Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 21.02.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-16 състав, в публичното заседание на дванадесети юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа
гр.д. № 14327 по описа за 2016г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството са
предявени от П.Ц.С., Г.А.С. и „В.“ ЕООД гр.Т. субективно и обективно съединени
искове против „У.Б.“ АД ***:
-за заплащане солидарно на ищците
сумата от 67 781.93лв. на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, представляваща платена
без основание възнаградителна лихва по договор за кредит № 22/17.12.2007г. за
периода 25.11.2011г.-18.11.2016г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до изплащането;
-за заплащане солидарно на ищците
сумата от 14 305.93лв. на основание чл.86 ЗЗД, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода 25.11.2013г.-18.11.2016г.;
-иск по чл.124, ал.1 ГПК за
прогласяване нищожността на клаузи по т.11.1.1, т.11.1.2 и т.11.1.3 от Условия
за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за
банков кредит № 22/17.12.2007г. поради противоречието им с чл.143 ЗЗД и чл.146,
ал.2 ЗЗП вр. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Твърденията са за сключен договор
за ипотечен кредит № 22/17.12.2007г. между ищците, от които П.С. в качеството
на кредитополучател, и Г.С. и „В.“ ЕООД в качеството на солидарни длъжници, и
ответника „У.Б.“ АД, по силата на който банката предоставила сумата от
230 000лв. срещу задължението за връщане на равни анюитетни месечни вноски
включващи главница и възнаградителна лихва формирана от едномесечен SOFIBOR + надбавка от 1.289% до 25-то число на месеца до пълното
погасяване на кредита 25.11.2032г. Първата компонента SOFIBOR е променлива
величина, която се отразява на годишния лихвен процент /ГЛП/. Твърдят след
сключване на договора този компонент да се е понижил значително, но въпреки
това ответникът не коригирал възнаградителната лихва, която е следвало да се
понижи, а начислявал и плащали такава в по-висок размер. Въпреки несъгласието им
заплащали едностранно променените суми под страх от иницииране на производство
по чл.417 ГПК. Твърдят клаузите по т.11.1.1, т.11.1.2 и т.11.1.3 от общите
условия към договора да са неравноправни и като такива нищожни на основание
чл.143 ЗЗП, тъй като осигуряват възможност на банката едностранно да увеличава
размера на възнаградителната лихва при липса на предвидено за потребителя право
да се откаже от договора, когато счете, че по този начин цената на финансовия
ресурс се повишава значително спрямо тази при неговото сключване. Твърдят
същите да са нищожни и на основание чл.146, ал.2 ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5.04.1993г., тъй като били предварително подготвени /не и
индивидуално уговорени/ и не са имали възможност да влияят върху тях. Твърдят
сключения договор да се изпълнява и към момента с плащане на погасителните
вноски, като обосновават правния си интерес от предявяването на иска за
прогласяване нищожността на тези клаузи с внасяне равнопоставеност в
отношенията им по бъдещото изпълнение.
Твърдят за периода 25.11.2011г.
до подаване на исковата молба 18.11.2016г. да са платили възнаградителна лихва в
по-висок от действително дължимия, поради което и с оглед наведената нищожност
на посочените клаузи това плащане е било без правно основание. Заявената за
възстановяване сума от 67 781.93лв. претендират от ответника в условията на
активна солидарност с довод, че това право произтича от и е аналогично на
солидарната им отговорност в изпълнение на задълженията по договора. При същите
условия претендират и обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД.
Ответникът оспорва исковете с
доводи, че оспорените клаузи не са нищожни, тъй като договорът предвижда
фиксирана възнаградителна лихва за целия срок на изпълнение. Твърди при
сключването му и по първия погасителен план при усвояването на 190 000лв.
от кредита лихвата да е била 7.42%, а по втория погасителен план при
усвояването на останалите 40 000лв. /до общия размер на кредита
230 000лв./ лихвата е била 8.014%, която не е била променяна до момента. Тази
разлика в лихвата във времето между първия и втория погасителен план се дължи
на настъпилата промяна в базисния лихвен процент с повече от един пункт спрямо
този при сключване на договора в съответствие с предвиденото в т.11.1.3. Във
връзка с това навежда, че в конкретния случай разпоредбата на чл.143, т.12 ЗЗП
е неприложима, а възможността за увеличението на възнаградителната лица е
предвидена като изключение и само при настъпване на определени условия, ясно и
конкретно регламентирани, съобразно чл.144, ал.2 и ал.3 ЗЗП. Навежда, че дори и
тези клаузи да се приемат за нищожни връщането на кредита следва да се
осъществи на база възнаградителната лихва уговорена с т.4 от договора, а не
съобразно намаляването на компонента SOFIBOR за исковия период от време.
Допълнително навежда, че третият ищец няма качеството „потребител“ по §13, т.1 от ЗЗП, поради което и спрямо него
нормите на ЗЗП са неприложими и в този смисъл не е активно легитимиран по иска
за прогласяване нищожността на клаузите. Оспорва и активната легитимация на втория
и третия ищец по иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД с довод, че плащането
на сумите по кредита е било осъществено само от първия ищец, който е
кредитополучател по договора и усвоил сумата по кредита, съответно титуляр на
сметката. На самостоятелно основание оспорва претендираното в исковата молба
вземане за главница и лихва да се дължи на ищците в условията на активна
солидарност, тъй като такава не е уговорена с договора и не е предвидена в
закона.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:
Не е предмет на спор сключването
на договор за банков кредит № 22/17.12.2007г., по силата на който ответникът „У.Б.“
АД *** предоставил на ищеца П.Ц.С. сумата от 230 000лв. за строеж и
довършване на еднофамилна жилищна сграда, срещу задължението за неговото
връщане на месечни анюитетни вноски с падеж 25-то число на месеца, считано от 25.12.2007г.
и краен срок на погасяване 25.11.2032г. съгласно погасителен план, неразделна
част от договора. Страни по договора са и Г.С. и „В.“ ЕООД гр.Т. в качеството
на солидарни длъжници.
Съгласно т.4 от договора годишният
лихвен процент /ГЛП/ за съответния период на олихвяване се формира от два
компонента: базисен лихвен процент по т.10.3 и т.10.4 от Условията по кредити
на физически лица, определен съгласно т.11.1.1 при подписване на договора и надбавка.
Така с т.4.1 страните постигнали съгласие, че за периода на лихвения план 25.12.2007г.-25.11.2032г,
т.е. за периода на връщане на кредита кредитополучателят ще заплаща годишен
лихвен процент от 7.42%, формиран от 6.131% базисен лихвен процент по
едномесечния SOFIBOR към деня на сключване на
договора и надбавка от 1.289%.
По делото не се спори относно
това, че на 19.12.2007г. банката превела по сметка на кредитополучателя 190
000лв., едновременно с което изготвен погасителен план /стр.110-117/, видно от
който месечната анюитетна вноска възлиза на сумата 1387.36лв. с посочване каква
част от нея е главница и каква част възнаградителна лихва при лихва от 7.420%.
Останалата сума до пълния размер на кредита е усвоен чрез превод по сметка на
кредитополучателя на 10.01.2008г. в размер на 10 000лв. и на 20.02.2008г.
в размер на 30 000лв. След пълното усвояване на кредита бил съставен нов
погасителен план /стр.19-22/, в който е посочен различен /по-висок/ размер на
месечната вноска за периода след 25.01.2008г., както и различна /по-висока/
възнаградителна лихва 8.014%.
Съгласно т.11.1 от Раздел ІІ
Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по
договор № 22/17.12.2007г. за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на
кредитора лихви, начислявани при годишна база-365/360 дни за кредити,
издължавани чрез намаляващи погасителни вноски и 360/360 дни за кредити,
издължавани чрез анюитетни /равни всеки месец/ погасителни вноски, съответно
дългът по заемната сметка се олихвява с годишен лихвен процент, формиран от
базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размер по т.4 за съответния период на олихвяване.
Според т.11.1.1 приложимия към
съответния период на олихвяване от действието на този договор базисен лихвен
процент по смисъла на т.11.1 за различните валути и различните кредитни
продукти се определя от Управителния съвет на банката или оторизирани от него
органи и/или лица въз основа конкретно посочения индекс установен в т.10.3 и
т.10.4 от условията на „У.Б.“ АД по кредитите на физически лица, неразделна
част от този договор, с които кредитополучателят е запознат. Кредиторът
уведомява кредитополучателя за определения от УС приложим базисен лихвен
процент към съответния период на действие на договора за кредит и олихвяване
чрез обявяването му на интернет страницата на банката, изричното му посочване в
извлечението от кредитната сметка към съответния лихвен период и изпращане по
пощата.
Според т.11.1.2 промяната на
действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент,
определен от УС на банката и/или оторизиран орган или лице, лихвените условия
по Раздел І, т.4.1 до т.4.5 от договора се считат за автоматично променени в
съответствие с приетите изменения, които са задължителни за страните по
договора, като кредиторът уведомява кредитополучателя за настъпилите изменения.
Съгласно т.11.1.3 при кредити
плащани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи главница и лихви
към падежа на задължението на съответната вноска/ годишният лихвен процент по
кредита за съответния период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и
не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от
увеличаването му най-малко с 1 пункт. В същата клауза е посочено, че
кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера
на годишния лихвен процент за дадения лихвен план по т.4.1а, определен съгласно
предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е
необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 пункт от размера определен
от кредитора в деня на сключването на
договора или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата
точка.
По делото е изслушано заключение
на вещо лице по ССч.Е, което съдът кредитира. Видно от същото индексът SOFIBOR е фиксинг на котировките на необезпечени депозити в
български левове, предлагани на българския междубанков пазар, който се изготвя
за набор от срочности в 11ч. /местно време/ всеки работен ден като средна
величина на котировките „продава“, подадени от представителна група банки.
Индексът се изготвя въз основа договор между Асоциацията на търговските банки в
България, Българската дилърска асоциация и БНБ, които образуват Регламентен
комитет, състоящ се от 7 члена с правата и задълженията и можещи да налагат
санкции при неспазване на задълженията на участниците във фиксинга /договорът е
приложен по делото/. Начинът на определянето на индекса е средната аритметична
стойност между броя на котировките при елиминиране на най-ниските и
най-високите от всички събрани котировки. Индексите се котират за вальор „спот“
/два работни дни/ за всички срочности освен „овърнайт“ и при конвенция „реален
брой изминали дни/360“, като се представят с три знака след десетичната
запетая. При сключване на договора-17.12.2007г. индексът 1 месечен SOFIBOR е
бил 6.131% и в периода до 05.01.2009г. е нараствал /в различните месеци с
различен размер нагоре и надолу/. След тази дата до деня на подаване на
исковата молба 18.11.2016г. е налице трайна тенденция на намаляване /дадена в
таблица в заключението /стр.151-154/. В т.3 от заключението вещото лице е
изчислило, че възнаградителната лихва за периода от сключване на договора
/25.12.2007г./ до 25.10.2016г., при съобразяване 1 месечния SOFIBOR за всеки месец от този период плюс надбавката по договора, възлиза на сумата
59 233.85лв. На тази база в т.4 е направило изчисление относно разликата
между действително платената възнаградителна лихва и тази по т.3 от
заключението за периода от сключване на договора-17.12.2007г. до подаване на
исковата молба 18.11.2016г. възлизаща на 91 562.37лв.; изчисление относно
разликата между действително платената лихва и тази по т.3 от заключението за
периода от сключване на договора до 25.11.2011г. възлизаща на
23 780.44лв., както и изчисление относно разликата между действително
платената лихва и изчислената по т.3 от заключението за периода от 25.11.2011г.
