Определение по дело №125/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда № 5/16.04.2013 год., постановена по Н.о.х.дело № 436/2013 год., Кърджалийският районен съд е признал подсъдимия М. И. М. от Г.К. за виновен в това, че на 28.03.2013 год. в Г. К. отнел чужди движими вещи – 1 бр. мобилен телефон марка „С.” на стойност 18.78 лв., 1 бр. СИМ-карта на стойност 10 лв., и 1 бр. кожен калъф на стойност 3.25 лв., всичко на обща стойност 32.03 лв., от владението на Т. К. Г. от Г. К., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е извършено повторно и представлява немаловажен случай, поради което и на основание чл. 195 ал. 1 т. 7, във вр. с чл. 194 ал. 1, във вр. с чл. 28 ал. 1, във вр. с чл.55 ал.1 т.1 от НК го е осъдил на наказание „лишаване от свобода” за срок от 6 /шест/ месеца, като на основание 60 ал. 1, във вр. с чл. 61 т. 2 от ЗИНЗС съдът е определил първоначален „строг” режим на изтърпяване на наказанието в затвор. На основание чл.59 ал.2, във вр. с ал.1 от НК съдът е приспаднал от така наложеното на М. М. наказание „лишаване от свобода” времето, през което същият е бил задържан със Заповед за задържане на лице с рег.№ 132/28.03.2013 год. за срок от 24 часа. С присъдата съдът е постановил веществените доказателства - 1 бр. мобилен телефон марка „С.”, 1 бр. СИМ-карта, 1 бр. кожен калъф и 1 бр. CD с видеозапис, да се върнат на Т. Г. от Г.К. след влизане на присъдата в сила. Осъдил е подсъдимият М. М. да заплати по сметка на Кърджалийски районен съд направените по делото разноски в размер на 45 лева.

Недоволен от така постановената присъда е останал подсъдимият М. М. от Г.К. от Г.К., който чрез служебно назначеният му защитник я обжалва, като изразява общо недоволство от присъдата.Твърди се в жалбата, че живеел с майка си, която била сляпа, нямали жилище и живеели на улицата, като ако влезел в затвора, нямало кой да се грижи за майка му. Моли да му бъде наложено условно наказание или наказание „пробация”. В съдебно заседание подс.М. и служебно назначеният му защитник не се явяват, редовно призовани. В представена по делото писмена защита служебно назначеният защитник на подсъдимия М. развива съображения за много ниската стойност на предмета на престъплението, както и за изключително тежкото материално и социално положение на подсъдимия – същият живеел с възрастната си сляпа майка, на която бил единствената опора, и липсата на други роднини, които да полагат грижи за нея, ако бъде приведен в затвора да изтърпява наложеното му наказание. Моли деянието на подсъдимия да бъде преквалифицирано в престъпление по чл.194 ал.3 от НК /маловажен случай/, като му бъде наложено наказание „пробация”.

Прокурорът от О. П. - К. изразява становище, че жалбата е неоснователна, като счита, че наложеното на подс.М. наказание не е явно несправедливо, а съответства на тежестта на извършеното деяние и на личността на дееца. Счита, че не са налице предпоставките за преквалификация на деянието на подсъдимия, поради което моли обжалваната присъда да бъде потвърдена.

Окръжният съд, като извърши проверка изцяло на обжалваната присъда, с оглед правилността на същата и наведените в жалбата доводи, на основание чл. 313 и сл. от НПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е положил необходимите усилия за цялостното изясняване на обстоятелствата по повдигнатото на подсъдимия обвинение. Събрал е необходимите, искани и посочени от страните доказателства, относими към предмета на доказване по чл.102 от НПК, поради което не се налага извършването на процесуално-следствени действия в тази връзка от настоящата инстанция. От събраните по делото от първоинстанционния съд доказателства по несъмнен и категоричен начин се установява следната фактическа обстановка:

Подс.М. И. М. е роден на 12.07.1963 год. в Г.Х., обл.Х., като постоянно живее в Г.К.. Без образование е, не е женен, безработен е, осъждан. По местоживеене не се ползва с добри характеристични данни.

На 28.03.2013 год. през деня св.Т. Г. била на работа като касиер в магазин „За един лев”, находящ се в Г. К., бУ. „Б.” № *, като оставила двата си мобилни телефона, единия от които марка „С.” със Сим-карта, поставен в кожен калъф, на помощна масичка вляво от касата и от входната врата на магазина. Около 16.20 часа в магазина влезнал подс.М. М., като в този момент св.Г. била обърната към входната врата, но наведена пред един от рафтовете в магазина, като поставяла цени на стоки, тъй като в магазина нямало клиенти. При влизането си в магазина подс.М. възприел позицията на св.Георгиева и възползвайки се от обстоятелството, че няма други хора в магазина, бързо се доближил до помощната масичка и взел мобилния телефон „С.” на св.Г., след което веднага излезнал от магазина, които действия св.Г. дори не възприела, въпреки че чула, че входната се отворила и затворила, но си помислила, че е бил някой от колегите й. По-късно св.Г. забелязала липсата на телефона й, и с колегите си прегледала записите на една от монтираните в магазина 6 видеозаснемащи камери - тази, насочена към касата, при което установили, че в магазина влезнал мъж, взел телефона и веднага излезнал от магазина. След прегледа на заснетото от камерата, св.Г. сигнализирала за кражбата на тел.112. За проверка на подадения сигнал около 17.45 – 17.50 часа бÞли изпратени полицейски служители – свидетелите К. и М.. Същите прегледали видеозаписа от охранителната камера, при което св.Мавродиев разпознал подс.М. /когото познавал отпреди случая във връзка с други негови противоправни деяния/ като извършителя на кражбата. Със съдействието на свои колеги от района на пазара, свидетелите К. и М. установили подсъдимия в близост на сградата, в която се намира централата на тел.112 в Г.К., като при проведения с него разговор, подс.М. признал, че той е взел телефона със СИМ-карта и кожен калъф, които предал на св.К. с протокол за доброволно предаване, като в протокола вписал собственоръчно, че телефона откраднал от магазин „За един лев”. От своя страна свидетелят К. предал посочените вещи на разследващия полицай също с протокол за доброволно предаване, след което вещите били огледани и фотографирани, за което бил съставен протокол за оглед на веществени доказателства с фотоалбум към него, а така също бил огледан и предадения от св.Г. на магнитен носител видеозапис от охранителна камера от 28.03.2013 год., за времето от 16.20 до 16.40 часа, от който разследващият орган е установил инкриминираното деяние и авторството му. Подс.М. бил задържан за срок от 24 часа със Заповед за задържане на лице с рег.№ 132/28.03.2013 год., на основание чл.63 ал.1 т.1 от ЗМВР .

Видно от писменото заключение на назначената на досъдебното производство съдебно-оценителна експертиза, както и от показанията на изготвилото го вещо лице В.Д., стойността на отнетите вещи възлиза, както следва: 1 бр. мобилен телефон марка „С.” - 18.78 лв., 1 бр. СИМ-карта - 10 лв., и 1 бр. кожен калъф за мобилен телефон - 3.25 лв.; а общата стойност на отнетите вещи възлиза на 32.03 лв.

Горната фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от обясненията на подс.М., дадени в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, с които е направил пълни самопризнания и на които съдът дава вяра изцяло; от показанията на разпитаните по делото свидетели Р. К., С. М. и Т. Г., дадени пред първоинстанционния съд, които съдът кредитира изцяло, като логични, последователни, кореспондиращи помежду си и с останалите доказателства по делото, вкл. и с обясненията на подсъдимия; от писменото заключение на вещото лице Вълчо Димитров по извършената на досъдебното производство съдебно-оценителна експертиза № 75/30.03.2013 год., както и от показанията му в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, на които съдът дава вяра изцяло; както и от останалите писмени доказателства по делото, приети от първоинстанционния съд.

При така установената по безспорен начин фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел, че подс.М. е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на чл. 195 ал.1 т.7, във вр. с чл.194 ал.1, във вр. с чл.28 ал.1 от НК, а именно: че на 28.03.2013 год. в Г. К. отнел чужди движими вещи – 1 бр. мобилен телефон марка „С.” на стойност 18.78 лв., 1 бр. СИМ-карта на стойност 10 лв., и 1 бр. кожен калъф на стойност 3.25 лв., всичко на обща стойност 32.03 лв., от владението на Т. К. Г. от Г. К., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е извършено повторно и в немаловажен случай. За да постанови осъдителната си присъда, съдът е извършил анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като изложените съображения относно установената фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи се споделят напълно и от настоящата инстанция и не е необходимо да бъдат преповтаряни в тяхната цялост. Впрочем, спор относно така установената фактическа обстановка, както и относно осъществяване на инкриминираното деяние от обективна и субективна страна от подс.М. – авторството на деянието, начина, времето и мястото на осъществяването му, както и формата на вината /при пряк умисъл/ при извършването му, няма между страните, като единственото оплакване на подсъдимия във въззивната му жалба касае квалификацията на деянието, като се иска преквалифициране на същото в такова по чл.194 ал.3 от НК /маловажен случай/, респ. налагане на наказание „пробация”.

При тези данни настоящата инстанция намира, че подсъдимият М. е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на престъплението квалифицирана кражба по чл. 195 ал.1 т.7, във вр. с чл. 194 ал.1, във вр. с чл. 28 ал.1 от НК. Фактът на отнемането от подсъдимия на движимите вещи, посочени по-горе – 1 бр. мобилен телефон марка „С.”, 1 бр. СИМ-карта и 1 бр. кожен калъф за мобилен телефон, от владението на св.Т. Г. от Г. К., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои /като установяването на своя трайна фактическа власт върху отнетите вещи, с намерение да ги присвои, е видно от последващото поведение на подсъдимия – напускането на магазина/, е безспорно установен. Безспорно е установено от обективна страна и квалифициращото деянието на подс.М. обстоятелство – извършването на кражбата при условията на повторност, в немаловажен случай. Това е така, тъй като подс.М. е осъждан 8 пъти на наказания „лишаване от свобода”, „пробация” и „глоба” за извършени умишлени престъпления от общ характер, като последното му осъждане е с Присъда № 195/10.11.2011 год. по Н.о.х.дело № 1054/2011 год. по описа на Кърджалийския районен съд, влязла в сила на 26.11.2011 год., на наказание “лишаване от свобода” за срок от 8 месеца, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип, за извършено престъпление по чл.194 ал.1, като със същата присъда му е определено по реда на чл.25 ал.1, във вр. с чл.23 ал.1 от НК едно общо наказание, най-тежкото такова измежду наложените му наказания с посочената присъда, с Присъда № 97/14.07.2011 год. по Н.о.х.дело № 665/2011 год. по описа на РС – К., и с Присъда № 20.17.05.2011 год. по Н.ох.дело № 1323/2010 год. по описа на РС – К., а именно: наказание „лишаване от свобода” за срок от 10 месеца, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип /като престъпленията, предмет на осъжданията на подсъдимия с Присъда № 97/14.07.2011 год. по Н.о.х.дело № 665/2011 год. по описа на РС – К. и с Присъда № 20.17.05.2011 год. по Н.о.х.дело № 1323/2010 год. по описа на РС – К., са за извършени престъпления по чл.195 ал.1 т.7, във вр. с чл.194 ал.1, във вр. с чл.28 ал.1 от НК, респ. по чл. 195 ал.1 т.3, във вр. с чл.194 ал.1 от НК/, т.е. следва да се приеме, че се касае за едно осъждане за друго такова престъпление по смисъла на чл. 28 ал.1 от НК - кражба, за което подсъдимият не е реабилитиран и не е изтекъл срока по чл.30 ал.1 от НК, както правилно е приел и първоинстанционният съд. От друга страна, случаят не е маловажен по смисъла на чл. 93 т.9 от НК, тъй като не е налице липса или незначителност на вредните последици, нито пък такива смекчаващи отговорността на подс.М. обстоятелства, които да сочат на по-ниска степен на обществена опасност на конкретното деяние, в сравнение с обикновените случаи на престъпление от същия вид. Този извод се налага и от степента на обществената опасност на дееца /завишена, с оглед предходните му осъждания за извършени престъпления от общ характер/, както и от начина на извършване на деянието. Немаловажни случаи са и осъществените от подс.М. престъпления „кражба”, предмет на предходните му осъждания, посочени по-горе в мотивите, за които му е определено едно общо наказание по реда на чл.25 ал.1, във вр. с чл.23 ал.1 от НК. Поради изложеното съдът намира за неоснователно искането на защитника на подсъдимия за преквалификация на деянието в такова по чл.194 ал.3 от НК.

Обосновани и законосъобразни са и изводите на първоинстанционния съд относно субективната страна на извършеното от подсъдимия деяние - за осъществяване на престъплението при форма на вината – пряк умисъл: същият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване, като е съзнавал и квалифициращото деянието обстоятелство /извършването му при условията на повторност, в немаловажни случаи/, като умисълът на подсъдимия се обективира в поведението му. В тази връзка следва да се посочи, че подсъдимият М. несъмнено е съзнавал, че отнема чужди движими вещи от владението на друго лице, без да има неговото съгласие за това; че установява своя трайна фактическа власт върху тези вещи, с намерението да ги свои; както и че е осъждан с предходни присъди за други такива престъпления – кражби.

При налагане на наказанието за извършеното от подсъдимия М. престъпление, първоинстанционния съд е извършил преценка на смекчаващите и отегчаващи отговорността му обстоятелства, като е отчел като смекчаващи отговорността му обстоятелства направените самопризнания, типичната степен на обществена опасност на деянието, много ниската обща стойност на откраднатите вещи, проявеното съжаление и самокритичност към извършеното, доброволното предаване на откраднатите вещи на полицейските органи, тежкото му материално и социално положение – същият е безработен и няма жилище, собствено или наето; а като отегчаващи отговорността обстоятелства – обремененото съдебно минало на подсъдимия /извън осъждането му, което обуславя по-тежката квалификация на деянието като извършено при условията на повторност, в немаловажен случай/ и лошите му характеристични данни. Въз основа на тях е приел, че наказанието на подсъдимия следва да бъде определено при наличието на многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства, при които и най-лекото предвидено в закона наказание за това престъпление би се оказало несъразмерно тежко, поради което и при приложението на разпоредбата на чл.55 ал.1 т.1 от НК е определил на подсъдимия наказание под минималния предвиден в закона размер за това престъпление, а именно: наказание „лишаване от свобода” за срок от 6 месеца Съдът е постановил така определеното на подс.М. наказание да бъде изтърпяно ефективно, при първоначален „строг” режим в затвор, на основание чл.61 т.2, във вр. с чл.60 ал.1 от ЗИНЗС. Изводите на първоинстанционния съд относно приложението на разпоредбата на чл. 55 ал.1 т.1 от НК при определяне на наказанието на подсъдимия под минимума, предвиден в закона за това престъпление, както и относно необходимостта наложеното му наказание да бъде изтърпяно ефективно, са правилни, обосновани и законосъобразни, поради което се споделят напълно и от настоящата инстанция. Налице е и формална пречка за приложение на института на условното осъждане по отношение на подсъдимия – същият е осъждан на наказания “лишаване от свобода” за извършени умишлени престъпления от общ характер. Настоящата инстанция намира, че така наложеното наказание на подсъдимия е в състояние да постигне изцяло целите на наказанието, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК – да се поправи и превъзпита подсъдимия към спазване на законите и добрите нрави, да се въздейства предупредително-възпиращо върху него, и възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото, като наказанието напълно отговаря на степента на обществена опасност на деянието и на дееца, и на тежестта на извършеното престъпление, т.е. същото не е явно несправедливо. В тази връзка следва да се посочи още, че именно наведените от защитника на подсъдимия във въззивната жалба обстоятелства е взел предвид първоинстанционния съд, за да наложи на подс.М. наказание под минималния предвиден в закона размер, поради което настоящият състав намира, че не са налице условия за по-нататъшно намаляване на наказанието.

Ето защо, съдът намира, че обжалваната присъда е правилна, обоснована и законосъобразна, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното на подс.М. наказание не е явно несправедливо, т.е. не са налице основания за нейното отменяване или изменяване, поради което следва същата да бъде потвърдена.

Водим от изложеното, и на основание чл. 334 т.6, във вр. с чл. 338 от НПК , Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 5/16.04.2013 год., постановена по Н.о.х.дело № 436/2013 год. по описа на Кърджалийския районен съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.