли решението за бъде отменено в обжалваната му част, като се
постанови ново, с което да се приеме размер на дължимата главница от
373.84лв., както и да се присъди договорената възнаградителна лихва от
104.25лв. Претендира присъждането на разноски.
По жалбата не е постъпил писмен отговор. В съдебно заседание
въззиваемата Р.К., чрез процесуалния си представител -адв.М. изразява
становище за нейната неоснователност, като моли решението да бъде
потвърдено и претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е снователна.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящето производство обхваща решението само в
обжалваните му части, с които се отхвърля претендираната от дружеството
главница над присъдената от 154.68лв. до претендираната в размер на
373.84лв. и договорно възнаграждение в размер на 104.25лв. В останалата
част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е
произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което
няма произнасяне в повече от поисканото.
Правилно и обосновано на събраните по делото доказателства Рс-
Плевен е приел за изяснена фактическата обстановка, която накратко е
3
следната:
Не се спори по делото, а и се установява от приложеното ч. гр. д.
№1231/2020г. ан ПРС, че в полза на ищеца-въззивник е издадена по реда на
чл. 410 ГПК заповед за изпълнение за претендираните суми в установителния
иск и че е отказано издаване на заповед за претендираната сума по
осъдителния такъв.
Също така надлежно установено е наличието на договор за
потребителски кредит Профи кредит стандарт №**********/19.09.2018г. за
сумата от 1000лв. Налице е Стандартен европейски формуляр, попълнен от
въззиваемата на датата на подписване на договора, с посочени параметри на
кредита. Изготвен е погасителния план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който е
връчен на ответника, ведно с Договора за потребителски кредит.
Безспорно е, че срокът на договора е изтекъл в хода на производството
пред първата инстанция и понастоящем всички вноски са падежирали.
Ответната страна не е ангажирала доказателства, че е изпълнила
задължението си за връщане на главницата. Следва да се посочи, че
съобразно константната практика на съдилищата главницата се явява винаги
дължима по силата на чл.23 от ЗПК. Законодателят не допуска приложение на
неравноправни клаузи по отношение на нетната сума по кредита. Поради това
и съдът винаги я присъжда, стига представените доказателства със
заявлението да установяват нейния размер и носителя на правото да я
претендира. Заявителят сам е направил неизгодно за него признание, че по
кредита и споразумението по него са направени плащания за общо 845.32лв.
/начинът по който ги разпределя е без значение/.
Имайки предвид, че споразумението за допълнителен пакет услуги е
признато от съда за нищожно, като съдържащо неразноправна клауза по
смисъла на чл.143 от ЗЗП и решението в тази част е влязло в сила, то и
всичките тези заплатени суми следва да се отнесат към основното задължение
за главница и съответните лихви.
Окръжният съд не споделя мотивите на РС-Плевен, че лихвения
процент и ГПР са в противоречие с добрите нрави, което обуславя и
нищожност на клаузата за договорена възнаградителна лихва. Добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно
4
значение, нарушаването на които има същата правна последица като
противоречието със закона - нищожност на договора. Добрите нрави са
морална категория, която се прилага в случаите, когато липсва израчна
правна уредба. Да те са самостоятелно основание за нищожност, но
основното правило е, че законът е винаги морален. Т.е уреденото от
нормативен акт отношение, не може да е в противоречие с добрите нрави ако
съответства на изискванията на закона.
По повод възражението на ответницата - въззиваема за нищожност на
клаузата за договорна/възнаградителна лихва по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
ІІІ от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговореният
размер на лихвата надвишава трикратния размер на законната, а именно 30 %
и противоречи на добрите нрави, съдът съобрази следното:
Възнаградителната лихва представлява възнаграждение, което длъжникът на
пари или други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са
му предадени и се е разпоредил с тях. В този смисъл договорната лихва е
цената на стойността на капитала, който се предоставя за временно ползване.
По своята същност " добрите нрави " не представляват правни норми и нямат
правно значение. Те представляват общоприети критерии за поведение, които
са установени в обществото, като хората се съобразяват с тях съобразно
вътрешното си убеждение. В практиката на ВКС се приема трайно, че
противоречащи на добрите нрави са сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
В контекста на гореказаното, съдът отчита, че по отношение на
потребителските кредити е налице изрична правна уредба, съдържаща се в
нарочен закон – Закона за потребителския кредит. В него законодателят е дал
ясни параметри, кога дадени клаузи на договора за кредит с потребител са
нищожни. По отношение на лихвения процент такава уредба не се съдържа.
Законът изисква в договора да е посочен лихвения процент и съответния
период на действие, но не фиксира неговия размер. Недействителността на
договора съгласно чл.22 от ЗПК е обусловена само от нарушение чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК, но не и на други разпоредби.
Възможността за предоставяне в заем на средства на лица, извън
осъществяването от тях занятие и търговска дейност, както от дружества,
5
различни от Банки е изрично призната в ЗПК и ЗКИ. С оглед съдържанието на
чл. 9 и сл. от ЗПК, следва, че законът допуска – следователно няма как да е в
противоречие с добрите нрави, предоставянето на средствата да става срещу
заплащане на възнаградителна лихва, като за адресатите на заемните
средства, ползващи се със специална закрила съгласно ЗЗП поставя
ограничение, размерът на разходите по договора за кредит в това число и
възнаградителна лихва да не надхвърля 5 – кратния размер на законната
лихва. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК - годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В този смисъл единственото ограничение в чл.19 ал.4
на ЗПК, касаещо лихвения процент по кредита, като част от общия годишен
процент на разходите е, че „не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута“. Към
настоящия момент ГПР е максимум 50%.“ Следователно уговорения в
договора от 49.89% не го надвишава, независимо, че е доста близко до него.
Същевременно субсидиарно в случая намира приложение и Закона за
защита на потребителите, който също се явява специален, макар и по общ.
Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП се ползва при установено противоречие на
договори, включително и за потребителски кредит, но с други норми, като
тази по чл.19 ал.4 от ЗПК. За да се стигне до извода за противоречие на
добрите нрави се извлича неравноправност и несправедливост с оглед
голямото оскъпяване на кредита, като това се дължи на икономическата
зависимост между страните по договора. Именно за да се избегне това
неравноправие сам законодателят е приел критериите по чл. 19, ал. 4 и ал. 5
от ЗПК, отчитайки, че размерът на договорената възнаградителна лихва за
предоставяне на средства на потребителя не винаги е меродавен, защото към
него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони,
други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за
кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до
който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави
общото оскъпяване на кредита.
6
Ето защо съдът счита, че договорения лихвен процент и ГПР по
конкретния договор е съответствие със законовите изисквания и не
противоречи на добрите нрави, съответно не е нищожна клауза. Поради това
и договорената лихва се дължи.
Предвид разпоредбата на чл.76 ал.2 от ЗЗД за поредността на погасяване
на задълженията – разноски, лихви , главница, то и от платената общо сума
845.32лв. следва първо да се приспадне сумата от 104.25лв. – договорна лихва
за периода 05.06.2019г. – 10.09.2019г., а остатъкът от 741.07лв. да се
приспадне от дължимата главница от 1000лв. или общо дължимата и
непогасена главница е в размер на 258.93лв.
Тъй като задължението за лихва се явява погасено, чрез плащане, то
решението за отхвърлянето на установителния иск за сумата от 104.25лв. е
формално правилно, поради което следва да бъде отменено само в частта, в
която е отхвърлен искът с правно основание чл.422 ал.1 вр. с чл.415 от ГПК за
разликата от присъдените 154.68лбв. до дължимите 258.93лв. – главница по
договор за потребителски кредит. В останалата си обжалвана част решението
следва да бъде потвърдено.
При този изход на процеса съдът следва да се произнесе за разноските за
въззивната инстанция. Същите се присъждат съобразно уважената част от
обжалвания интерес. Направените разноски са в размер на 325лв. Обжалвания
интерес е 219.16лв. /373.84 – 154.68лв./ Уважен е за 104.25лв. и съответно му
се дължат разноски от 154.60. Въззиваемата е направила разноски от 300лв.
отхвърлена е претенция за 114.91лв., дължат се разноски от 142.70. Поради
това и следва Р.К. да се осъди да заплати на въззивника сумата от 11.90лв.
разноски за въззивното производство по компенсация, а също и сумата от
4.87лв. допълнително разноски за заповедното производство.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260397/25.05.2021г., постановено от Плевенски
районен съд по гр. дело № 2031/2020г. в частта му, в която е отхвърлил иск с
правно основание осн. чл. 415 във вр. с чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, за признаване за установено, че Р.Х.К. от гр.Плевен, ЕГН
**********, дължи на „Профи кредит България“ ЕООД гр.София ЕИК
7
*********, разликата от 154.68лв. до - 258.93лв. главница, дължима по
Договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт
№**********/19.09.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 02.03.2020г. – датата на депозирането на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. №1231/2020г. на
Плевенски районен съд до окончателното изплащане на главницата, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение №702/04.03.2020г., като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено осн. чл.422 вр. чл. 415 във вр. с чл. 124 от
ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че Р.Х.К. от гр.Плевен, ЕГН **********,
дължи на „Профи кредит България“ ЕООД гр.София ЕИК *********,
разликата от присъдените 154.68лв. до дължимите 258.93лв. - главница, по
Договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт
№**********/19.09.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 02.03.2020г. – датата на депозирането на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. №1231/2020г. на
Плевенски районен съд до окончателното изплащане на главницата, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение №702/04.03.2020г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260397/25.05.2021г., постановено от
Плевенски районен съд по гр. дело № 2031/2020г., в останалите му обжалвани
части, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 от ГПК Р.Х.К. от гр.Плевен, ЕГН
**********, ДА ЗАПЛАТИ на „Профи кредит България“ ЕООД гр.София
ЕИК ********* деловодни разноски от 11.90лв. за въззивното производство
по компенсация, и 4.87лв. допълнително разноски за заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280
ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8