до подаване на исковата молба-18.11.2016г. възлизаща на 67 781.93лв.
/колкото се претендира от ищците/.
По делото не е спорно, че за
исковия период 25.11.2011г.-18.11.2016г. са били извършени погашения по кредита
на база възнаградителна лихва от 8.014% според втория погасителен план, като
видно от т.6 от заключението на вещото лице е била платена общо сумата
82 136.05лв. Вещото изчислява, че възнаградителната лихва за същия период,
но на база 7.420% възлиза на 76 048.08лв., т.е. разлика в повече от
6087.97лв.
При така установеното от
фактическа страна съдът намира от правна следното:
По иска за нищожност на клаузи от
договора за кредит.
На първо място съдът следва да се
произнесе относно активната легитимация на третия ищец по този иск „В.“ ЕООД с
оглед наведеното от ответника възражение, че няма качеството „потребител“ по
§13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което и спрямо него са неприложими правилата на
Закона за защита на потребителите.
Съгласно дефиницията по §13, т.1
от ДР на ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по
този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, а според дефиницията на §13, т.2
търговец е всяко физическо или
юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя
услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или
професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице,
което действа от негово име и за негова сметка.
Безспорно е, че
първият ищец П.С. е кредитополучател, сключил договора в качеството на
физическо лице и за свои лични нужди-строеж и довършване на еднофамилна жилищна
сграда /т.3 от договора/, съответно ответникът е юридическо
лице-банка, който по занятие осъществява кредитна дейност, поради което тези страни по облигационното
правоотношене имат качеството потребител и търговец по § 13, т.1 и т.2
от ДР на ЗЗП, поради което сключеният между тях договор се определя като
потребителски и в отношенията им намират приложение разпоредбите на Закона за
защита на потребителите.
Другите двама ищци Г.С.
и „В.“ ЕООД са страни по договора посочени като солидарни длъжници. Видно от
приложения НА № 88, том VІІ, рег.№ 8148, дело № 1174/2007г. Г.С. се явява и
ипотекарен длъжник, която дала съгласие за учредяване на договорна ипотека в
обезпечение на кредита върху недвижим имот, съставляващ съпружеска имуществена
общност. В т.14.1 от условията за
усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор №
22/17.12.2007г. е посочено, че поръчителят и солидарните длъжници декларират
своята дееспособност да сключат, обезпечат и изпълнят договора в това си
качество, като на основание чл.121 и сл. ЗЗД се задължават да отговарят
солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията му по погасяване на
кредита, включително лихви, такси, комисионни и разноски съгласно уговорените
условия до окончателното погасяване на всички дължими суми. Вземанията на
кредитора по договора по отношение на кредитополучателя, поръчителите и
солидарните длъжници са неделими и се събират изцяло от всеки един от тях,
съответно от наследниците им, и от всички заедно, при условията на солидарност,
като всеки отговаря за изпълнението на цялото задължение. В т.13 е предвидено
задължение за тях наравно с кредитополучателя да поддържат обезпечение и да
имат поведение, с което да позволят на кредитора да се удовлетвори и от тяхното
имущество за възникналите задължения на кредитополучателя. От това съдържание
на договора следва, че тези ищци се съгласили да отговорят спрямо кредитора за
задълженията на кредитополучателя-главен длъжник и това ги определя като
поръчители по чл.138 и сл. ЗЗД. Друг извод не следва от обозначаването им като
„солидарни длъжници“ и направеното в самия договор отделно изброяване на „солидарни
длъжници“ и „поръчители“ с позоваване на чл.121 ЗЗД, доколкото предвидените в
него условия за тях са идентични и на практика преследваната цел е една и
съща-кредиторът да получи лично обезпечение. Съгласно чл.142 ЗЗД поръчителят
може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на
длъжника, което включва и правото да оспори действителността на клаузи от
договора между кредитора и главния длъжник, които с оглед солидарната му
отговорност биха били противопоставени и обвързващи спрямо нему. Следователно,
независимо от обстоятелството, че третият ищец „В.“ ЕООД няма качеството
потребител по §13, т.1 от ДР на ЗЗП, с оглед разпоредбата на чл.142 ЗЗД той има
правен интерес и е активно легитимиран по предявения иск за прогласяване
нищожността на оспорените в настоящото производство клаузи.
Съгласно чл.143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, с изброяване в т.1-19 хипотезите, при които е налице такава
неравноправност, без то да е изчерпателно. Такива клаузи на основание чл.146,
ал.1 ЗЗП са нищожни с изключение на случаите, когато са уговорени индивидуално.
По аргумент от чл.146, ал.2 ЗЗП последното означава клаузите от договора да са
последица от насрещно съгласувана воля на страните, формирана на база проведени
преговори и информиран избор. Така с Решение № 98/25.07.2017г. по т.д.№
535/2016г. на ВКС, І т.о., е прието, че индивидуално уговорена клауза по
смисъла на чл.146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била
изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била
изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното
съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, би я е приел.
В случая с договора е постигнато съгласие за предоставения
кредит кредотополучателят /първия ищец/ да заплаща възнаградителна лихва формирана
от два компонента-едномесечен SOFIBOR по т.10.3 и т.10.4 от
условията по кредити на физически лица определен съгласно т.11.1.1 /базов
лихвен процент/ и фиксирана надбавка. Първият
компонент е променлива величина, обвързана с пазарен индекс на котировките на
необезпечени депозити в български лева, предлагани на българския междубанков
пазар. Предвидено е, че промяната в този индекс влече и промяна на базовия лихвен
процент, а оттук и на размера на дължимата възнаградителна лихва, като
условията и начинът на промяната са регламентирани в клаузите на т.11.1.1,
т.11.1.2 и т.11.1.3 от договора-определяне на базовия лихвен процент от
управителния съвет на банката или оторизирани от него органи и/или лица и
неговото изменение в зависимост изменението на индекса SOFIBOR с право на банката да променя едностранно
размера на ГЛП, съответно размера на анюитетната вноска, без съгласуване с
насрещната по договорното правоотношение страна, при нарастване на базисния
лихвен процент с повече от 1 пункт от размера определен от кредитора в деня на
сключването на договора.
Съдържанието на тези клаузи сочи
по недвусмислен начин, че последващата сключване на договора промяна на първия
формиращ възнаградителната лихва компонент /базовия лихвен процент/ е
предоставена на дискрецията на кредитора, макар и на база обективен фактор
/състояние на пазарния индекс SOFIBOR за всеки месец от периода на изпълнение
на договора/, както и че релевантно за размера на тази лихва е не намаляването,
а само увеличението на индекса. Безспорно тези клаузи са неравноправни по
смисъла на чл.143, т.12 ЗЗП и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП нищожни, защото при
липсата на предвидена възможност за изменение на лихвата поради понижение на
индекса, която би ползвала кредитополучателя, поставят в по-благоприятно
положение само едната страна по договора /кредитора/, като същевременно липсва
такава за потребителя в този случай да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с тази, уговорена при
неговото сключване. Съгласно чл.146, ал.2
ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Ответникът не
е провел доказване по чл.146, ал.4 ЗЗП посочените клаузи да са последица от
индивидуално уговаряне, а напротив от данните по делото е видно, че те са
включени в общите условия на договора при неговото сключване и не са се
променяли в течение на неговото изпълнение до подаване на исковата молба.
Възражението на ответника, че предвидената в договора
възможност за увеличение на лихвата попада в изключението по чл.144, ал.2 и
ал.3 ЗЗП, тъй като възможността за промяна е свързана с изменение на индекс,
който е извън контрола на банката, е неоснователно. Подобно изключение се
съдържа в разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, според която разпоредбите на
чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. С Решение № 205/07.11.2016г. по т.д.№
154/2016г., ВКС, І т.о., постановено по сходен случай, е прието, това
изключение е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца,
т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от
генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е
предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Този извод следва както от целта на закона, така и от
систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП-при
клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия
търговец предпоставя "методът на промяна в цените да е описан подробно и
ясно в договора". Посочването като част от съдържанието на договора на
ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може
да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на
чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да
предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в
първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна
осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на
информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл. 1 от
закона/, респ. задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя
информацията, позволяваща му да направи своя избор /чл. 4 ЗЗП/. Ако
предпоставката - добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребител договор
с клауза за изменение на цената, респ.лихвата/, обективирана в ясно,
недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е
налице, същият не може да се ползва от изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1
ЗЗП.
Оспорените в настоящото производство клаузи по т.11.1.1,
т.11.1.2 и т.11.1.3 от договора съдържат единствено начина, по който банката
определя размера на възнаградителната лихва /по решение на управителния съвет
или оторизиран от него орган или лице/ и при промяна в пазарните условия без те
да са конкретизирани. Не е посочен алгоритъм, правила или методика, по които базовият
лихвен процент подлежи на промяна, както и няма клаузи относно обвързаността на
изменението на лихвения процент по кредита с изменението на пазарните условия,
които биха били основание за това, с изключение на това, че промяната ще е
последица от промяна в индекса с повече от 1 пункт. Тук следва да се посочи, че
ответникът е един от участниците при определяне на заложения като формиращ
базовия лихвен процент индекс SOFIBOR и в конкретния случай за да се
счита добросъвестен следва да предостави или да осигури възможност за
информация на потребителя за измененията на този индекс, регламентация за което
договорът не съдържа. Следователно в случая не могат да намерят приложение
разпоредбите, на които ответникът се позовава.
Па изложените съображения съдът намира предявения иск за
нищожност на посочените клаузи за основателен и следва да се уважи.
По иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
Отговорността за неоснователно
обогатяване по чл.55 ЗЗД е извъндоговорна и реализирането й предпоставя липса
на основание за настъпилото имуществено разместване между гражданскоправни
субекти. Съгласно чл.55, ал.1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. В
хипотезата на чл.55, ал.1 предл.1 ЗЗД предаването, съответно получаването, на
нещо е при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго.
Легитимиран да предяви иск по
чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на получено без основание е този, който е извършил
престацията и като последица неговото имущество е намалено.
Не е спорно, че кредитополучател
по договора е първият ищец П.С., който е титуляр на откритата разплащателна
сметка, чрез която е усвоил кредита и по която са превеждани суми в изпълнение
на договора. От представеното извлечение от тази сметка е видно, че плащанията
са осъществени именно от него. По делото не са ангажирани доказателства от
ищцовата страна солидарните длъжници да са плащали суми в погашение на кредита
нито доброволно, нито като последица от неизпълнение от главния длъжник.
Напротив твърдението е, че договорът се изпълнява точно от момента на неговото
сключване.
Между ищците не е налице активна
солидарност за вземането, като доводът за приложение по аналогия на правилата
за пасивната солидарност по чл.121 ЗЗД е неоснователен. Правилата на солидарността
по чл.121 и сл ЗЗД се отнасят само до длъжниците с уредбата, че тя възниква на
основанията предвидени изрично в закона или когато е уговорена. Такива за
активна солидарност между двама или повече кредитори спрямо задължение на
длъжника в ЗЗД не се съдържат. Възникването й е възможна само в хипотезата на
уговаряне, т.е. постигнато съгласие между кредиторите и длъжника, каквото за
заявеното с исковата молба вземане по чл.55, ал.1 ЗЗД не е налице.
Горното налага извода, че с право
на възстановяване недължимо платено по договора разполага само първия
ищец-кредитополучател, който се явява и активно легитимиран по този иск. При
липсата на основание за активна солидарност с другите двама ищци, както и при
липсата на доказателства за извършени плащания от тях /с оглед заявеното в
допълнителната искова молба в условията на разделност/, претенцията им спрямо
ответника подлежи на отхвърляне.
По делото се установи, че при
сключване на договора дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва е 7.420%
/ГЛП/, формирана от едномесечния SOFIBOR от 6.131% и фиксирана надбавка от 1.289%. Не е спорно,
че изпълнението на задължението по погасяване на кредита чрез плащане на
месечните вноски за исковия период 25.11.2011г. до подаване на исковата молба
18.11.2016г. е било осъществено при възнаградителна лихва от 8.014%. По
признание на ответника промяната в размера на лихвата е настъпила в периода
след първото усвояване на част от кредита през 2007г. от 190 000лв. и
усвояването на останалата част от 30 000лв. през м.02.2008г., като считано
от м.04.2008г. и до момента начислената лихва е била в размер на 8.014%. Също по признание на ответника в писмения
отговор тази промяна в лихвата е била извършена едностранно в приложение на
клаузите по т.11.1.1, т.11.1.2 и т.11.1.3. По делото е установено, че платените
възнаградителни лихви за процесния период 25.11.2011г.-18.11.2016г. база възнаградителна
лихва от 8.014% възлизат на сумата 82 136.05лв., а за същия период лихвата
на база 7.420% е в размер на 76 048.08лв. при разлика в повече от 6087.97лв.
При извода за нищожност на
посочените клаузи, въз основа на които е извършена едностранната промяна от ответника
на възнаградителната лихва, съдът приема, че имущественото разместване изразяващо
се в плащане на по-голям размер от уговорения с договора е лишено от правно
основание. На връщане по чл.55, ал.1 ЗЗД подлежи сумата 6087.97лв., до който
размер исковата претенция се явява основателна.
За разликата до пълния предявен
размер 67 781.93лв. искът е неоснователен. Последната сума представлява
разликата между фактически платените лихви и преизчислението им спрямо
стойността на индекса SOFIBOR, който се е понижавал през целия
процесен период, а и преди него. Договорът не предвижда клаузи, според които
промяната в индекса надолу да има за последица и намаляване на формиращия ГЛП
компонент, поради което в отношенията между страните приложение намира
стойността му, която е била уговорена в т.4 от договора /7.420%/ и по аргумент
от чл.26, ал.4 ЗЗД. Приемането на противното означава съдът да измени договора,
което е недопустимо.
По иска с правно основание чл.86 ЗЗД
Ищците претендират сумата 14
305.93лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
вземането по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за периода 25.11.2013г.-18.11.2016г.
По вече изложените съображения
съдът обоснова извод, че вземане по чл.55, ал.1 ЗЗД от ищците Г.С. и „В.“ ЕООД не
е възникнало поради това, че плащанията по кредита са били осъществени само от
кредитополучателя и в този смисъл не са обеднели за сметка на ответника, както
и не е налице активна солидарност с първия ищец, поради което и с оглед
акцесорния характер на вземането за обезщетение за забава спрямо главното
задължение активно легитимиран по този иск също се явява само първия ищец П.С..
Поради това претенцията на другите двама спрямо ответника за плащане на лихви
за забава подлежи на отхвърляне.
Съгласно чл.86 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Вземането по
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платено при начална липса на основание
възниква от деня на имущественото разместване, т.е. от деня на престирането. От
този момент то е изискуемо, т.е. изпълняемо, но не поставя длъжника в правното
положение на забава, тъй като законът не предвижда срок за изпълнение в този
случай. За да се претендират вреди от забавата е необходимо кредиторът да
отправи покана по чл.84, ал.2 ЗЗД. Такава покана до ответника е била отправена,
съответно получена на 26.10.2016г. /стр.45-48/ с предоставен 7-дневен срок за
доброволно изпълнение. В този срок изпълнение не е последвало, поради което
ответникът е изпаднал в забава, считано от 03.11.2016г. /деня следващ
изтичането на срока/ и дължи обезщетение по чл.86 ЗЗД съизмеримо със законната
лихва до деня на подаване на исковата молба-18.11.2016г. в размер на 27.06лв.,
изчислена по реда на чл.162 ГПК. До този размер искът следва да се уважи и
сумата присъдена в полза на първия ищец. За разликата до пълния предявен размер
14 305.93лв. и за периода 25.11.2013г.-03.11.2016г. като неоснователен подлежи
на отхвърляне.
По разноските:
Страните са заявили своевременно
искане за присъждане на разноски с представен списък по чл.80 ГПК.
Ищците са направили разноски в
общ размер на 8773.69лв., от които платена за исковете държавна такса от
3323.69лв., депозит за вещо лице от 450лв. и заплатено адвокатско
възнаграждение от 5000лв. С оглед изхода от делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищците разноски от 653.58лв. или на всеки
един сумата 217.86лв.
Ответникът е направил разноски
5470лв., от които 950лв. депозити за вещи лица и заплатено адвокатско
възнаграждение от 4520лв. С оглед изхода от делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищците следва да заплатят на ответника разноски от 5062.52лв. или всеки
един по 1687.51лв.
Водим
от горното съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА за
нищожни по иска на П.Ц.С., ЕГН **********, Г.А.С., ЕГН **********, двамата с
адрес ***, и „В.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***,
против „У.Б.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
клаузите на т.11.1.1, т.11.1.2 и т.11.1.3 от Условия за усвояване, обслужване
на кредита и изпълнение на задължения по договор за банков кредит №
22/17.12.2007г. поради противоречието им с чл.143, т.12 ЗЗД и чл.146, ал.2 ЗЗП
вр. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „У.Б.“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на
П.Ц.С., ЕГН **********, с
адрес ***, сумата 6087.97лв. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, представляваща
платена без основание възнаградителна лихва по договор за банков кредит № 22/17.12.2007г.
за периода 25.11.2011г.-18.11.2016г., и сумата 27.06лв. на основание чл.86 ЗЗД,
представляваща лихва за забава за периода 03.11.2016г.-18.11.2016г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба-18.11.2016г. до
изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ иска
с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер 67
781.93лв. и иска с правно основание чл.86 ЗЗД за разликата до пълния предявен
размер 14 305.93лв. и за периода 25.11.2013г.-03.11.2016г.
ОТХВЪРЛЯ исковете на Г.А.С., ЕГН **********,
с адрес ***, и „В.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***,
против „У.Б.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, за
заплащане в условията на активна солидарност с кредитополучателя П.Ц.С. на
сумата 67 781.93лв. на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, представляваща платена без
основание възнаградителна лихва по договор за кредит № 22/17.12.2007г. за
периода 25.11.2011г.-18.11.2016г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до изплащането, и на сумата 14 305.93лв. на основание чл.86 ЗЗД,
представляваща обезщетение за забава за периода 25.11.2013г.-18.11.2016г.;
ОСЪЖДА „У.Б.“
АД, ***, да заплати на П.Ц.С., ЕГН **********, Г.А.С., ЕГН **********, и „В.“ ЕООД, ЕИК*********, гр.Т., разноски по
делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на всеки един по 217.86лв.
ОСЪЖДА П.Ц.С.,
ЕГН **********, Г.А.С., ЕГН **********,
и „В.“ ЕООД, ЕИК*********, гр.Т., да заплатят на „У.Б.“ АД, ***,
разноски по делото на основание чл.78, ал.3 ГПК всеки един по 1687.51лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: