РЕШЕНИЕ
№ 371
гр. Пловдив, 18.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20235300502306 по описа за 2023 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.
С Решение № 2983 от 28.06.2023 г., пост. по гр.д. № 8517/2021 г. по описа на РС –
Пловдив е Постановено:
Отхвърля предявеният от „ Агенция за контрол на просрочени задължения „ АД,
ЕИК ********* установителен иск по чл. 422 от ГПК срещу Б. Д. Г., ЕГН – ********** за
признаване за установено че Г. дължи на дружеството вземанията по издадената по ч.гр.д. №
12 420/2020 г. на РС – Пловдив Заповед по чл. 410 от ГПК № 261 068/20.10.2020 г.,
произтичащи от сключен между Б. Г. и Изи Асет Мениджмънт АД Договор за паричен заем
№ *** от *** г. както следва: 1 143, 81 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано
от 01.09.2020 г. до окончателното изплащане; 86,39 лв. – договорна лихва за периода
10.05.2019 г. – 27.09.2019 г. и 79, 28 лв. обезщетение за забава за период 28.09.2019 г. –
27.08.2020 г. - които вземания прехвърлени от заемодателя Изи Асет Мениджмънт АД на
ищеца с рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. и Приложение № 1 към него от 02.12.2019
г..;
Признава за установено в отношенията между страните, че сключеният между Б. Д.
Г. и Изи Асет Мениджмънт АД Договор за паричен заем № *** от *** г. е недействителен
на основание чл. 22 от ЗПК;
Обявява за нищожна клаузата за неустойка по чл. 4 от сключеният между Б. Д. Г. и
Изи Асет Мениджмънт АД Договор за паричен заем № *** от *** г. като противоречаща на
добрите нрави.
1
Решението се обжалва изцяло от ищеца по спора „ Агенция за контрол на просрочени
задължения „ АД с искане за неговата отмяна и уважаване на предявеният от въззивника иск
по чл. 422 от ГПК. Претендира разноски.
Ответницата по жалбата и по спора чрез особения си представител по чл. 47 ал. 6 от
ГПК адвокат В. К. депозира отговор за нейната неоснователност.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявен от „Агенция за контрол
на просрочени задължения „ АД, ЕИК ********* установителен иск по чл. 422 от ГПК
срещу Б. Д. Г., ЕГН – ********** за признаване за установено че Г. дължи на дружеството
вземанията по издадената по ч.гр.д. № 12 420/2020 г. на РС – Пловдив Заповед по чл. 410 от
ГПК № 261 068/20.10.2020 г., произтичащи от сключен между Б. Г. и Изи Асет Мениджмънт
АД Договор за паричен заем № *** от *** г. както следва: 1 143, 81 лв. – главница, ведно
със законната лихва, считано от 01.09.2020 г. до окончателното изплащане; 86,39 лв. –
договорна лихва за периода 10.05.2019 г. – 27.09.2019 г. и 79, 28 лв. обезщетение за забава за
период 28.09.2019 г. – 27.08.2020 г. - които вземания прехвърлени от заемодателя Изи Асет
Мениджмънт АД на ищеца с рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. и Приложение № 1
към него от 02.12.2019 г..;
Претенцията се основава на твърдения, че по казаната облигация Г. заплатила само
първата погасителна вноска / с падеж 10.05.2019 г. и в размер на 168,30 лв. /, след което до
крайния падеж, както и до депозиране на заявлението не е изпълнявала задълженията си по
кредита. Извършеното плащане погасило задълженията досежно предоставената главница /
получената заемна сума / в размер на 106,19 лв., досежно възнаградителната лихва върху
нея в размер на 16, 83 лв. и за неустойка по чл. 4 от договора в размер на 45,28 лева.
Непогасени са главницата и възнаградителната лихва в размер на исковите суми, дължи се и
обезщетение за забава в претендирания размер за изминалия период от 28.09.2019 г. до
27.08.2020 г.. Процесните вземания на кредитодателя Изет Асет Мениджмънт АД са
прехвърлени на ищеца по силата на сключен между тях Рамков Договор за цесия от
30.01.2017 г. и Приложение № 1 към договора от 02.12.2019 г., в което са подробно
индивидуализирани процесните вземания към заемополучателя Г..
Ответницата чрез назначения й на основание чл. 47 ал. 6 от ГПК особен представител
адвокат В. К. е депозирала отговор за неоснователност на иска. Поддържа, че ищецът не е
материално правно легитимиран по иска, тъй като договорът за цесия не е сключен от
законните представители на дружествата цедент и цесионер, както и поради
неуведомяването на длъжника Г. за договора за цесия – преди датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК, както и понастоящем. Поддържа че връчването на договора
за прехвърляне на вземанията и Приложение № 1а на него в качеството му на особен
представител не следва да се счита за уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99 ал. 4 от
ЗЗД. Поддържа, че съгласно клаузата на чл. 14 ал. 1 от договора за заем върху вземането на
заемодателя Изи Асет Мениджмънт по договора е учреден особен залог в полза на ОББ АД,
а в чл. 2.9 от рамковия договор за цесия е предвидено, че договорът не поражда действие
спрямо вземания, за които е вписано пристъпване към изпълнение от страна на заложния
кредитор по реда на чл. 32 от ЗОЗ. Заявява възражения за неполучаване на заемната сума,
както и недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал.
1 т.10 и 11 и ал. 2 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В тази насока се поддържа, че договора за кредит
съдържа заблуждаваща информация относно размера на погасителните вноски по заема, тъй
като в размера на всяка една от тях на стойност 123, 02 лв., не са включени погасителните
вноски за неустойката от 45,28 лв. и така действителният размер на всяка погасителна
вноски е непосочения в договора размер от 168, 30 лв. вместо неправилно посочения – 123,
02 лева. Поддържа, че вземанията за неустойка не са включени в ГПР и при включването й
размерът на същия е над императивно установения максимум – пет пъти законната лихва,
2
което влече недействителност на договора като цяло. Поддържа самостоятелно основание за
нищожност на клаузата за неустойка по чл. 4 от договора поради противоречие с добрите
нрави – лишена от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Поддържа че всички индивидуални договори за потребителски кредити са сключени при
общи условия, неразделна част от тях, като общите условия по процесния договор не са
представени.
С доводите, поддържани по възраженията за недействителност на договора за заем са
предявени насрещни искове за прогласяване на същия за недействителен на основание чл.
22 от ЗПК, както и за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл. 4 от
договора за заем.
За да отхвърли първоначалния иск районният съд е приел, че е налице валидно
сключен договор за цесия, но ответницата не е уведомена за него - уведомлението за цесията
преди депозиране на заявлението е останало невръчено на длъжника Г., а след
предявяването на иска е връчено – като приложение към ИМ, на особения й представител по
чл. 47 ал. 6 от ГПК и като така не е породило правно действие по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. Така
липсва вземане по процесния договор за заем от страна на ищцовото дружество към
ответницата на претендираното основание - договора за цесия.
Насрещните искове са уважени, като е прието че договорът за заем е недействителен
на основание чл. 22 от ЗПК поради неяснота какви разходи са включени в ГПР и конкретно
включена ли е в него неустойката по чл. 4 от договора. Клаузата за тази неустойка е
прогласена за нищожна поради противоречие с добрите нрави по възведените в тази насока
доводи.
При служебната проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното
решение, съдът намира, че същото е валидно, но недопустимо в частта, с която са
разгледани по същество предявените от особения представител на ответницата насрещни
искове, както и в частта, с която съдът се е произнесъл по същество по първоначалния иск
по чл. 422 от ГПК досежно вземане от 86,39 лв., съставляващо договорна лихва за периода
10.05.2019 г. – 27.09.2019 г..
Трайно установената съдебна практика / напр., но не само Определение №
591/31.10.2018 г. на ВКС по т.д. № 2252/2018 г., Второ т.о, Определение № 623/28.12.2017 г.
на ВКС по ч.гр.д. № 2873/2017 г., Четвърто г.о. , Определение № 98/24.06.2020 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 1286/2020 г. , Второ г.о. / безпротиворечиво приема, че представителната власт на
особения представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК е ограничена от целта на посочената
разпоредба – която е да осигури нормалното протичане и приключване на съдебното
производство при отсъствието на ответната страна и едновременно с това гарантира
ефективна защита на интересите й - в рамките на предявеният срещу тази страна иск. С
оглед това ограничение, назначения на ответната страна особен представител по чл. 47 ал. 6
от ГПК не разполага с представителна власт да предявява насрещни искове срещу ищеца по
първоначалния иск, въз основа на който е образувано делото.
Вземането от 86,39 лв., съставляващо възнаградителната лихва по процесния договор
за заем за периода 10.05.2019 г. – 27.09.2019 г. не е предмет на издадената Заповед по чл.
410 от ГПК, поради което същото не може да бъде предмет и на установителния иск по чл.
422 досежно вземанията по заповедта.
В частта, с която е отхвърлен първоначалния иск за непогасена остатъчна главница по
кредита в размер на решението е допустимо, но частично неправилно.
Основателно е поддържаното от въззивника възражение за неправилност на извода на
районния съд за липса на активна материално правна легитимация на ищеца на основание
договора за цесия. Същият е валидно сключен – подписан от законните представители на
дружествата цедент и цесионер към датата на сключването му, както и към датата на
3
съставяне на Приложение 1, касаещо процесното вземане. Не са налице данни за вписан в
ЦРОЗ особен залог досежно процесните вземания в полза на ОББ АД, съответно за вписано
пристъпване към изпълнение по чл. 32 от ЗОЗ от заложния кредитор, поради което се
приема, че касателно същите договорът за цесия поражда действие. В съдебната практика
трайно се приема, че когато уведомлението по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД е приложено към исковата
молба/ както е в случая /, длъжникът – ответник по иска, се счита уведомен за цесията от
датата на връчването на исковата молба и приложенията към нея и съдът следва да отчете
този правно значим факт на основание чл. 235 ал. 3 от ГПК. Особения представител по чл.
47 ал. 6 от ГПК е представител на ответника с право да заявява всички възражения срещу
иска - в т.ч. и тези с материално правни последици спрямо ищеца, с оглед което се приема
че може и да приема изявления с материално правни последици за ответника, за което
законова забрана не е налице – в който смисъл е също формирана съдебна практика - напр.,
но не само Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о.. Освен това,
връчването на съобщението за прехвърлянето на вземането има за цел длъжникът да бъде
известен за кредитора, на който следва да престира, за да бъде предотвратено извършване на
плащане на стария кредитор след цедирането на вземанията. Затова възражение от
длъжника за неуведомяване за цесията би го освободило от отговорност към цесионера /
новия кредитор / само ако едновременно с това възражение е заявил и доказал плащане на
цедента / стария кредитор / - каквото в случая не се установява.
По делото е установено, че между въззиваемата Б. Г. и Изи Асет Мениджмънт АД е
сключен на *** г. договор за паричен заем, по силата на който на Г. е предоставена парична
сума в размер на 1 250 лв. със срок на погасяване 22 седмици, като изплащането се
осъществява на 11 вноски / двуседмични /, всяка в размер на 123, 02 лв., включваща
съответните части главница и възнаградителна лихва. Посочени са в договора падежните
дати на всяка вноска, годишния лихвен процент по кредита – 35 %, фиксиран за целия срок
на договора и годишния процент на разходите – 41, 12%, като последния е определен при
следните допускания – договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните
ще изпълнява точно задълженията си по него, съответно няма да се начисляват разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някои от задълженията по
договора. Общата дължима сума от кредитополучателя е посочена в размер на 1 353, 22 лв. –
главница и възнаградителна лихва. В чл. 4 ал. 1 от договора е предвидено задължение на
кредитополучателя да обезпечи кредита с едно от следните обезпечения – 1/ банкова
гаранция в размер на цялото задължение на заемателя, със срок на валидност 30 дни след
крайния падеж или 2/ Две физически лица – поръчители, всяко от които което да е
навършило 21 години, да е в безсрочно трудово правоотношение с минимум трудов стаж
при настоящия си работодател от 6 месеца и с минимум осигурителен доход от 1 000 лв., да
не е потребител или поръчител по сключен договор за паричен заем, през последните 5
години да няма кредитна история в ЦКР или ако има такава, същата да е със статус „ период
на просрочие от 0 до 30 дни“. Горепосочената общо дължима по кредита сума от 1 353,22 лв.
е в хипотеза на предоставяне от потребителя на казаното обезпечение. В случай на
непредоставяне на обезпечението – какъвто е настоящия, потребителят съгласно чл. 4 ал. 2
от договора дължи на кредитодателя и неустойка в размер на 498,08 лв., с начин на плащане
– разсрочено, като към всяка месечни погасителна вноска се добавя и съответната част от
неустойката в размер на 45, 28 лв. и общата подлежаща на връщане сума при непредставяне
на обезпечение е в размер на 1 851, 50 лева. В чл. 3 от договора е посочено, че с
подписването му заемополучателят удостоверява да е получил заемните средства от 1 250
лв., като за горното договорът има силата на разписка. Няма данни договорът да е сключен
при приложими общи условия на търговеца.
По делото няма спор че по договора за кредит до момента на предявяването на иска и
понастоящем въззиваемата е заплатила сочената от въззивника – ищец сума от 168, 30 лева.
4
По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова институция по
чл. 3 ал. 2 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ответникът е
физическо лице, което при сключване на договора не е действал в рамките на
осъществявана от нея професионална или търговска дейност. Следователно страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9
ал. 4 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК,
съответно следва да отговаря на установените с този закон императивните изисквания за
действителност.
При така установеното са неоснователни възраженията на ответницата за
неполучаване на заемните средства и за недействителност на договора на основание чл. 22
вр. чл. 11 ал. 2 от ЗПК.
Основателни са възраженията за недействителност на същия по чл. 22 вр. чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 10, чл. 19 ал.ал. 1 и 4 от ЗПК. Формално изискванията на ч. 11 т.10 от ЗПК са
изпълнени, но няма спор, че в посочения размер ГПР не е включена неустойката за недадено
обезпечение, която е договорена като задължителен разход по кредита, следователно
задължително е следвало да бъде включена в ГПР. Защото съгласно разпоредбата на чл. 19
ал. 1 от ЗПК годишния процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на посредници за сключването на
договора /, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „ общ разход по кредита за потребителя „ са всички разходи
по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят следва да заплати, вкл. разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. След като този допълнителен и
задължително необходим за сключването на договора разход не е включен в посочения в
договора ГПР е налице нарушение на изискването по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК относно
съдържанието на договора за потребителски кредит и същият е изцяло недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. Освен това, посочването в договора за кредит на по нисък от
действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно
общите разходи по кредита, което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на съществен елемент на договора – неговата цена, и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на
връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от
Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В
този смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти съставлява и нарушение на
основното изискване по чл. 10 ал. 1 от ЗПК и по чл. 145 ал. 2 от ЗЗП клаузите, определящи
основния предмет на договора да са ясни и разбираеми.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби, сред които и казаните такива по чл. 10 ал. 1 и по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен. Затова и на основание чл. 23 от ЗПК
потребителят дължи само чистата стойност на кредита / предоставената в заем парична
сума, в случая 1 250 лв. /и не дължи лихви и други разходи по същия. Предвид
установеното, че въззиваемата ищца е заплатила по кредита сумата 168, 30 лв., то искът по
чл. 422 от ГПК досежно главницата е основателен до размер от 1 081, 70 лв. / разликата
между 1 250 лв. и платените 168, 30 лв. /, ведно със законната лихва върху тази сума,
5
считано от 01.09.2020 г. до окончателното й изплащане.
С оглед така постановения инстанционен резултат на въззивника се присъждат
направени разноски както следва: 60 лв. / ДТ и юрисконсултско възнаграждение / за
заповедното производство; За исковото производство на първа инстанция – 301, 29 лв. / 20,
75 лв. ДТ и 280, 54 лв. от внесеното възнаграждение по чл. 47 ал. 6 от ГПК /, както и 166 лв.
юрисконсултско възнаграждение; За въззивното исково производство – 446, 48 лв. /134, 48
лв. ДТ и 332 лв. от внесеното възнаграждение по чл. 47 ал. 6 от ГПК /, както и 166 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата – ответник не е направила разноски по делото, поради което такива не
й се присъждат съобразно отхвърлителната част.
И съдът
РЕШИ:
Обезсилва Решение № 2983 от 28.06.2023 г., пост. по гр.д. № 8517/2021 г. по описа
на РС – Пловдив в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 422 от ГПК за признаване за
установено, че Б. Д. Г., ЕГН – ********** дължи на „ Агенция за контрол на просрочени
задължения „ АД, ЕИК ********* вземането по издадената по ч.гр.д. № 12 420/2020 г. на РС
– Пловдив Заповед по чл. 410 от ГПК № 261 068/20.10.2020 г., произтичащо от сключен
между Б. Г. и Изи Асет Мениджмънт АД Договор за паричен заем № *** от *** г. в размер
на 86,39 лв., съставляващо договорна / възнаградителна / лихва по кредита за периода
10.05.2019 г. – 27.09.2019 г., в частта, с която по предявен насрещен иск е признато за
установено в отношенията между страните, че сключеният между Б. Д. Г. и Изи Асет
Мениджмънт АД Договор за паричен заем № *** от *** г. е недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК и в частта, с която по предявен насрещен иск е обявена за нищожна клаузата
за неустойка по чл. 4 от сключеният между Б. Д. Г. и Изи Асет Мениджмънт АД Договор за
паричен заем № *** от *** г. като противоречаща на добрите нрави и в тези части
Прекратява производството по делото на основание чл. 130 от ГПК – поради
недопустимост на исковете.
Отменя Решение № 2983 от 28.06.2023 г., пост. по гр.д. № 8517/2021 г. по описа на
РС – Пловдив в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 422 от ГПК за признаване за
установено, че Б. Д. Г., ЕГН – ********** дължи на „ Агенция за контрол на просрочени
задължения „ АД, ЕИК ********* вземането по издадената по ч.гр.д. № 12 420/2020 г. на РС
– Пловдив Заповед по чл. 410 от ГПК № 261 068/20.10.2020 г., произтичащо от сключен
между Б. Г. и Изи Асет Мениджмънт АД Договор за паричен заем № *** от *** г. в размер
на 1 081, 70 лв. / хиляда осемдесет и един лева и седемдесет стот./, съставляващо
непогасена главница по заема, вместо което Постановява:
Признава за установено на основание чл. 422 от ГПК, че Б. Д. Г., ЕГН –
********** дължи на „ Агенция за контрол на просрочени задължения „ АД, ЕИК *********
вземането по издадената по ч.гр.д. № 12 420/2020 г. на РС – Пловдив Заповед по чл. 410 от
ГПК № 261 068/20.10.2020 г., произтичащо от сключен между Б. Г. и Изи Асет Мениджмънт
АД Договор за паричен заем № *** от *** г. в размер на 1 081, 70 лв. / хиляда осемдесет и
един лева и седемдесет стот./, съставляващо непогасена главница по заема, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 01.09.2020 г. до окончателното й изплащане.
Потвърждава Решение № 2983 от 28.06.2023 г., пост. по гр.д. № 8517/2021 г. по
описа на РС – Пловдив в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 422 от ГПК за признаване
за установено, че Б. Д. Г., ЕГН – ********** дължи на „ Агенция за контрол на просрочени
задължения „ АД, ЕИК ********* вземанията по издадената по ч.гр.д. № 12 420/2020 г. на
6
РС – Пловдив Заповед по чл. 410 от ГПК № 261 068/20.10.2020 г., произтичащо от сключен
между Б. Г. и Изи Асет Мениджмънт АД Договор за паричен заем № *** от *** г. в размер
на 62,11 лв. / шестдесет и два лева и единадесет стот./, съставляващо непогасена главница
по заема и в размер на 79, 28 лв. / седемдесет и девет лева и двадесет и осем стот./,
съставляващо лихва за забава за периода 28.09.2019 г. – 27.08.2020 г..
Отменя Решение № 2983 от 28.06.2023 г., пост. по гр.д. № 8517/2021 г. по описа на
РС – Пловдив в частта, с която „ Агенция за контрол на просрочени задължения „ АД, ЕИК
********* е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в
размер на 124,06 лв. / сто двадесет и четири лева и шест стот. / за уважените насрещни
искове.
Осъжда Б. Д. Г., ЕГН – ********** да заплати на „ Агенция за контрол на
просрочени задължения „ АД, ЕИК ********* деловодни разноски както следва: За
заповедното производство - 60 / шестдесет /лв.; За исковото производство на първа
инстанция – 301, 29 лв. / триста и един лева и двадесет и девет стот. /, както и 166 / сто
шестдесет и шест / лв. юрисконсултско възнаграждение; За въззивното исково производство
– 446, 48 лв. и също 166 / сто шестдесет и шест / лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7