Р Е Ш Е Н И Е № 84
гр. Варна, 11.07.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненският
апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на трети юли
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА
МАРИЯ МАРИНОВА
при
участието на секретаря В.Т.,
като разгледа докладваното от съдия М. Славов в.гр.д. № 289
по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по
делото е образувано по въззивна жалба, подадена от Н.А.Я. ***, против решение № 325/15.03.19г., постановено по
гр.д. № 2163/18г. по описа на ОС-Варна, с което са отхвърлени
предявените от нея против В.Г.С. ***, в условията на кумулативно съединяване
осъдителни искове с цена 46 249.50 лева
и цена 28 750 лева, ведно със
законна лихва върху тези суми, считано от 20.09.2018г. претендирани, както
следва: първата като полза, а втората
като обезщетение за ползата, от която е
била лишена ищцата от отдаване под наем на премествам обект с площ от 150 кв.м.,
за периода от 01.02.2016г. до
31.07.2018г., по твърдението, че е собственик върху ½ ид. част от този
обект, представляващ павилион за обслужваща търговска дейност, разположен в
имот с идентификатор 10135.2575.805, представляващ лична собственост на
ответника В.Г.С., придобита чрез покупко-продажба, обективина в нот. акт №
46/95г.на ВН, на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС
и чл. 31, ал. 2 от ЗС вр. чл. 86
от ЗЗД; и ищцата е била осъдена да заплати на ответника сумата от 4 610 лева,
представляваща направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Счита се, че решението е неправилно, незаконосъобразно и немотивирано,
поради което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове.
Сочи се, че по отношение на временните преместваеми обекти, правилото на чл. 92
от ЗС не се прилага. Поради това действително е било нужно да се изследва
наличието на твърдените от ответника факти, изключващи съсобствеността на
бившите съпрузи върху преместваемите обекти. При това изследване обаче съдът е
допуснал процесуално нарушение, тъй като не е изложил мотиви защо кредитира
показанията на свидетелите на ответника, а не тези, разпитани по инициатива на
ищцата. Поддържа се, че по делото не са ангажирани писмени доказателства за
доказване дарението на парични средства в размер на общо 45 000 лв.,
извършено от св. Св. С. (майка
на ответника) в полза на нейния син (ответника), както и доказателства за
произхода на тези парични средства. В тази връзка е отправено искане да бъде
задължен ответника да представи писмени доказателства за извършеното дарение на
паричните средства, както и на доказателства за произхода им. Алтернативно се
претендира издаването на съдебно удостоверение, което да послужи пред
НАП-Варна, за установяване какви са били доходите на майката на ответника за
периода от 01.01.00г. до 01.01.2007г. Твърди се още, че не е било преценено от
съда и направеното от ответника в писмо до ищцата извънсъдебно признание на неизгоден за него
факт относно придобиването на движимите вещи в режим на СИО, както и наличието
на доказателства за наличието на принос на ищцата при придобиването на
преместваемите обекти чрез дарените ѝ от нейната майка парични средства,
за които са представени доказателства за техния произход. В с.з. въззивната
жалба се поддържа чрез процесуален представител.
Насрещната страна В.С. чрез надлежно упълномощен от него процесуален
представител – адв. Ф. Д. ***, е депозирала отговор на въззивната жалба, с
който последната е оспорена като неоснователна. Счита се, че ищцата не е
провела успешно обратно доказване на оборимата презумпция на чл. 92 от ЗС. Като
преместваем обект и движима вещ, която е трайно прикрепена към земята,
процесният павилион не представлява самостоятелен обект и не може да бъде
придобит от лица, различни от собственика на поземления обект, върху който е
поставен. Преместваемият обект с оглед трайното му прикрепване към земята на
ответника, представлява присъединено към същата подобрение по см. чл. 72 от ЗС
и ППВС № 6/74г., което подобрение е станало собственост по силата на
приращението на собственика на терена /чл. 92 от ЗС/, евентуално – присъединена
към главната вещ част или принадлежност по см. на чл. 97 или чл. 98 от ЗС.
Оспорена е тезата на въззивницата, че за преместваемите обекти нормата на чл.
92 от ЗС не намира приложение, тъй като от презумпцията на посочената норма са
изключени единствено придобитите по време на брака самостоятелни обекти,
построени върху личен имот на единия от съпрузите /така ППВС № 5/72г./. От ТР №
44/18.05.1971г. на ВС се извежда извода, че постройки, които не могат да са
самостоятелни обекти на собственост, не стават общо имущество на двамата
съпрузи, макар и да са построени и придобити по време на брака - те стават
собственост на собственика на земята, респ. на сградата, която са предназначени
да обслужват, на осн. чл. 92 от ЗС. В тази хипотеза съпругът-несобственик може
да си търси правата във връзка с изграждането на такава постройка по общия ред. Оспорва се оплакването на въззивницата за
допуснати от съда процесуални нарушения при обсъждане показанията на
разпитаните по делото свидетели. Неотносими се считат доказателствата за
вложени лични средства на ищцата при изграждането на процесните павилиони, тъй
като основанието на предявените искове е твърдението на факта на съсобственост
върху същите при равни дялове след прекратена СИО. Отделно от това самите
гласни доказателства, ангажирани от ищцата не установяват въведеното в първото
с.з. твърдение за влагане на нейни лични средства в изграждането на процесния
обект. Счита се, че доказателственото искане на въззивницата за установяване
доходите на св. С. в
периода от 01.01.00г. до 01.01.07г., освен, че е несвоевременно заявено с оглед
нормата на чл. 266 от ГПК, но и е неотносимо към спора. Оспорва се наличието на
извънсъдебно признание на неизгоден за ответника факт в изпратеното от него
писмо до ищцата. Счита се, че правото на собственост подлежи на доказване по
безспорен начин от страната, която го твърди. Въззиваемият се противопоставя на
уважаването на доказателствените искания на въззивницата, формулирани във
въззивната жалба. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и
присъждане на разноските за настоящото инстанция. В с.з. становището, изразено
в отговора се поддържа чрез процесуален представител. В определения от съда
срок са депозирани и писмени бележки, в които са развити правните доводи и
съображения, изложени от страната в настоящия процес.
За да се произнесе настоящият състав на
съда установи следното от фактическа и правна страна:
Предявените
от ищцата против ответника искове са за заплащане на сумата от 46 249.50
лв., представляваща припадащата ѝ се ½ ид.ч. от получените от
ответника за периода от 01.02.16г. до 31.07.18г. наеми от отдаването на
съсобствените между страните вещи /временни преместваеми обекти - 10 павилиона
с търговска цел/, разположени в недвижим имот в гр. Варна, ул. „Димитър
Солунски“ 2, с идентификатор № 10135.2575.805, както и за заплащане на сумата
от 28 750 лв., представляваща разликата между договорения от ответника
наем за посочените вещи и средния пазарен наем за посочения по-горе период, от
която ищцата е била лишена в качеството ѝ на собственик на ½ ид.ч.
от вещите, ведно със законните лихви върху всяка от сумите, считано от датата
на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. Наведените
твърдения в исковата молба по фактите, от които се извлича основанието на
предявените претенции са, че страните са били в граждански брак до 01.02.16г.,
като по време на брака в имота, находящ се в гр. Варна, ул. „Димитър Солунски“,
№ 2, въз основа на издадено от общинската администрация разрешение, са били
поставени 10 павилиона с търговска цел. Твърди се, че същите са били закупени
със семейни средства, поставени в мястото по време на брака и се отдават под
наем. С бракоразводното съдебно решение няма уреждане на имуществените
отношения по отношение на придобитите в СИО вещи, поради което се счита, че
понастоящем същите се притежават в съсобственост от бившите съпрузи при равни
квоти. Твърди се, че след прекратяването на брака наемите се получават само от
ответника и въпреки отправените покани да се изплащат на ищцата половината от
тях /всеки пълен наем за отделен обект е средно по 308.33 лв. месечно/, същият
не го е сторил. Поради това на ищцата се дължи за периода от 01.02.16г. до
31.07.18г. /за 30 месеца/ половината от получения от ответника наем от
съсобствените вещи, възлизащ на общо 92 499 лв., или – 46 249.50 лв. Отделно от това ищцата е
твърдяла, че средната пазарна цена за отделен павилион за процесния период
възлиза на 500 лв., а са отдавани от ответника на цена средно от по 308.33 лв.
Поради това ищцата е била лишена от полза в размер на ½ от тази горница,
която за процесния период възлиза на 28 750 лв. С покана, получена лично
от ответника на 13.08.18г. същият е бил поканен от ищцата да му заплати
посочените суми, което той не е сторил. Първият осъдителен иск за ползата
/получен наем/, от която ищцата счита, че е лишена в качеството си на
съсобственик на общата вещ, съразмерно на своята част, е с правно основание чл.
30, ал. 3 вр. чл. 93 от ЗС, а вторият осъдителен иск за разликата между
уговорена наемна цена, съобразно сключените от ползващия имота съсобственик
наемни договори и средната пазарна цена, когато първата е по-ниска, е с правно
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС /съобразно разясненията, дадени с ТР № 7/2012 г.,
постановено на 02 ноември 2012 г. от ОСГК на ВКС в неговата мотивна част/.
В отговора на исковата молба ответникът е оспорил изцяло предявените
искове, считайки ги за неоснователни. Посочил, е че поземленият имот, върху
който фактически са били поставени 8, а не 10 модула, е лична собственост на
ответника, тъй като е придобит преди сключването на брака с ищцата. На практика
павилионът е един и представлява преместваем обект за търговия по см. на чл. 56
от ЗУТ, поставен в началото на 2007г. върху предварително излята бетонова
площадка. След поставянето му върху терена, същият не е станал недвижим имот по
см. на чл. 110 от ЗС, но съставлява присъединено към земята подобрение, което
на осн. чл. 92 от ЗС е собственост на собственика на терена. Тъй като
павилионът не е сграда или постройка, за него е неприложимо разрешението,
дадено в т. 4 от ППВС № 5/72 г. Освен това е релевирано твърдение, че
павилионът е изграден и поставен с лични средства на ответника, предоставени му
като дарение от неговите родители и възлизащи в размер на 45 000 лв. Освен
това част от разходите по поставяне на павилиона са покрити от авансово платен
наем в размер на 4 500 лв. от наемателката Н. Е., която е наемала модулите като ЕТ „Нилса – Нуржан Ефраим“, а понастоящем е
представител на „Нели 61“ ЕООД. Освен това, считано от 01.02.18г. на ответника
е било издадено ново разрешение за поставяне на преместваемия обект върху
неговата земя, към който факт ищцата няма никакво отношение. Отрича се да е
получавана писмена покана от ответника за заплащане на претендираните от ищцата
ползи и пропуснати ползи от вещите,
поради което и претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС е неоснователна само на това
основание. Отделно пък разлика между уговорената и средната пазарна цена за
модулите не съществува. В отговора на исковата молба е посочено още в условията
на евентуалност, че доколкото правото на обезщетение за получени наеми и за ползването
на съсобствен имот е имуществено право, установено като коректив на
неоснователното разместване на блага между правните сфери на съсобствениците на
общата вещ, при определяне размера на дължимите на ищцата суми, следва да се
има предвид, че ищцата не може да претендира за припадащата се на поземления
имот част от наемната цена, а само от припадащата се за павилиона наемна цена.
Освен това в тази връзка следва да се вземе предвид и платения от ответника
данък по ЗДДФЛ в размер на 10% от получения наем, както и установеното в
данъчния закон намаление с 10%, представляващи нормативно определеното
намаляване на получените наеми за сметка на присъщите разходи на наемодателя.
Относно съсобствеността върху
вещите.
Видно от представеното с исковата молба решение № 303/01.02.16г.,
постановено по гр.д. № 15119/15г. на ВРС, ХХХ с-в, което е окончателно, че
сключеният на 24.02.1996г. граждански брак между страните по настоящото дело, е
бил прекратен по взаимно съгласие. В решението е посочено, че страните са уредили
имуществените си отношения и няма да си дължат издръжка. Липсва следователно
споразумение относно придобитите по време на брака имущества, което да ги
обвързва /ТР № 3/2015г., постановено на 29 ноември 2018 год. От ОСГК на
ВКС/.
От представеното от
ответника заверено копие на НА № 46, т. ХХІХ, дело 8796/30.08.1995г. на ВН е
видно, че същият е закупил дворно място с площ от 400 кв.м., находящо се в гр.
Варна, кв. „Виница“, представляващо парцел пл. № 339, кв. 8 по плана на кв.
„Виница“, ведно с построената в мястото масивна жилищна сграда на два етажа.
Придобитият преди брака недвижим имот е лична собственост на ответника.
С разрешение за строеж № 41/19.01.07г., издадено от гл. архитект на район
„Приморски“, общ. Варна, на ответника В. С. е било разрешено да изгради в
описания имот бетонова площадка за поставяне на преместваеми обекти. Отбелязано
е върху документа, че разрешението е влязло в сила на 19.02.07г.
На 04.01.13г. е издадено от кмета на
район „Приморски“ при община Варна в полза на В. С. разрешение за срок от 5
години за поставяне на преместваем обект за търговия – павилион за услуги,
върху собствения му поземлен имот, описан по-горе. Павилионът е предвидено да
се постави на площ 10 модула х 15 кв.м., съгласно скица с указана допустима
зона за поставяне на павилион до 15 кв.м., издадена от участъковия архитект, с
конкретно разположение на обектите. Разрешението е издадено на осн. чл. 7, ал.
3 от НРПО по чл. 56 от ЗУТ вр. § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ. На 23.01.18г. е
издадено ново разрешение за поставяне на преместваем обект за търговия (на
същото основание и от същия издател в полза на В. С.) – павилион за обслужваща
и търговска дейност.
От заключението на проведената по
делото експертиза, което не е оспорено от страните и което съдът кредитира като
обективно и компетентно дадено, се установява, че в посочения поземлен имот на
ответника са поставени 8 модула, чиято обща площ може прецизно да се установи
само след заснемане от експерт-геодезист. Конструкцията, от която са изградени
модулите е метална, закрепена посредством анкерни болтове към основата на
бетонова площадка. Цялата бетонова площадка е с положен теракот. Всеки модул е
с вътрешни преградни стени, изградени от гипсокартон, монтиран върху вертикални
метални носещи колони. Фронтално всеки модул има монтирано витринно панорамно
топлоизолиращо стъкло в PVC рамка, като в
същото е вградена входната врата за съответния модул от павилиона. Тавана на
модулите e окачен с вградено осветление. При демонтиране не би се увредила металната
конструкция, най-вероятно не биха се увредили и витринните стъкла, но
преградните стени и тавани не биха могли да не се увредят, тъй като са от
гипсокартон, положен върху металните колони.
Според нормата на чл. 110 от ЗС основен отличителен признак за определяне
на вещите като недвижими е това те да са трайно
прикрепени към земята или към постройката. Прикрепените по този начин вещи
загубват характера си на отделна вещ и се превръщат в част от терена или
постройката. В учебната литература се приема, че трайно прикрепване е налице не
с оглед продължителността, а с оглед начина – така че отделянето би довело до
съществено увреждане на имота или на прикрепената вещ /“Вещно право. Помагало.
9“, изд. „Сиби“, гр. София, 2017г., Вл. Петров, М. Марков/. Ако павилионът е
монтиран върху съществуваща бетонна настилка, теренът ще запази вида си преди
поставянето. Същевременно при демонтирането, респ. разглобяването, не следва да
се уврежда съществено и самата демонтирана/разглобена вещ, така че същата да загине
безвъзвратно, а напротив – да може да бъде сглобена отново на друго място. В
този смисъл „не би било погрешно да се приеме, че водеща следва да бъде
„вътрешната“ преценка за конструкцията на павилиона (сглобяема), а не външната
(бетонната основа и почвата). Обратното би означавало да се пренебрегне
съществена характеристика на конструкцията, или да се приеме, че първоначалната
конструкция се е превърнала в друга при прикрепването, което е изключено“ – Н.
Димитров, сп. „Собственост и право“, кн. 6, 2018г., „Вещен статут на павилиона
със сглобяема метална конструкция върху бетонна основа“.
В този смисъл е приетото и в
съдебната практика на ВКС, че преценката за това дали една вещ е движима
или подобрение към земята се извършва въз основа на конкретно установените по
всяко дело факти като решаващо значение има възможността за демонтаж на самото
съоръжение, а не на основата, на която е монтирано – виж Определение № 162 от
5.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 421/2018 г., I г. о., ГК и цитираните в същото решения
на ВКС в тази насока. По конкретното дело на ВКС, по което е постановено
цитираното определение е прието, че процесните хладилни
камери са движима вещ, тъй като носещите колони, покривната конструкция,
пространствените, стабилизиращи и укрепващи връзки са свързани помежду си и с
основата с болтове и частично със заваръчни монтажни връзки и биха могли да се
демонтират без значително повреждане на конструкцията по отделните
конструктивни елементи.
Отново в съдебната практика по допускане на касационно обжалване се приема,
че конструкцията върху бетонова основа не ѝ придава свойство на вещ,
която е трайно прикрепена към земята, тъй като основата спомага за поставянето,
но не изменя характеристиките на вещта – виж Определение № 360 от 13.05.2016 г. на ВКС по т. д. №
1842/2015 г., II т. о., ТК и Определение № 6 от 5.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2090/2017 г., I г.
о. С второто определение не е допуснато до касационно обжалване решение № 1673/29.12.2016 г.
по в. гр. д. № 1295/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна по въпросите: представлява
ли павилионът, поставен на бетонова основа, преместваем обект по смисъла на ЗУТ или същият
следва да се счита за трайно прикрепен към земята и на основание чл. 110
ЗС да се счита за недвижима вещ;
отговарят ли на критериите за преместваеми обекти, установени в ЗУТ, павилионите,
при които не е възможно преместването им в обемна цялост, а следва да бъдат
демонтирани /разделени/ на отделни конструктивни елементи и модули. ВКС е
споделил изцяло решаващите мотиви на въззивния съд при приложението на нормата
на чл. 110 от ЗС /че след като процесните павилиони са
изпълнени по технологията на метално-скелетна, сглобяема конструкция, носещите
колони са свързани с болтове към бетонова основа и това позволява всички
конструктивни елементи да бъдат демонтирани по ред обратен на монтажа и да се
ползват наново без преработка, при спазване на първоначалния проект, то се
касае до движими вещи/.
С оглед на установеното чрез заключението на
вещото лице по настоящото дело /относно начина на закрепване на металната
конструкция на модулите, възможността за демонтирането им без разрушения, вкл.
и на външните оградни стени и фронтално изпълнените в рамки от PVC прозорци и врати и при възможност от увреждане само на вътрешните
преградни стени и окачения таван (ако и той е изпълнен от гипсокартон)/ следва
да се приеме, че процесният павилион, разпределен на 8 модула, представлява преместваем обект съгласно
рагламентацията, дадена с глава ІІІ, р. ІХ (чл. 56-57а) от ЗУТ – за
разполагането на каквито всъщност обекти са и издадените в случая разрешения от
общинската администрация. Според дефинитивната разпоредба на § 5, т. 80 от ДР
на ЗУТ преместваем е обектът, който няма характеристиките на строеж и може след
отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да
бъде преместван в пространството, без да губи своята конструктивна цялост и/или
възможността да бъде ползван на друго място със същото или с подобно
предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като
поставянето му и/или премахването му не изменя трайно субстанцията или начина
на ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който
се отделя. Преместваемият обект може да се закрепва временно върху терена, като
при необходимост се допуска отнемане на повърхностния слой, чрез сглобяем или
монолитен конструктивен елемент, който е неразделна част от преместваемия обект
и е предназначен да гарантира конструктивната и пространствена устойчивост на
обекта и не може да служи за основа за изграждане на строеж.
По аргумент от § 182 ПЗР
на ЗУТ тези обекти са движими вещи, а не недвижими имоти по чл. 110 от ЗС. В
случая павилионът, разделен на 8 модула може без значително увреждане да бъде
демонтиран и отново монтиран при незначителна загуба – само на вътрешните
преградни стени и евентуално тавани. Последните дори и да бъдат увредени не
следва да бъдат основният отличителен белег /за сметка на разглобяемата метална
конструкция, на демонтируемите външни оградни стени и фронталната панорамна
дограма с прозорци и врати, както и покрив/, който да определи вещите като
недвижими или несамостоятелни. Напротив, с оглед приетото в доктрината и
съдебната практика, както и с оглед конкретните данни по настоящото дело,
процесните вещи следва да се приемат, че са самостоятелни и движими.
Придобитите
по възмезден начин /по това обстоятелство страните не спорят/ по време на брака процесни движими
вещи презумптивно са станали съпружеска имуществена общност /на осн. чл. 19, ал. 1 от СК отм., респ. чл. 21, ал. 1 от СК/, а след
прекратяването на брака – съсобствени при равни дялове на бившите съпрузи. Презумптивната предпоставка в посочената правна норма е придобиването да е
станало в резултат на съвместен принос на двамата съпрузи. Според нормата на
чл. 21, ал. 2 от СК /чл. 19, ал. 2 от СК /отм./, съвместният принос може да се
изразява във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в
домакинството. Липсата
на такъв съвместен принос означава, че индивидуален собственик на придобитото е
станал съпругът, на чието име е придобито имуществото. Според чл.
23, ал. 1 СК лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с
лично имущество, като в чл. 22 СК
е посочено какво представлява това лично имущество, а когато те са придобити
отчасти с лично имущество по ал. 1, лично притежание на съпруга е съответна
част от придобитото, освен ако тази част е незначителна – ал. 2
на чл. 23 СК. В ал. 3 на чл. 21 е установена разместваща доказателствената
тежест презумпция за наличието на съвместен принос, която може да бъде оборвана
с всякакви допустими от закона доказателствени
средства.
В настоящия случай
ответникът твърди, че процесните вещи са придобити изцяло с негови лични
средства – получена като дарение в негова полза на сума в размер на 45 000
лв. от неговите родители и авансово платен наем от един от неговите наематели в
размер на 4 500 лв.
От показанията на
разпитаната като свидетел майка на ответника – Светослава Свещникова, които
съдът преценява с оглед нормата на чл. 172 от ГПК, се установява, че през
2007г. В.С. е излял плоча в собствения си, закупен през 1995г. поземлен имот.
Свидетелката сочи, че тя и съпругът ѝ са подпомогнали парично своя син за
поставянето на този фундамент, като не знае колко точно е струвал същият.
Отначало /през м. 02.07г./ двамата са дали на В. 12 000 лв., а през м. май
2007г. павилионът е бил вече готов. Изграждането е станало чрез майстори,
приятели и личните усилия на В., както и със закупените от В. материали.
Родителите на В. са му давали и други суми по негова молба – няколко пъти по
5 000 – 6 000лв. Общо дадените на В. от родителите му пари, по
сметките, водени от свидетелката, възлизали на 42 000 лв. Свидетелката
твърди, че парите били събирани и спестени през годините и били съхранявани в
дома им. След това родителите продължили да дават пари на ответника, но точна
сметка не била водена. Свидетелката сочи, че е очаквала двамата със съпруга си
да бъдат облагодетелствани от В. чрез предоставянето на един павилион, за да
получават доходи в бъдеще, което обаче не станало. При даването на парите
страните не са имали уговорка за тяхното връщане, нито пък е имало други
свидетели на това предаване на паричните суми. Свидетелката не знае ищцата или
нейната майка да са подпомагали финансово или по друг начин В. при изграждането
на фундамента и на павилионите. Свидетелката не знае синът ѝ да е вземал
пари назаем от друго лице.
Според показанията на св. Е. /които съдът също преценява с оглед нейната евентуална заинтересованост в полза на ответника, имайки предвид съществуващите между тях наемни правоотношения/, през м. 04.2007г. тя е видяла изграждането на бетонната основа в центъра на кв. „Виница“. Провела разговор с ответника относно възможността да се включи в изграждането на магазин, но ѝ било отговорено, че всички са заети. По-късно обаче В. се обадил на оставения от свидетелката телефонен номер и ѝ съобщил, че се е освободил павилион и за нея поради отказа на други кандидати. Така на 05.05.2007г. свидетелката в качеството си на ЕТ е наела ъгловия модул. Преди това обаче била помолена от ответника по възможност да му услужи като му предостави сумата от 5 000 лв., която ще бъде като авансово платени наеми. Свидетелката е дала на ответника общо сумата от 4 500 лв. на два пъти - сума в размер на 2 000 лв. и след това още сума в размер на 2 500 лв. Ответникът е дал на свидетелката една разписка, която тя подписала. Впоследствие сметките между двамата били уредени за сметка на наема и понастоящем нямат неуредени такива. Свидетелката добавя, че строителството е ставало бързо, тъй като „сякаш елементите бяха готови и нещата ставаха бързо“. Свидетелката не е виждала други на обекта, освен В.С..
Според майката на ищцата, разпитана като свидетел по делото, чиито показания съдът също преценява с оглед нормата на чл. 172 от ГПК, магазините са били изградени от лека конструкция през 2006-2007г. Изграждането е било осъществено от двамата тогава съпрузи – ищцата и ответника и с общи семейни средства. Поради недостига на средства за изграждането обаче, свидетелката подпомогнала дъщеря си, подарявайки ѝ около 70 000 лв. Тези пари свидетелката получила от продажбата на дела си от съсобствен имот. Твърди още, че дъщеря ѝ влагала и много лични усилия при самото изграждане на обекта, вкл. и чрез купуването на материали, търсенето на оферти и наглеждането на майсторите, което е станало, когато тя е била в напреднала бременност с второто си дете. Според свидетелката изграждането на обекта е започнало към средата на 2006г., а дъщеря ѝ е родила през м. 11.06г.
Разпитаната като свидетел по делото приятелка на ищцата – св. Н.С., сочи че изграждането на магазините е започнало в края на 2006г., когато Н. е била още бременна. Ищцата е звъняла на фирми за някакви дограми и стъклопакети, за строителни материали за магазините. Самата свидетелка обаче няма преки впечатления от самия обект, но знае, че през 2007г. магазините са били вече завършени.
От възпроизведените по-горе гласни доказателства не може да се установи ответникът да е бил надарен от своите родители със сумата от 45 000 лв., която като лични средства той да е вложил в процесния преместваем обект. На първо място това е така, защото не се установи родителите на ответника да са притежавали през 2006г. и 2007г. такива налични в брой парични суми. Липсват доказателства и за техните доходи и възможните източници на такива средства. Освен това липсват и каквито и да са други доказателства, които да подкрепят показанията на свидетелката, че тя е предоставяла като дарения парични суми на сина си за посочения период.
Изолирани и неподкрепени от доказателствения материал по делото остават и показанията на св. Е. че е заплатила авансово своя наем на ответника в размер на 4 500 лв. В тази връзка тя сочи, че е подписала разписка за сумата. Точно обратна е логиката на закона – получилият сумата като изпълнение на определено задължение, подписва разписка, удостоверяваща получаването, която е доказателство за платилият сумата /по арг. от чл. 77, ал. 3 от ЗЗД/. Освен това св. Е. сочи, че като отстъпка за направеното авансово плащане тя е получила и по-ниска наемна цена. Доказателства по делото в тази насока също не са представени за периода 2007г.-2013г. Видно от представеното копие на договор за наем от 03.12.13г., сключен между ответника и „Нели 61“ ЕООД, че уговорената наемна цена е в размер на 170 лв. месечно /114-116/. Тази цена е съизмерима с уговорената с наемателя „Аптека Радушеви“ ДЗЗД наемна цена от 200 лв. месечно /л. 117-120/ и по-висока от уговорената такава с „Микеле Кидс“ ЕООД - в размер на 150 лв. месечно /л. 104-106/ (при условие, че свидетелката Е. сочи, че нейният магазин е с най-малка площ, тъй като е ъглов).
Но дори и да се приеме, че е платен авансово наем, с който са посрещнати разходи от ответника за изграждането на модулите от преместваемия обект, това не означава, че сумата не е получена за задоволяване на семейните нужди.
Съдът не кредитира показанията на св. Г. и св. С. досежно това, че строителството в поземления имот като фундамент и модулни постройки е започнало през 2006г. Действително в този период ищцата е била бременна, както сочат тези свидетелки, тъй като детето Г. В. С. е родено на 28.11.06г. /видно от удостоверението за раждане на л. 198/. От официалния писмен документ, представляващ разрешението за строежа на бетоновата площадка се установи обаче, че същото е издадено на 19.01.07г. и влязло в сила на 19.02.07г., поради което и следва да се приеме, че строежът е започнал най-рано през м. 02.07г. /както сочат в показанията си св. С. и св. Е./. Съдът не кредитира и показанията на св. Г. и св. С. за даряване на парични средства от първата свидетелка в полза на ищцата, които да са били вложени в изграждането на процесните движими вещи. В тази насока следва да се сподели изцяло възражението на ответната страна, че основанието на предявените искове е твърдяна съсобственост върху вещите при равни дялове на страните, възникнала след прекратяване на съпружеската имуществена общност, в каквато същите са били придобити и притежавани до развода. При това положение доказателствата, събирани по инициатива на ищцата за пълна или частична трансформация на нейни лични средства при придобиването на процесните движими вещи, се явяват неотносими, поради което и съдът не ги коментира.
Предвид всичко изложено, настоящата инстанция приема, че по отношение на придобитите през време на брака павилиони, състоящи се от 8 модула, представляващи движими вещи, ответникът не е оборил презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК (отм.), респ. чл. 21, ал.3 СК и не е установил липсата на съвместен принос в придобиването им, както и не е установил същите тези вещи да са придобити с изцяло лично имущество, по смисъла на чл. 21, ал.1 СК (отм.), респ. чл. 23, ал.1 СК. Същите за периода след прекратяване на брака са съсобствени между страните при равни дялове - чл. 28 от СК.
По дължимите на съсобственика
ползи и пропуснати ползи от съсобствената вещ.
Съобразно заключението на изготвената по делото експертиза, получените от
ответника С. наеми от отдаването под наем на процесните модули за периода от
01.02.16г. до 31.07.18г., възлизат на общо 90 665 лв. /30195 лв. за
периода 01.02.16г. до 31.12.16г., 33 260 лв. за цялата 2017г. и 27210 лв.
за периода от 01.01.18г. до 31.07.18г./. На осн. чл. 30, ал. 3 от ЗС на ищцата
в качеството ѝ на съсобственик с дял от ½ ид.ч. се дължи
половината от тези ползи, или сумата в размер на 45 332.50 лв., до който
размер този иск следва да бъде уважен, а за горницата до предявения размер от
46 249.50 лв. – отхвърлен. И този извод не се променя от
обстоятелството, че издаденото ново разрешение на 23.01.18г. за поставяне на
преместваем обект върху поземления имот на ответника, е на негово име, тъй като
това не лишава съсобственика от правото му да участва в ползите от общата вещ.
В тази връзка, ответникът и в отговора на исковата молба и в писмените си
бележки пред първата инстанция, както и в поддържаното пред настоящата
инстанция становище в отговора на въззивната жалба и в писмените бележки, сочи,
че евентуално дължимото обезщетение на ищцата следва да се определи по размер,
след като от наемите за павилиона се приспадне дължимият наем за земята, върху
която те са били разположени /тъй като тя е собственост само на ответника/,
отчитайки нейното местонахождение, изградения фундамент и комуникации.
Настоящият състав на съда намира, че правото на ответника да претендира
обезщетение за ползването на неговата земя /на осн. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД при
липсата на уговорки за ползването на земята/ чрез разполагането върху нея на
процесните съсобствени движими вещи за периода, за който ищцата претендира
заплащането на припадащата ѝ се част от получените наеми, е отделно и
самостоятелно облигационно право на вземане, което може да бъде защитено пред
съда само чрез съответния процесуален способ
– предявяването на иск за същото или възражение за прихващане с размера
на вземането при наличието на предпоставките за съдебно прихващане. При липсата
на релевиран пред съда способ за защита на това материално право, вземането не
може да бъде „приспаднато“ при определянето размера на ползата, която съсобственикът
претендира да му бъде присъдена на осн. чл. 30, ал. 3 от ЗС.
Неоснователно се явява и възражението на ответника, че при определянето на
дължимата на ищцата припадаща се част от наемите от съсобствената вещ, следва
да се вземе предвид и платения от ответника данък по ЗДДФЛ в полза на държавата
в размер на 10%, както и установените в чл. 31, ал. 1 от цитирания закон
намаление с 10%, представляващи нормативно определеното намаление на данъка с
присъщите разходи при отдаването под наем на имущество. В тази връзка следва да
се има предвид, че евентуално платения без правно основание /надплатен/ от
ответника данък, не е дължим от съсобственика му, който при получаването на
доходите от отдаваната под наем вещ, също следва да плати своята част от дължимия
данък в полза на държавата. В случая не само, че няма релевирано възражение за
прихващане, но и няма насрещни вземания.
При това положение решението на първоинстанционния съд по иска по чл. 30,
ал. 3 от ЗС следва да се отмени в частта, с която същият е отхвърлен за сумата
от 45 332.50 лв., която следва да бъде присъдена на ищцата, а над този
размер и за горницата до предявения размер от 46 249.50 лв., в който искът
е бил отхвърлен – решението следва да се потвърди.
Съобразно нормата на чл. 31, ал. 2 от ЗС обезщетението, дължимо от
ползващия на неползващия съсобствената вещ съсобственик, за ползата, от която
последният е бил лишен, се дължи от момента на писменото му поискване. В
настоящия случай самата ищца сочи в исковата си молба, че такава покана е била
връчена на ответника на 13.08.18г., т.е. – след изтичане на процесния период на
31.07.18г. Това се установява и от представените от ищцата писмени
доказателства на л. 11-13.
Видно от съдържанието на представеното от ищцата уведомително писмо /л.
125/, изпратено от ответника до нея /чрез заключението на СГЕ, изслушано от
първоинстанционния съд е потвърдена автентичността на подписа върху документа/,
че същият е узнал за изпратените от Н.Я. чрез адв. Д. Йорданов уведомления до
наемателите на временните преместваеми търговски обекти. От съдържанието на
този документ се извлича още, че вероятно претенциите на Я. до наемателите са
били за преподписване на договорите за наем и за заплащане на половината от
наемната цена на нея, ведно с предупреждението за евентуално прекратяване на
наемните договори и „изваждане на наемателите“. В тази връзка ответникът е
отправил покана до ищцата за провеждане на среща, на която да се уредят
спорните въпроси относно придобитите по време на брака преместваеми търговски
обекти, вкл. и на дохода от тях, евентуално за делба на тези движими вещи.
Горното се потвърждава и от текста на уведомително писмо, изпратено от ищцата
до един от наемателите на обекти – „Дейта Макс 2011“ ЕООД /л. 162/
Това уведомително писмо от ответника
обаче не е индиция за наличието на отправена писмена покана от ищцата до нейния
съсобственик по см. на чл. 31, ал. 2 от ЗС. Изпратените нарочни писмени покани
от ищцата до ответника в този смисъл на 30.05.16г./л. 163-166/ и на 13.02.17г.
/л. 184-186/, не са били получени от ответника. Само на това основание вторият
иск се явява неоснователен.
Отделно от това пък от заключението на СИЕ по делото се установи, че
уговорения от ответника среден пазарен наем за процесните съсобствени вещи за
процесния период, надхвърля по размер средния пазарен наем на вещи със същите
характеристики за същия период – сравни наемната цена за 1 кв.м. в т. 1 и в т.
6 от заключението. И поради това обстоятелство вторият иск по чл. 31, ал. 2 от
ЗС за процесния период се явява неоснователен. Първоинстанционното решение за
отхвърлянето му за сумата от 28 750 лв. следва да бъде потвърдено.
По разноските.
Всяка от страните по делото е претендирала присъждането на разноски за
съдебните инстанции. На същите се дължат разноски съразмерно на уважената /за
ищцата/ и на отхвърлената част /за ответника/ от предявените искове.
За първата инстанция на ищцата се дължи сумата от 5 393.96 лв., представляваща съразмерна на уважената част от
исковете сума от направените разноски по делото, възлизащи в общ размер на
9 124.67 лв., включващи и сумата от 2 600 лв. – разноски в
обезпечаването на предявените искове като бъдещи такива по ч.гр.д. № 1920/18г.
на ВОС. В тази връзка следва да се отбележи, че настоящият съд съобрази уговарянето
и плащането на конкретни адвокатски възнаграждения от ищцата по всеки от двата
предявени иска – 1917.17 лв. по иска по чл. 30, ал. 3 от ЗС и 1392.50 лв. – за
този по чл. 31, ал. 2 от ЗС /за който не се присъжда възнаграждение предвид
изхода по спора/.
На ответника се дължи за първата инстанция сума в размер на 2 205.80 лв., представляваща
съразмерна на отхвърлената част от исковете сума от направените разноски по
делото. В тази връзка следва да се отбележи, че и при настоящия случай съдът
съобрази уговарянето и плащането на конкретни адвокатски възнаграждения от
ответника по всеки от двата предявени иска – 2200 лв. по иска по чл. 30, ал. 3
от ЗС и 2000 лв. – за този по чл. 31, ал. 2 от ЗС /които се присъждат в пълен
размер предвид изхода по спора/. Първоинстанционното решение в частта, с която
са присъдени разноски на ответника за горницата над 2 205.80 лв. до
присъдения размер от 4 610 лв. следва да се отмени.
За въззивната инстанция в полза на въззивницата следва да се присъди сумата
от 906.65 лв. – съразмерна на
уважената част от направените разноски за заплатена ДТ. В полза на адв. К.
Русева следва да се присъди сумата от 1752.87
лв., която въззиваемият да заплати на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.,
представляваща съразмерна част на претендираното от процесуалния представител
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
В полза на въззиваемият следва да се присъди сумата в размер на 1542.69 лв., представляваща съразмерна
на отхвърлената част от исковете част от заплатеното за настоящата инстанция
адвокатско възнаграждение.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
325/15.03.2019г., постановено
по гражданско дело № 2163 по описа за 2018г.
на Окръжен съд-Варна в
частта му, с която е отхвърлен иска на Н.А.Я. /в първоинстанционното
решение неправилно второто име на ищцата е записано като А./ от гр. Варна против В.Г.С. *** за заплащане на сума до размер на 45 332.50
лева, претендирана като съразмерна на притежаваната от ищцата част от ползата,
от която тя е била лишена в качеството ѝ на съсобственик с ½
ид.ч., от отдаването под наем от ответника на съсобствения им преместваем обект
за търговия - павилион за услуги, с площ от 150 кв.м., разположен в поземлен имот
с идентификатор 10135.2575.805 по КККР на гр. Варна, находящ се на адрес – гр.
Варна, кв. „Виница“, ул. „Св. Димитър Солунски“ 2, за периода от 01.02.2016г. до 31.07.2018г., на
осн. чл. 30, ал. 3 от ЗС, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.Г.С., ЕГН ********** *** да заплати на Н.А.Я., ЕГН ********** *** 4
сумата в размер на 45 332.50
/четиридесет и пет хиляди триста тридесет и два лева и петдесет ст./ лева,
представляваща съразмерна на притежаваната от ищцата част от ползата, от която
тя е била лишена в качеството ѝ на съсобственик с ½ ид.ч., от
отдаването под наем от ответника на съсобствения им преместваем обект за
търговия - павилион за услуги, с площ от 150 кв.м., разположен в поземлен имот
с идентификатор 10135.2575.805 по КККР на гр. Варна, находящ се на адрес – гр.
Варна, кв. „Виница“, ул. „Св. Димитър Солунски“ 2, за периода от 01.02.2016г. до 31.07.2018г., на
осн. чл. 30, ал. 3 от ЗС, ведно със законната лихва върху сумата от 20.09.18г.
до окончателното ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
325/15.03.2019г., постановено
по гражданско дело № 2163 по описа за 2018г.
на Окръжен съд-Варна в
частта му, с която е отхвърлен иска на Н.А.Я. *** против В.Г.С. *** за заплащане на горницата над дължимия
размер от 45332.50 лева до претендирания размер от 46 249.50 лв.,
претендирана като съразмерна на притежаваната от ищцата част от ползата, от
която тя е била лишена в качеството ѝ на съсобственик с ½ ид.ч.,
от отдаването под наем от ответника на съсобствения им премествам обект за
търговия - павилион за услуги, с площ от 150 кв.м., разположен в поземлен имот
с идентификатор 10135.2575.805 по КККР на гр. Варна, находящ се на адрес – гр.
Варна, кв. „Виница“, ул. „Св. Димитър Солунски“ 2, за периода от 01.02.2016г. до 31.07.2018г., на
осн. чл. 30, ал. 3 от ЗС, ведно със законната лихва върху сумата от 20.09.18г.
до окончателното ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
325/15.03.2019г., постановено
по гражданско дело № 2163 по описа за 2018г.
на Окръжен съд-Варна в
частта му, с която е отхвърлен иска на Н.А.Я. *** против В.Г.С. *** за заплащане на сумата от 28 750 лв.,
претендирана като обезщетение за ползата, от която ищцата е била лишена в
качеството ѝ на съсобственик с
½ ид.ч. от съсобствения с ответника преместваем обект за търговия - павилион
за услуги, с площ от 150 кв.м., разположен в имот с идентификатор
10135.2575.805 по КККР на гр. Варна, находящ се на адрес – гр. Варна, кв.
„Виница“, ул. „Св. Димитър Солунски“ 2, която полза е съизмерима с разликата
между договорения от ответника наем за посочения обект и средния пазарен наем, за
периода от 01.02.16г. до 31.07.18г., на осн. чл. 31, ал. 2 от ЗС, ведно със
законната лихва върху сумата от 20.09.18г. до окончателното ѝ
изплащане.
ОТМЕНЯ решение №
325/15.03.2019г., постановено
по гражданско дело № 2163 по описа за 2018г.
на Окръжен съд-Варна в
частта му, с която Н.А.Я., ЕГН ********** *** 4 е осъдена да заплати на В.Г.С.,
ЕГН ********** *** сумата над дължимия размер от 2 205.80
лв. до присъдената сума от 4 610 лв. като разноски за първата
инстанция за на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА В.Г.С., ЕГН ********** *** да заплати на Н.А.Я., ЕГН ********** *** 4
сумата в размер на 5 393.96 /пет
хиляди триста деветдесет и три лева и деветдесет и шест ст./лв.,
представляващи разноски за първата инстанция, както и сумата в размер на 906.65 /деветстотин и шест лева и шестдесет
и пет ст./лв., представляваща разноски за въззивната инстанция, на осн. чл.
78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА В.Г.С., ЕГН ********** *** да заплати на адв. Катя Русева от АК-Варна, с
адрес на кантората – гр. Варна, ул. „Радецки“, № 9, сумата от 1752.87 /хиляда седемстотин петдесет и два
лева и осемдесет и седем ст./ лв., представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА Н.А.Я., ЕГН ********** *** 4 да заплати на В.Г.С., ЕГН ********** *** сумата
в размер на 1542.69 /хиляда петстотин
четиридесет и два лева и шестдесет и девет ст./ лева, представляващи
разноски за въззивната инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщението до страните
при наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване
съобразно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: