№ 73
гр. София, 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100512287 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20120746 от 20.05.2021г., постановено по гр.дело №53014/2020г. по описа
на СРС, ГО, 177 с-в са отхвърлени предявените от „С.“ЕАД с ЕИК:**** (универсален
правоприемник на „С.”ЕООД с ЕИК:****) срещу „Т.“ЕООД с ЕИК:**** искове с правно
основание чл.422 ГПК, вр.чл.258 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за сумата от 1974 лева- възнаграждение
за извършени услуги по фактура №**********/11.06.2018г., ведно със законната лихва за
периода от 05.08.2020г. до окончателното изплащане и за сумата от 429,89 лева- мораторна
лихва за периода от 12.06.2018г. до 03.08.2020г.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „С.”ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че при постановяване на обжалваното
решение са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила относно
разпределението на доказателствената тежест в процеса и изготвения от
първоинстанционния съд доклад. Твърди, че ако съдът е указал на ищеца, че е спорно
приемането на земни маси в депо „Враждебна“, последният щял да ангажира доказателства
за реалното изпълнение на договорните си задължения. Заявява, че процесната фактура е
редовно осчетоводена и счетоводството му е водено редовно, поради което представлява
доказателство за сключването на търговската сделка между страните по делото. Моли
решението на СРС да бъде отменено, а исковете- уважени. Претендира разноски за двете
съдебни инстанции.
1
Ответникът по жалбата и в производството пред първата инстанция „Т.“ЕООД в
подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна. Счита,
че решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно и излага съображения в
тази насока. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло подробните мотиви на същото и на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата следва да се добави и следното:
Предявени са по реда на чл.422 от ГПК искове с правно основание чл.258 ЗЗД и чл.86 от
ЗЗД. Главният иск е за установяване задължение на възложителя да заплати възнаграждение
по сключен между страните договор за изработка. Договорът за изработка е двустранен,
възмезден договор, с който изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо,
съгласно поръчката на другата страна, срещу възнаграждение. Задължение на изпълнителя е
да извърши определени действия, а задължение на поръчващия е да заплати изрично
уговореното възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл.264 от ЗЗД поръчващият е
длъжен да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва
да я прегледа и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае
за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане
или се появят по-късно. Ако поръчващият не направи такива възражения, работата се счита
приета и съгласно чл.266, ал.1 от ЗЗД същият трябва да заплати възнаграждението за
приетата работа. От съвместното тълкуване на така посочените законови разпоредби може
да се направи еднозначен избор, че поръчващият дължи възнаграждение само за приетата от
него работа. В случая между страните не се спори относно факта на сключването на
процесния договор. Спорен е обаче въпроса дали действително ищецът е извършил
поръчаната от ответника работа. В тази връзка и за установяване извършването на работата
ищецът е представил по делото единствено процесната фактура. Настоящият състав не
споделя доводите на жалбоподателя- ответник относно извършени процесуални нарушения
от първостепенния съд при изготвяне на доклада по делото и разпределяне на
доказателствената тежест. Макар да е лаконичен и немногословен, докладът е точен и
изчерпателен относно това кои факти и обстоятелства от коя от страните следва да бъдат
2
установени. Действително, съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС,
отразяването на фактурата (включително и ако същата не е подписана от упълномощен
представител на страните по търговската сделка) в счетоводните регистри на двете страни,
вписването й в дневниците за покупко- продажби и в справките-декларации по ЗДДС, както
и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставлява
извънсъдебно признание за възникването, размера и съществуването на задължението, за
което е съставена фактурата (в този смисъл както посоченото от първостепенния съд
решение №47 от 08.04.2013г. на ВКС по т.д.№137/2012г., II т.о., ТК, така и решение №46 от
27.03.2009г. по т.д.№454/2008г. по реда на чл.290 ГПК, решение №42 от 19.04.2010г. по т.д.
№593/2009г., ІІ Т. О. на ВКС, решение №67 от 31.07.2015г. по т.д.№631/2014г. на ВКС, Т.
К., II Т. О. и други). В случая обаче представената по делото фактура, както е установено от
приетото по делото заключение на вещото лице по ССЕ, не само че не е подписана от
ответника (което само по себе си не би било пречка за установяване съществуването на
задължението на ответника), но не е осчетоводена от последния и не е вписана в дневниците
за покупко- продажби и в справките-декларации по ЗДДС. Следователно, при липса на
каквито и да е други доказателства за действителното извършване на работата, се налага
единствен възможен извод за недоказана дължимост на претендираната от ищеца сума по
главния иск. При това положение не се дължи и сумата по акцесорния иск за мораторна
лихва.
Предвид гореизложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС- потвърдено като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. На въззиваемия
следва да бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, и
доказателства за заплащане на възнаграждение в размер на 1338,42 лева с ДДС (фактура и
платежно нареждане на л.17-18 от делото). Възражението за размера на адвокатското
възнаграждение е неоснователно, тъй като в случая се касае за защита по четири отделни
иска и размерът не надхвърля минималния такъв по НМРАВ.
По така изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20120746 от 20.05.2021г., постановено по гр.дело
№53014/2020г. по описа на СРС, ГО, 177 с-в.
ОСЪЖДА „С.“ЕАД с ЕИК:**** да заплати на „Т.“ЕООД с ЕИК:**** сумата от 600
лева (шестстотин лева)- разноски във въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
3
Членове:
1._______________________
2._______________________
4