Решение по дело №1311/2023 на Районен съд - Бургас

Номер на акта: 978
Дата: 11 октомври 2023 г.
Съдия: Тодор Димитров Митев
Дело: 20232120201311
Тип на делото: Административно наказателно дело
Дата на образуване: 30 март 2023 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 978
гр. Б., 11.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б., XLVII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:ТОДОР Д. МИТЕВ
при участието на секретаря РАЙНА Г. ЖЕКОВА
като разгледа докладваното от ТОДОР Д. МИТЕВ Административно
наказателно дело № 20232120201311 по описа за 2023 година
Производството е образувано по повод жалба на С. П. Л., ЕГН: **********, чрез адв. Б.
П. при АК-Б., против Наказателно постановление № 22-0769-003373/16.12.2022 г., издадено
от Началник група, към ОДМВР-Б., Сектор „Пътна полиция“, с което за нарушение по чл.
21, ал. 1 ЗДвП и на основание чл. 182, ал. 5, вр. ал. 1, т. 5 ЗДвП на жалбоподателя е
наложена „Глоба“ в размер на 1200 лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок
от 6 /шест/ месеца.
С жалбата се посочва, че са допуснати нарушения в производството, както и че
постановлението е материално незаконосъобразно.
В открито съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв. В. А. от АК-Б.,
който поддържа жалбата по изложените доводи.
Административнонаказващият орган, надлежно призован, се представлява от юрк.
Ж.а, която моли за потвърждаване на постановлението.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките срока за обжалване (видно от
разписката на НП, същото е връчено на жалбоподателя на 16.03.2023 г., а жалбата е
депозирана на 20.03.2023 г) Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу
подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че се явява процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна, като съдът след като прецени
доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния
контрол намира за установено следното:
На 22.09.2021 г. в 09:06 часа в гр. Б., по ПП I-6, км. 494+850 до магазин „Е. Б.“ в
посока от кв. П. к. към кв. В., техническо средство – мобилна система за контрол на
скоростта – АТСС „TFR1-M“ с № 644/14, засякла и заснела, движещ се със скорост от 95
км/ч. автомобил „Мерцедес С 500“ с рег. № .... Контролирания пътен участък се намирал в
населено място, като нямало въведено ограничение с пътен знак. Въпросното нарушение
било записано като клип с № 41676. По-късно записите от системата за контрол на скоростта
били прегледани от служител на сектор „Пътна полиция” към ОД на МВР Б.- св. В. П.,
1
който от записания файл, установил, че заснетият автомобил е собственост на „К.“ ЕООД,
както и че скоростта следва да се счита на 92 км/час (след приспаднатия толеранс от 3 % в
полза на водача).
В декларация по чл. 188 от ЗДвП управителят на дружеството записал, че на
процесната дата и час е автомобилът е управляван от С. Л.. Било установено, че на Л. са
налагани наказания по ЗДвП с ЕФ серия К № 3548139, в сила от 28.12.2020 г. и ЕФ серия К
№ 4279729, в сила от 23.02.2021 г. за същото по вид нарушение.
За констатираното, на 19.09.2022 г. св. П. съставил срещу жалбоподателя АУАН с бл.
№ GA577076, като квалифицирал нарушението като такова по чл. 21, ал.1 ЗДвП. АУАН бил
връчен на жалбоподателя на 10.10.2022 г., който го подписал и получил копие от него, като
записал, че ще подаде възражение.
Още същия ден Л. подал възражение, в което посочил, че друго лице- С. С., е
управлявало автомобила, като посочил и ЕГН на С. и телефонния му номер.
Въз основа на АУАН било издадено и процесното НП, като АНО възприел
фактическата обстановка, описана в акта, поради което и на основание чл. 182, ал. 5, вр. ал.
1, т. 5 ЗДвП наложил на жалбоподателя наказание „глоба” в размер на 1200 лева и
„лишаване от право да се управлява МПС” за срок от 6 месеца.
Техническото средство – АТСС „TFR1-M“ с № 644/14, към датата на заснемане на
нарушението било годно и калибрирано, видно от приложения Протокол за проверка (л. 27)
и удостоверение (л. 26).
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по
делото материали по АНП, както и писмените и гласни доказателства, събрани в хода на
съдебното производство, които съдът кредитира изцяло. От обстоятелствената част на акта
за нарушение, който като съставен по надлежния ред представлява годно доказателствено
средство, съобразно чл. 189, ал. 2 от ЗДвП за констатациите в него, се установява
гореописаната фактическа обстановка, в каквато насока са и показанията на
актосъставителя, които са еднопосочни и безпротиворечиви, които съда кредитира изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 15 ЗДвП - изготвените с технически средства или
системи, заснемащи или записващи датата, точния час на нарушението и регистрационния
номер на моторното превозно средство, снимки, видеозаписи и разпечатки са веществени
доказателствени средства в административнонаказателния процес, поради което и съдът
кредитира изцяло, приложената по преписката снимка (запис). По отношение на
показанията на актосъставителя следва да се отбележи, че съдът кредитира същите, като
записаното в АУАН, че Л. е нарушител не почива на негови преки наблюдения, а се касае за
оценка въз основа на събрани доказателства. Съществени по делото се явяват показанията на
С. С., като съдът ги кредитира изцяло. По-конкретно, съдът намира, че действително той е
управлявал процесното МПС на 22.09.2021 г. В подкрепа на неговите твърдения са
обстоятелството, че почти веднага след връчването на АУАН, жалбоподателят Л. е подал
възражение, в което е посочил, че именно С. е управлявал автомобила. Нещо повече,
посочени са и телефонен номер и ЕГН на С., макар последното изискване да е визирано в
закона в случаите на подаване на възражения срещу електронни фишове. Следва да се
отбележи и че законът в хипотезата на чл. 188 от ЗДвП, когато следва да се издаде АУАН,
не изисква изрично посочването на друго лице, което е управлявало автомобила, различно
от собственика, да става с декларация, така както това е изрично посочено в чл. 189, ал. 5 от
ЗДвП. Поради това и посочването на друго лице от страна на Л. в писмено възражение е
напълно надлежно. Всички тези обстоятелства сочат, че именно С. е управлявал автомобила
на процесната дата и час, като неговите показания не са единствено версия, целяща да снеме
отговорността от Л..
От тази фактическа обстановка и разглеждайки направените възражения съдът прие
следното.
2
Наказателното постановление е издадено от оправомощено за това лице- Началник
група Сектор „Пътна Полиция” към ОДМВР-гр.Б., а АУАН е съставен от компетентен
орган. Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от
ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок.
Съдът счита, че както в АУАН, така и в НП са посочени всички необходими,
законови реквизити. Точно е посочено мястото на извършване на нарушението, отразено е
обстоятелството, че в този участък важи ограничение на скоростта от 50 км/ч за населено
място, както и наказуемата скорост, като коректно е приспаднат в полза на нарушителя
толерансът от 3 %, който представлява допустимата техническа грешка при измерването на
скоростта. Не се констатира несъответствие между описаните факти и посочените от АНО
приложими разпоредби.
Налице е и Протокол по чл. 10 от Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 г. за условията
и реда за използване на автоматизирани технически средства и системи за контрол на
правилата за движение по пътищата (обн. ДВ бр.36 от 19.05.2015 г.), както и снимка по чл.
10, ал. 3 от Наредбата. Видно от протокола, към датата на нарушението в процесния участък
не е имало въведено ограничение на скоростта със знак В26 и същият се намира в
урбанизираната територия на гр. Б.. След като се касае за населено място и липсва пътен
знак за ограничение на скоростта, то важи именно общото ограничение от 50 км/ч, посочено
в чл. 21, ал. 1 от ЗДвП.
Съдът обаче счита, че неправилно е била ангажирана административнонаказателната
отговорност именно на жалбоподателя, тъй като се установява по безспорен начин, че друго
лице е управлявало автомобила на процесната дата и час. Съгласно разпоредбите на чл. 188,
ал. 1 и ал. 2 не се налага наказание на собственика- физическо лице, респ. на законен
представител на юридическо лице, ако те посочат кой е управлявал автомобила. Иначе
казано, отговорността по чл. 188 от ЗДвП е презумптивна, като е предвиден механизъм тази
презумпция да бъде оборена. В конкретния случай, Л. още в деня на връчване на АУАН е
подал възражение, в което като ползвател е посочил св. С.. По отношение на последния
обаче не се установява да са били положени усилия да попълни декларация по чл. 188 от
ЗДвП, при което на практика не е била попълнена доказателствената съвкупност по
преписката. Не става ясно защо това не е сторено при положение, че е бил посочен негов
телефонен номер и ЕГН. Действително, възможността да се посочват други ползватели на
автомобила във връзка с едно нарушение не бива да се довежда до положение, в което да се
посочват множество различни лица без видима връзка, като съответните органи следва да
преценят дали се касае за шиканиране на процеса. В случая обаче е имало категорични
данни, че С. може да е съпричастен към извършване на нарушението, още повече, че името
му е посочено още след съставянето на АУАН, т.е. преди окончателното произнасяне на
АНО. При това положение е следвало да се положат още усилия за установяване на
обективната истина, като изводът на проверяващите органи, че следва да се ангажира
отговорността на Л. се явява необоснован.
Не може да послужи като аргумент в полза на АНО обстоятелството, че във
възражението си Л. не е посочил номер на СУМПС на св. С.. На първо място, такова
изискване поначало е изрично посочено при молбата за анулиране на електронни фишове.
На второ място, дори и тогава липсата на посочен номер на СУМПС или приложено копие
на същото, не означава непременно, че актът не следва да се анулира. Съдът намира, че
жалбоподателят не би могъл да се сдобие правомерно с копие от български личен документ
на друг български гражданин, като изиска от него предаването на такова копие. Вярно е, че
ЗДвП изисква предоставяне на копие от СУМПС на управляващия водач в хипотезата на
електронен фиш, което по смисъла на ЗБЛД е личен документ, копие от който не следва да
се предоставя на трети лица извън държавните институции, но пък този правен парадокс е
преодолим чрез провеждане на административно разследване от компетентните за това
3
административни полицейски органи. Следва да се отбележи, че не само житейски, а и
юридически понякога е невъзможно да се представи СУМПС на лицето, в чието владение се
предоставя МПС. Така например може владението на МПС да бъде предадено на
юридическо лице, като не е ясно точно копие от СУПМС на кого следва да се предостави- на
законния представител, на лице, различно от законния представител, което също има
представителна власт, или на някой друг.
Наказващият орган е следвало да изиска допълнително доказателства, ако е била
налице неяснота относно вписаните във възражението факти, за да изпълни задължението си
по чл.52, ал.4 от ЗАНН, следвало е да прояви активност и със способите дадени му от
закона, като контролен орган, най-малко да изиска обяснения от посоченото в нея лице.
Вместо да извършат разследване и да установят в чие владение се намира автомобила,
органите на МВР са отказали да предприемат каквито и да било законосъобразни мерки.
Като не е проявил никаква процесуална активност, и като не е изяснил обстоятелствата по
случая е допуснал съществено процесуално нарушение.
Поради това съдът намира, че не е доказано нарушението за което е издадено
постановлението, да е извършено от наказаното лице, което обосновава извод за
неправилност на същото. В този смисъл е и съдебната практика- например Решение №
1045/14.06.2017 г. на АС- Варна по к.адм. дело № 1024 по описа на съда за 2017г.
При горепосоченото съдът счита, че не са били налице предпоставките за приложение
на презумпцията по чл. 188 от ЗДвП по отношение на Л., като възможността да се
установява кое лице е управлявало МПС не е била преклудирана, поради което и съдът
намира, че следва да бъдат кредитирани твърденията на св. С. в съдебно заседание. Същите
са изложени след предупреждение за наказателната отгворност по чл. 290 от НК. Имайки
предвид, че за невярно деклариране във връзка с чл. 188 от ЗДвП също се носи наказателна
отговорност, то може да се предположи, че още в производството по издаване на акта св. С.
е можел да посочи, че той е управлявал автомобила. Така или иначе, не са били предприети
действия в тази насока, като въпросът за конкретният ползвател е останал отворен и е
установен в хода на съдебното следствие. След като се установява, че именно св. С. е
управлявала автомобила на 22.09.2021 г., то наказателното постановление спрямо Л. се
явява материално незаконосъобразно и следва да бъде отменено.
Съгласно разпоредбата на чл. 63д от ЗАНН, в съдебните производства по ал. 1
страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния
кодекс. Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато съдът отмени обжалвания административен
акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по
производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв,
се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От изложеното
следва, че в полза на жалбоподателя действително следва да бъдат присъдени разноски за
адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 144 АПК субсидиарно се прилагат правилата на
ГПК. В случая е представен договор за правна защита (л. 57), в които е отразено, че е
заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. По делото е направено
възражение за прекомерност, а съгласно ЗАНН, ако заплатеното от страната възнаграждение
за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в
тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. Следва да се отчете, че по делото са проведени няколко заседания, а също
така процесуалният представител е положил усилия за довеждането на свидетел за разпит,
поради което съдът намира, че претендираното възнаграждение не е прекомерно съобразно
минимално предвидения в закона размер от 400 лева. Доколкото се прилага чл. 205 от АПК,
по аргумент от който за разноските, направени от жалбоподателите при обжалване на актове
отговаря юридическото лице, представлявано от органа, издал акта, съдът намира, че следва
4
да осъди ОДМВР-Б. да заплати сторените в настоящото производство разноски в цялост по
съображенията, изложени по-горе.
Така мотивиран, Б.кият районен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 22-0769-003373/16.12.2022 г., издадено от
Началник група, към ОДМВР-Б., Сектор „Пътна полиция“, с което за нарушение по чл. 21,
ал. 1 ЗДвП и на основание чл. 182, ал. 5, вр. ал. 1, т. 5 ЗДвП, на С. П. Л., ЕГН: **********, е
наложена „Глоба“ в размер на 1200 лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок
от 6 /шест/ месеца.

ОСЪЖДА ОДМВР-Б. да заплати на С. П. Л., ЕГН: **********, разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500 (петстотин) лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд
– гр.Б. в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Б.: _______________________
5