Р
Е Ш Е
Н И Е
№1449
гр. Пловдив, 05.08.2020 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Административен
съд – Пловдив, XXV състав, в
публично съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
при секретаря С.Ж., като разгледа докладваното от
съдия Златанова адм.дело № 977 по
описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.268 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл.171 от ДОПК.
Делото е образувано по жалба на Р.Д.Б., ЕГН **********,***,
чрез процесуален представител адв. В., срещу
Решение № 48/11.02.2020 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което
е оставена без уважение жалба с вх. № РД-16-344/28.01.2020 г. срещу Разпореждане
изх. № С200016-125-0008819/14.01.2020 г., с което на основание чл.219 във
връзка с чл.240 от ДОПК е извършено разпределение на плащане в размер на 187.16
лв., постъпило на 23.12.2019 г. за погасяване на публични вземания на длъжника за
ЗОВ по декларации за периода 01.01.2008 г. – 31.12.2008 г.
Жалбоподателката оспорва решението на директора на ТД
на НАП – Пловдив като незаконосъобразно, тъй като в случая се касае до публични
задължения за 2008 г., на които 10-годишната погасителна давност е изтекла на
31.12.2018 г., а сумата е постъпила на 14.01.2020 г. Счита, че съдът следва да
отмени решението и да укаже на органа постъпилата сума да се разпредели за
публично задължение по декларация за периода 01.10.2011 г. – 31.12.2011 г.
Ответната страна – директор на ТД на
НАП – Пловдив, чрез процесуалния си представител юриск. Д., оспорва жалбата като неоснователна и иска
да бъде отхвърлена по доводи, изложени в представеното по делото становище на
дирекцията. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като разгледа становищата и
възраженията на двете страни и събраните по делото доказателства,намери за
установено следното:
Обжалваното решение е било съобщено на Р.Б.
на 21.04.2020 г., видно от копие на известие за доставяне ИД PS 4040 01J5BS H. Жалбата е подадено
чрез ТД на НАП – Пловдив до Административен съд – Пловдив на 28.04.2020 г., т.е.
в установения по чл.268 ал.1 от ДОПК срок от лице с активна процесуална
легитимация пред компетентния съд, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
От
фактическа страна се установява, че срещу жалбоподателя Р.Б. е образувано
изпълнително дело № 16140012625/2014 г. за събиране на публични вземания в
размер на общо 6 361.05 лв., установени с декларация обр.6 за периода от
01.01.2007 г. до 31.12.2011 г., за което е изпратено съобщение за доброволно
изпълнение изх. № 12625/2014/000002/26.01.2015 г., връчено лично на лицето на
29.01.2015 г.
Преди
образуване на изпълнителното дело, след отправяне на покани за доброволно
изпълнение публичният изпълнител е запорила банкови сметки в ТБ „Юробанк и Еф
Джи БГ“ АД и ТБ „ОББ“ АД с Постановление за налагане на обезпечителни мерки
изх. № РД-11-2329/29.10.2013 г., връчено на съпруга на лицето на 01.11.2013 г.
Със заявление вх. №
12625/2014/000001/23.02.2015 г. Б. е поела ангажимент за погасяване на
задълженията на месечни вноски от по 60.00 лв.
С Разпореждане за присъединяване изх. №
012625/2014/000006/27.03.2015 г. публичният изпълнител е допуснал
присъединяване в изпълнителното производство на задължения за 2011 г по
декларации обр.6 за 2011 г. в размер общо на 1 744.92 лв. Разпореждането е
връчено на лицето на 01.04.2015 г.
С Разпореждане изх. №
С180016-035-0156348/12.01.2018 г. изпълнителното производство по ИД №
16140012625/2014 г. е частично прекратено за задължения по декларации обр.6 за 2007 г. в общ размер на 555.1 лв.
поради изтекъл 10-годишен давностен срок.
С оглед липсата на доброволно плащане и
за обезпечаване събирането на публичните задължения, е издадено Постановление
за налагане на обезпечителни мерки изх. № С180016-022-0094539/26.11.2018 г. за
налагане на запор върху постъпващи суми па банкови сметки, по депозити, вложени
вещи в трезори, включително съдържанието на касетите, както и суми,
предоставени за доверително управление, находящи се в ТБ „Първа инвестиционна
банка“ АД. На същата дата, до ТБ „ПИБ“ АД е изпратено запорно съобщение изх. №
С180016-003-0191955. Към преписката липсват данни това постановление да е
връчено на лицето по надлежния ред.
С Разпореждане изх. №
С190016-035-0252391/20.05.2019 г. и
Разпореждане изх. №
С190016-035-0252565/20.05.2019 г. производството по цитираното по-горе ИД е
частично прекратено за задължения по декларация обр. 6 за 2007 и 2008 г. в
размер съответно, общо на 1 072.95 лв. и 99.97 лв. По преписката липсват данни
тези две разпореждания да са връчени на лицето по надлежния ред. От приложеното
по делото копие на известие за доставяне се установява, че е отбелязана отметка
„непотърсен“.
С Постановление изх. №
С190016-022-0096327/18.10.2019 г. е наложен запор върху вземане от трето
задължено лице – работодател. До дружество „Финеста“ е изпратено запорно
съобщение изх. № С190016-119-0015928/18.10.2019 г. и Разпореждане на основание
чл.230 ал.4 от ДОПК изх. № с190016-009-0013568/01.11.2019 г. Във връзка със
запорното съобщение, изпратено до трето лице-работодател, до публичния изпълнител е постъпил отговор
изх. № 58/06.11.2019 г., в който се сочи размерът на брутното и чисто трудово
възнаграждение на Б. и се заявява, че ще бъде превеждана ежемесечно, по сметка
на НАП, сумата от 187.16 лв. По административната преписка липсват данни за
връчване на последно соченото постановление на Р.Б.. Приложено е известие за
доставяне с отметка „преместен“.
На 27.11.2019 г., във връзка с
постъпила сума в размер на 187.16 лв. на 25.11.2019 г., вследствие на наложения запор е издадено и
Разпореждане изх. № С190016-125-0350204 и същите са разпределени за погасяване
на дължими и неизплатени задължения на Р.Б..
В
решението на директора е посочено, че с молба вх. № РД-16-53/06.01.2020 г.
длъжникът по изпълнителното дело е депозирал възражение за прилагане на правните последици от изтекла погасителна
давност на част от задълженията по декларация обр.6 от 2009 г., на която с
писмо изх. № С200016-178-0002463/27.01.2020 г. е отговорил в законоустановения
срок и е уточнил кои публични задължения е погасил по давност и е прекратил
производството по принудителното събиране.
Директорът сочи още, че процесното
разпореждане е издадено във връзка с постъпила сума от работодателя в размер на
187.16 лв. на 23.12.2019 г., която е разпределена за погасяване на част от
задълженията по декларация обр.6 от 2009 г. за ДОО, ЗО и УПФ с вальор
23.12.2019 г. Посочено е, че при постъпване на сумата, задълженията на длъжника
са се погасили с направеното плащане,
като е спазена поредността, регламентирана в чл.169 от ДОПК. С Разпореждане
изх. № С200016-035-0189443/15.01.2020 г. частично е прекратено производството
по принудително събиране на задълженията по декларация обр. 6 за 2009 г. поради
изтичане на 10-годишния давностен срок.
Крайният извод на решаващия орган е, че
Разпореждане изх. № С200016-125-0008819/14.01.2020 г. е издадено от компетентен
орган в кръга на неговата компетентност; налице е постъпила съгласно чл.230
ал.4 от ДПОК, сума от трето лице, върху която е наложено обезпечение с
Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. №
С190016-022-0096327/18.10.2019 г. и същата е разпределена в съответствие с
разпоредбата на чл.291 ал.1 от ДПОК, за погасяване на дължими и невнесени
публични задължения, поради което и е оставил жалбата на Р.Б. без уважение.
При така установеното от фактическа страна
съдът формира следните правни изводи:
Предмет на оспорване е Решение № 48/11.02.2020
г. на директора на ТД на НАП - Пловдив - индивидуален административен акт, за
който акт изрично е предвиден съдебен контрол по реда на ДОПК, съгласно чл.268,
ал.1 от ДОПК. Оспорването е направено в рамките на 7-дневния срок, от надлежна
страна с правен интерес, поради което производството е процесуално допустимо.
Оспореното решение е издадено от компетентен орган,
при спазване на изискванията за материална и териториална компетентност. Същото
съдържа всички съществени елементи на формата на индивидуален административен
акт, установени с чл.59
ал.2 от АПК. Посочени са фактическите и правни основания, мотивирали
постановеното решение. Предвид горното съдът приема, че Решение № 48/11.02.2020г.
на директора на ТД на НАП - Пловдив е валиден акт, издаден в надлежна форма,
при липса на съществени нарушения на процедурните правила.
При извършената проверка за съответствието на
обжалвания акт с материалния закон, съдът приема следното:
По делото е безспорно, че Р.Д.Б. е длъжник по
изпълнително дело № 161400122625/2014 г., по което на 23.12.2019 г. са
постъпили суми, които с Разпореждане № С200016-125-0008819/14.01.2020 г. на
публичен изпълнител са разпределени за погасяване на публични задължения за
ДОО, здравно осигуряване и УПФ по декларация обр.6 № 16002081532891/19.03.2009
г. за период 01.01.2008 – 31.12.2008 г.
В отговор на молба вх. №
С200016-000-0001988/07.01.2020 г. на Б., която твърди, че сумите следва да
бъдат разпределени за период 2009 г., публичният изпълнител е отговорил, че за
периода 2009 г. не е изтекъл давностен срок, предвиден в разпоредбата на чл.171
ал.2 от ДОПК.
Видно от разпореждането от 14.01.2020 г. публичният
изпълнител, при изчисляване на общия размер на задълженията е включил главници
по декларация обр. 6 № 16002081532891/19.03.2009 г. за период 01.01.2008 –
31.12.2008 г. по задължения за ДОО, здравно осигуряване и УПФ. В случая
постъпилите суми са разпределени съразмерно спрямо общия размер на задължения в
съответните подгрупи, формирани от главници.
В същото време, в оспореното решение на директора се
твърди, че с Разпореждане № С200016-035-0189443/15.01.2020 г. частично е
прекратено производството по принудително събиране на задълженията по
декларация обр. 6 за данъчен период 2009 г. Решение № 48/11.02.2020 г. на
директора на ТД на НАП – Пловдив е връчено на лицето на два пъти чрез писмо, доставено
с известие за доставка, като в първото такова е направена отметка „непотърсен“.
В цитираното разпореждане от 15.01.2020 г. обаче е посочена декларация обр. 6 №
16002081532891/19.03.2009 г., като липсва период, за който са задълженията,
които са погасени. Очевидно обаче се касае за данъчен период 01.01. –
31.12.2008 г.
Предвид изложеното, съдът констатира противоречие в
актовете на публичния изпълнител и директора на ТД на НАП – Пловдив, като
последният твърди, че с налагането на обезпечителните мерки с Постановление изх. №
С180016-022-0094539/26.11.2018 г. и с Постановление №
С190016-022-0096327/18.10.2019 г. е прекъснат давностният срок. От събраните
материали по преписката обаче се установява, че това постановление не е
надлежно връчено на лицето. В известие за доставяне има отметка „преместен. В
същото време няма данни лицето да е променило адреса си, което безспорно се
установява, както от всички приложени други известия за доставка, така и от
жалбите, адресирани до директора на ТД на НАП – Пловдив и Административен съд –
Пловдив.
Или иначе казано, спорен е въпросът дали давността за
събирането на спорните вземания следва да се счита за “прекъсната” по смисъла
на чл.172 ал.2 от ДОПК с изготвянето на постановление за налагане на обезпечителни мерки от 18.10.2019 г. и изпращането му за връчване на
длъжника или от момента, в който това същото е редовно връчено на неговия
адресат.
В конкретния случай пощенската пратка, съдържаща
съобщение за изготвеното постановление е изпратена на адресата на регистърния
адрес на Б. ***, за който, каза се, липсват данни да е променян, и същата е
върната с отметка „преместен“. Липсват каквито и да било доказателства, че публичният
изпълнител е направил дори опит да издири лицето. Показателно в тази връзка е и
обстоятелството, че оспореното решение е изпратено на посочения адрес два пъти,
при което на втория път е надлежно връчено. Т.е. не може да се приеме, че
неоткриването на лицето, за да му бъде връчено съобщението по чл. 221 от ДОПК
стои в неговото поведение.
Отделно от това, липсват каквито и да било
доказателства публичният изпълнител да е предприел процедурата по чл.32 от ДОПК
за връчване на адресата чрез прилагане към данъчното досие на коментираното до
тук постановление за налагане на обезпечителни мерки, за което също не са
съществували обективни пречки.
Или в обобщение, в случая не се твърди и не се
установява от доказателствата по делото постановлението от 18.10.2019 г. да е
доведено до знанието на длъжника, и да му е редовно връчено, при което
положение и противно на приетото от административния орган, същото не е
предизвикало правния ефект на прекъсване на давността по смисъла на чл.172 ал.2
от ДОПК. За да предизвикат правния ефект по чл.172 ал.2 от ДОПК действията на
публичния изпълнител, обективирани в съответния акт, следва да са сведени до
знанието на длъжника.
Аналогични са изводите и по отношение на Постановление
за налагане на обезпечителни мерки изх. № С180016-022-0094539/26.11.2018 г. В
случая дори липсва известие за доставяне.
В тази връзка съдът съобразява, както мотивите по т.14
на Тълкувателно Решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК, докладчик съдията Б.Б., съобразно които „Както при действието на Закона
за давността, така и при действието на ЗЗД, давността се прекъсва само със
започването на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да
бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Всички срокове за съхраняване на
документи са съобразени със срока на погасителната давност. Ако давността може
да прекъсне без знанието на длъжника, той е изложен на риска да унищожи или
най-малкото да престане да съхранява документите за плащане на дълга или за
погасяването му по друг начин.“, така и константната съдебна практика на ВАС и
административните съдилища по приложеното на чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК, а и на
чл.109 от ДОПК, съобразно която, за да породи правните последици на спиране на
давността, респ., за да се счита, че е спазен срокът по чл.109 от ДОПК,
заповедта за образуване на ревизионното производство, следва да е редовно
връчена на ревизираното лице, като без същото да е сторено, не може да се
породи, както ефектът на чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК, така и да се приеме че е
спазен срокът по чл.109 от ДОПК. Няма никаква логика да бъдат различно
третирани институтите на спиране на давността по чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК, спазване на преклузивните срокове по
чл.109 от ДОПК и прекъсване на давността по чл.172 ал.2 от ДОКПК
Или в обобщение от данните по делото се установява, че
надлежно уведомяване на длъжника за предприетите действия по принудителното
изпълнение на процесните задължения е сторено най-рано през 2013 г., когато е издадено
Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № РД-11-2329/29.10.2013
г., с което е наложен запор върху банкови сметки в „Юробанк България“ АД и
„ОББ“ АД. Т.е. с това постановление
давностният срок е прекъснат на основание чл.172 ал.3 от ДОПК, след което
започва да тече нов давностен срок, който изтича на 30.10.2018 г. за задължения
по декларация обр.6 за данъчни периоди 2007 и 2008 г.
На 26.11.2018 г. е издадено ново Постановление за
налагане на обезпечителни мерки – изх. № С180016-022-0094539, върху банкови
сметки в „Първа инвестиционна банка“, за което постановление, каза се по-горе,
не е връчено на лицето по надлежния ред. Т. е. един месец след изтичане на
давностния срок за задълженията за 2007 и 2008 г.
Необходимо е да се отбележи, че правилата за доказване
важат в еднаква степен, както за задълженото лице, така и за органа по
приходите. Нещо повече, разпоредбата на чл.170 ал.1 от АПК, приложима в
настоящото производството по препращане на § 2 от ДР на ДОПК, задължава
административния орган да установи съществуването на фактическите основания,
посочени в акта, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Принципите
на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес,
налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните
доказателства, без да има значение, дали те са представени от страната, която носи
доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по
административния спор или пък са издирени служебно от съда. При това положение,
въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването.
Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за
ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан.
Изпълнението на това задължение от страна на съда, означава при недоказване, да
се приеме, че недоказаното не е осъществено. А щом юридическият факт не е
осъществен, не могат да настъпят последиците, които съответната
материалноправна норма свързва с неговото проявление.
Изтичането на погасителна давност е основание за
погасяване на публичните вземания /арг. чл.168 т.3 от ДОПК при действието на
който е изтекла давността, като и за тяхното отписване на основание чл.173 от ДОПК.
Самият факт, че публичният изпълнител е издал редица
разпореждания за частично прекратяване на производството по принудително
изпълнение по изп. д. № 16140012625/12.01.2018 г. , а именно: изх. №
С180016-035-0156348/12.01.2018 г., изх. № С190016-03500252391/20.05.2019 г.,
изх. № С190016-035-025265/20.05.2019 г. и изх. № С200016-035-0189443/15.01.2020
г. само за 2007 и 2008 г., главница и
лихви, означава, че за този период е изтекла погасителната давност, независимо
от прекъсването на давността.Това, на първо място.
На второ място, от представените доказателства,
представляващи административната преписка, съдът не може да прецени какви са
задълженията на жалбоподателя и каква част от тях действително са платени. Липсата
на конкретно посочени периоди и размери на погасени задължения, възпрепятстват,
както възможността на длъжника да прецени колко точно задължения му остават да
погаси, така и възпрепятстват работата на съда да осъществи контрола за
законосъобразност на издаденото разпореждане, потвърдено с решението на
директора.
Същевременно, както в решението на
директора, така и в становището на процесуалния представител на ответника се
застъпва тезата, че с Разпореждане № С200016-035-0189443/15.01.2020 г. са
погасени задължения за 2009 г., то тогава възниква основателният въпрос, как са
погасени по давност по-скорошни задължения, а сумите се разпределят за по-стари
задължения - тези от 2008 г. В същото време, в писмо изх. №
С200016-178-0002463/27.01.2020 г., публичният изпълнител твърди, че, на първо
място, „Относно задълженията за период
2007 и 2008 г. същите са отписани служебно с изтичане на срока по чл.171 ал.2 с
разпореждания за частично прекратяване:….“, и са изброени цитираните
по-горе разпореждания, и на второ място, „За
периода 2009 г. (с датата на доброволно плащане – 30.04.2010 г. ) към настоящия
момент не е изтекъл давностният срок, предвиден в разпоредбата на чл.171 ал.2
от ДОПК“. Представената справка не
може да докаже извършените от административния орган действия по отписването на
задълженията, което означава, че в един по-следващ момент тези задължения могат
отново да се появят, така, както жалбоподателят твърди, че това се е случило
със задълженията му предвид оспореното Разпореждане за разпределение изх. №
С200016-125-000819/14.01.2020 г. според което, сумата от 187.16 лв. е
разпределена за ДОО, ЗО и УПФ по декларация изх. № 16002081532891/19.03.2009 г.
за период 01.01.2008 – 31.12.2008 г. Обстоятелството, че органът без да уведоми
жалбоподателя, предвид ненадлежното връчване на разпорежданията за частично
прекратяване (едното разпореждане е връчено с известие за доставка, на което е
отбелязано „непотърсена“, а за другите две изобщо липсва съобщение, изпратено
до длъжника) е отписал задълженията му, не го освобождава от неговото
задължение към лицето, след като е бил сезиран надлежно, да отговори по начин,
по който самият длъжник да е наясно със своите задължения. От цитираните от публичния
изпълнител разпореждания в писмо изх. № С200016-178-0002463/27.01.2020 г. изобщо
не може да се установи колко точно са погасените задължения и за кои точно
периоди иде реч. Открит остава и въпросът, защо, след като самият орган твърди,
че задълженията за 2007 и 2008 г. са отписани поради изтекъл давностен срок, продължава
да погасява задължения за 2008 г., видно от разпореждането от 14.01.2020 г.
Предвид изложеното, съдът намира жалбата
за основателна и като такава, следва да бъде уважена, а оспореният акт, като неправилен
и незаконосъобразен – отменен, а преписката следва да се върне за ново
произнасяне.
При
този изход на спора и претенциите на ответника за присъждане на разноски по
делото, съдът намира, че такива не се следват.
Водим от горното и на основание чл.268 ал.2 от ДОПК,
Административен съд – Пловдив, XXV състав,
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ по оспорване на Р.Д.Б., ЕГН **********,***, Решение №
48/11.02.2020 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без
уважение жалба с вх. № РД-16-344/28.01.2020 г., подадена от Р.Б. срещу
Разпореждане изх. № С200016-125-0008819/14.01.2020 г., с което на основание
чл.219 във връзка с чл.240 от ДОПК е разпоредено разпределение на плащане в
размер на 187.16 лв., постъпило на 23.12.2019 г. за погасяване на публични вземания на длъжника
за ЗОВ по декларации за периода 01.01.2008 г. – 31.12.2008 г.
ОТМЕНЯ Разпореждане изх. №
С200016-125-0008819/14.01.2020 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП
Пловдив,издадено по изп.д.№ 16140012625/2014г., с което на основание чл.219 във
връзка с чл.240 от ДОПК е разпоредено разпределение на плащане в размер на
187.16 лв., постъпило на 23.12.2019 г. за
погасяване на публични вземания на длъжника за ЗОВ по декларации за
периода 01.01.2008 г. – 31.12.2008 г.
ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител при ТД на НАП – Пловдив за
извършване на ново разпределение след точно и ясно определяне на предмета на
изпълнителното прозводство с
изрично произнасяне с влязъл в сила административен акт за това кои от публичните
вземания на длъжника са погасени по давност и по отношение на кои се следва
отписване.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване съгласно чл.268 ал.2 от ДОПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: