№ 9531
гр. С, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110139973 по
описа за 2023 година
Предявени са искове от И. К. Д., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“К К“ № 20 чрез
адв.М., със съдебен адрес гр.С, ж.к.М Л бл....., офис 11, насочени срещу „В.БГ“ ЕООД, ЕИК
..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Д. Х“ № 52-54, представлявано от З С Р,, за
признаване за установено, че клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане,
предвидена в договор за паричен заем № .../07.03.2021 г., е нищожна, както и за осъждане на
ответника да върне на ищеца заплатена по договора сума от 30.45 лв., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба – 18.07.2023 г., до окончателното плащане на
дължимото.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба ищецът твърди, че на 07.03.2021 г. сключил с ответното дружество
договор за паричен заем № ..., по силата на който му била предоставена в заем парична сума
в размер на 200 лв., платима до 17.03.2021 г., при ГПР от 49.9 % и лихвен процент 40.7%.
Ищецът поддържа становище, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като е отразен коретно годишният процент на разходите. В тази
насока се отбелязва, че действителният размер на ГПР е два пъти по-висок от отбелязания в
договора, с което пък се нарушава изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК. Изразява се
становище, че грешно посоченият ГПК следва да се приравни на липсата на указан ГПР по
кредита, при което договорът е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.
Ищецът оспорва задължението са за заплащане на такса за експресно разглеждане на
завката му като противоречащо на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, който въвежда забрана заемателят
да заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Според ищеца,
приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, е част от усвояването
на кредита, поради което възнаграждение за такъв вид услуги не се дължи. Изразява
становище, че тази такса по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка
към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР,
като в случая това законово изискване не е спазено. С оглед на това поддържа, че така
начисленото възнаграждение за експресно разглеждане на заявката е заплатено при начална
1
липса на основание.
Аргументира се становище, че клаузите, уреждащи заплащането на цена за
допълнителни услуги, са изцяло неравноправни и нищожни, доколкото противоречат на
добрите нрави и са във вреда на потребителя по смисъла на, чл.143, ал.1, т.3 от Закона за
защита на потребителите. С оглед на това прави извод, че те всъщност представляват такси
по усвояване на кредита.
Претендира да му бъде върната заплатена по договора сума от 30.45 лв.
По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния си
интерес от предявените искове.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявените искове.
Изразява се становище и за нередовност на исковата молба досежно липсата на
конкретизация на правоотношението и задължението, по което е платена сумата, предявена
в настоящето производство по осъдителния иск.
Ответникът признава, че с ищцата е обвързан по процесния договор за кредит,
изменен с посочените три анекса, като към настоящия момент ищцата е погасила изцяло
задълженията си по тях.
Разяснява обаче, че предоставената услуга за експресно разглеждане на искането за
кредит е доброволно, като потребителят има възможност да избира дали да бъде разгледано
искането му приоритетно или в рамките на 7 календарни дни. В същото време се отбелязва,
че за дължимостта на тази такса потребителя е запознат със стандартния европейски
формуляр, който му се предоставя при кандидатстване. Същата е включена и в общите
условия на ответното дружество, приложими към процесния договор.
Ответникът оспорва наведените в исковата молба доводи за нищожност на договора
за кредит, като аргументира становище за изпълнение на изискванията на ЗПК и в частност
на ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК. Обръща се внимание, че таксата за експресно
разглеждане на искането за кредит не е сред разходите, дифинирани в § 1, т.1 от ДР на ЗПК,
поради което не следва да се включва в него. Ответникът се позовава и на чл.19, ал.3 и ал.2
от ЗПК. В отговора на исковата молба се прави подробен анализ на понятието „разходи по
кредита“, освовавайки се ответника на вътрешното и европейското законодателство в тази
област.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски, вкл. и за юрисконсултско
възнаграждение.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Ищецът депозира
писмено становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от фактическа и
правна страна следното:
Предявените в настоящето производство искове са с правно основание чл.26 ЗЗД,
чл.146 от ЗЗП и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
В случая ищецът е предявил иск за неоснователно обогатяване спрямо „В.БГ“ ООД за
заплатени суми по договор за потребителски кредит, въз основа на нищожни клаузи.
По делото не е спорно, а и от приетите писмени доказателства се установява, че
ищецът е кредитополучател, който е сключил с ответното дружество договор за кредит №
2
.../07.03.2021 г. Видно от отразеното в договора, на ищеца са предоставени общи условия и
преддоговорна информация. Ищецът е подписал на 07.03.2021 г., процесния договор, ведно
с приложимите общи условия към него, въз основа на което е получил в заем общо сумата от
200.00 лв. срещу задължение да я върне за 10 дни. В самия договор изрично е отразена
падежна дата, а именно 17.03.2021 г. Посочено е, че общата сума, която подлежи на връщане
е 232.68 лв., която включва главница от 200.00 лв., такса за бързо разглеждане от 30.45 лв.,
както и лихва от 2.23 лв. Страните са постигнали съгласие за фиксиран лихвен процент от
40.97% и годишен процент на разходите от 40.70%.
При тези данни и съобразно предвиденото в чл.22 от приложимия в случая Закон за
потребителския кредит, съдът намира процесния договор за действителен. Същият е
сключен в писмена форма и съдържа разяснение на правата на кредитополучателя, както и
на съществените елементи на сделката като срок, размер на годишната лихва и годишния
процент на разходите и др. Макар и да липсва погасителен план като отделно приложение,
единствената вноска е ясно определан по размер и падеж. В случая съдът намира за нужно
да отбележи и че е спазено и изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК относно размера на шрифта,
с който е изписано съдържанието на договора. За установяване на този факт настоящият
състав намира, че не са необходими специални знания, доколкото този извод следва и от
визуалната съпоставка на размера на буквите и символите от набора от шрифтове с размер
12, предоставен на потребителите на софтуера за текстообработка Word /част от пакета
Microsoft Office/, с който съдът работи ежедневно.
Тук следва да се има предвид и че в клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено
изискването в договора за потребителски кредит да се съдържа информация за годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Доколкото договорът за
потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, в него следва
да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по
кредита - арг. чл.11, т.10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит- арг.
чл.19, ал.1 ЗПК.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл.19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
3
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая, както вече се посочи, в договора е посочен ГПР, който не съответства на
реалния размер на разходите, доколкото той не отразява начислената такса за бързо
разглеждане на документите по кредита. В тази насока е заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, н което е отразено, че при пресмятане на ГПК с вкл.
договорна лихва и такса бързо разглеждане, неговия размер е 596.41 %.
Съгласно представените ОУ към договора за кредит, таксата следва да се заплати при
бързо разглеждане на искането за отпускане на паричен заем до 15 мин. от изпращането му
/чл.4.2 и чл.4.3 от ОУ/. Без заплащане на тази такса за потребителя съществува алтернатива
да получи становище по заявката си за заем в срок от 7 дни /чл.4 от ОУ/. При тези данни
съдът намира, че от една страна процесната такса е наложена на потребителя, доколкото в
противен случай е определен прекомерно дълъг срок за получаване на решение по искането
му за кредит, с оглед наложилите се в практиката на кредитните институции срокове за това,
които варират в рамките на 1-2 дни. От друга страна липсва и каквато и да е еквивалентност
между така определената такса и извършената услуга от заемодателя.
Освен това в предоставената на ищеца преддоговорна информация /СЕФ/ не е
посочена услугата, която потребителят получава срещу таксата за бързо разглеждане на
искането му за кредит, а в ОУ не е посочен пък размерът на изискваната такса, което
означава, че ищецът не е бил запознат изцяло с условията на този разход. Съгласно чл.143,
ал.1, т.10 ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи,
с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл.146,
ал.1 ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, а не са такива дефинираните в чл.146, ал.2 ЗЗП – клаузи, изготвени
предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им. Ищецът е потребител на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, като ответникът
не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за
бързо разглеждане на искането за кредит в предвидения в договора размер. Оттук така
предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по
смисъла на чл. 143, ал.1, т.10 ЗЗП.
На следващо място дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или
неравноправна, то в производството не са доказани от ответника обстоятелствата, налагащи
начисляването на подобна такса, а именно, че „В.БГ“ ЕООД е разгледал искането на
заемателя в срок от 15 мин. Липсват доказателства за часа, в който е подадено заявлението и
4
часът, в който е сключен договорът между страните. Липсват и данни от заемодателя да е
представено становище по искането за заем в посочения срок от 15 мин. от подаването му,
поради което не са налице предпоставките за начисляване на такса за бързото разглеждане.
Освен всичко изложено по-горе, клаузата за бързо разглеждане на искането за
кредит, противоречи и на чл.10а, ал.2 от ЗПК, който въвежда забрана заемателят да заплаща
такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто характер
безспорно има процесната уговорка.
Ето защо настоящият състав намира, че процесния договор за кредит е нищожен на
основание чл.22, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. С оглед на това, за заемателя възниква
задължение да заплати единствено чистата сума на кредита, без да дължи лихви и други
разходи по него /по арг. от чл.23 от ЗПК/.
По тези данни и имайки предвид отразеното в приетото и неоспорено от страните
заключение на вещото лице, че ищецът е заплатил по процесния кредит 230.45 лв., като с
тях са погасени 200.00 лв. главница и 30.45 лв. такса за бързо разглеждане, следва да се
приеме, че предявения осъдителен иск е изцяло основателен и доказан. Като законна
последица, върху приетия за основателен размер на иска, следва да се присъди и законна
лихва от подаване на исковата молба – 18.07.2023 г., до окончателното плащане на
дължимото.
С оглед диспозитивното начало в процеса, съдът следва да уважи и установителния
иск, с който се претендира нищожност единствено на клаузата от договора, предвиждата
заплащане на такса за бързо разглеждане на искането за кредит.
Предвид изхода на спора, единствено ищецът има право на разноски, каквото
искане е направил. Ищецът е представил списък по чл.80 от ГПК /л.71 от делото/, вписаните
в който разноски са реално извършени. В тежест на ответника следва да бъдат поставени
заплатените от ищеца такива в размер на 100.00 лв. за държавна такса и 400.00 лв. за
депозит на вещо лице.
Освен това пълномощникът на ищеца претендира възнаграждение, определено по
реда на чл.38, ал.2 вр.ал.1 от Закона за адвокатурата за всеки един от предявените искове. В
случая на л.65 е приложен договор за правна защита и съдействие между ищеца и еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, от който да е видно, че е договорено процесуалното
представителство да се осъществява безплатно.
Преценката за размера на дължимото адвокатско възнаграждение в хипотеза, при
която процесуалното представителство е осъществено при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА е
предоставена единствено и само на съда. Съдебната практика приема, че това е специфична
хипотеза на определяне на адвокатско възнаграждение, при която съдът се произнася,
съобразявайки само правилата на чл.78 от ГПК, отчитайки че адвокатът вече е предоставил
правната си помощ безплатно, съгласявайки се да получи хонорар след влизане в сила на
съдебния акт, съобразно изхода от спора /в тази насока определение № 3862 от 04.12.2023 г.,
постановено по ч.гр.д.№ 4891/2023 г. по описа на ВКС, III г. о., ГК/. В този случай, съдът /а
не страните/ определя размера на дължимото адвокатско възнаграждение, съобразно
правилата на Наредбата на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, видът, съответно цената на иска и осъщественото
процесуално представителство.
При съобразяване на тези обстоятелства и при приложение на чл.7, ал.2, т.1 вр.
чл.2, ал.5 от цитираната наредба, възнаграждението на пълномощника на ищеца възлиза на
960.00 лева /с вкл. ДДС /. Тук обаче следва да бъде отчетено и решение на СЕС по дело С–
438/2022, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери
на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни,
ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските
5
възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране. Доколкото сам по себе си размера
на защитавания, оценим парично интерес не предполага съществено различна по
съдържание защита, но от друга страна е задължаващ адвоката в по-сериозна степен, вкл. с
оглед възможни от страна на доверителя последващи претенции за вреди при
неудовлетворителен резултат, настоящият състав намира за достатъчно да изходи от
определените твърди ставки по чл.7, ал.2 в Наредбата, като с оглед спецификата на спора,
сложността му и размера на остатъка от претенцията, над долната му граница, към която са
фиксирани твърдите ставки, евентуално увеличи същия /в този смисъл определение №
50017 от 26.02.2024 г., постановено по т.д.№ 1873/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., ТК,
определение № 1079 от 11.03.2024 г., постановено по гр.д.№ 4232/2022 г. по описа на ВКС,
III г.о., ГК и др./.
Отчитайки действителната фактическа и правна сложност на делото, материалния
интерес по същото, реално предприетите от пълномощника на ищеца действия по неговата
защита, броя проведени съдебни заседания, както и процесуалното поведение на ответника,
настощият състав намира, че следва да определи възнаграждение на адвокатско дружество
„Д. М.“ в общ размер на 500.00 лв. с вкл.ДДС за цялото производство /и по двата предявени
иска/.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иска на И. К. Д., ЕГН **********, с адрес гр.С,
ул.“К К“ № 20, насочен срещу „В.БГ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление
гр.С, ул.“Д. Х“ № 52-54, представлявано от З С Р, клаузата, предвиждаща такса за бързо
разглеждане на искане за кредит, начислена по договор за кредит № .../07.03.2021 г.
ОСЪЖДА „В.БГ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Д.
Х“ № 52-54, представлявано от З С Р, да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, с адрес гр.С,
ул.“К К“ № 20 сумата от 30.45 лв., представляваща заплатени без основание такса за бързо
разглеждане на искане за кредит, начислена по договор за кредит № .../07.03.2021 г., ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба – 18.07.2023 г., до окончателното
плащане на дължимото.
ОСЪЖДА „В.БГ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Д.
Х“ № 52-54, представлявано от З С Р, да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, с адрес гр.С,
ул.“К К“ № 20, сумата от 500.00 лв., представляваща направени от ищеца разноски
съобразно изхода на делото.
ОСЪЖДА „В.БГ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Д.
Х“ № 52-54, представлявано от З С Р, да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от
Закона за адвокатурата, на еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ..., с адрес
гр.С, сума в размер на 500.00 лв. /с включен ДДС/, представляваща възнаграждение за
предоставена правна защита и съдействие на ищеца И. К. Д., ЕГН **********, по
настоящето гр.д.№ 39973/2023 г. по описа на СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6
7