Решение по дело №12239/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1736
Дата: 4 март 2020 г. (в сила от 4 март 2020 г.)
Съдия: Адриана Дичева Атанасова
Дело: 20181100512239
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 септември 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 04.03.2020г.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:                

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

  ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

              мл. с. АДРИАНА А.

при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Адриана А. в. гр. д. №  12239 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

С решение № 440226 от 28.06.2018г., постановено по гр. д. № 8016/2017г. на СРС, ГО, 53-ти състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Т. А. искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че последният дължи на „Т.С.“ ЕАД за имот с абонатен № 333513 сумите, както следва: сумата от 503,12 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2014г. до 30.04.2015г., ведно със законна лихва за периода от 29.11.2016г. до изплащане на вземането, както и сумата от 88,01 лв., лихва за забава за периода от 15.09.2014г. до 17.11.2016г., като искът за главницата за сумата над 503,12 лв. до пълния предявен размер е отхвърлен. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 200 лв., разноски в заповедното и исковото производство., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 155 лв., разноски в заповедното и исковото производство.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач „Т.с.“ ЕООД.

               Срещу така постановеното съдебно решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че с разликата от изравнителните сметки, видно от които е налице сума за получаване на процесния период, са намалени задълженията, които са били изискуеми и дължими към процесния период. Поддържа, че първоинстанционният съд не е взел предвид обстоятелството, че сумите за топлинна енергия се начисляват от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период се изготвят изравнителни сметки на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Сочи, че изготвената съдебно – счетоводна експертиза дава вярно заключение относно дължимите суми, начислени на база реално потребление на топлинна енергия., с включени изравнителни сметки за периода, като последните такива са станали изискуеми именно в процесния период. Навеждат се твърдения, че съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ, в сила от 12.03.2014г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30 – дневен срок от датата на публикуването има на интернет страницата на Продавача. Излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответниците са платили частично претендираната от дружеството сума, въпреки че изрично ищецът не е признал този факт. Поддържа, че е ответника е направил плащане за сумата от 539,74 лв.  по фактура № *********, а не по действителния номер на процесната фактура № **********, като за основание е липсвало посочен абонатен номер, а фигурира само името на Р.К.А., което не е името на задълженото лице по партидата. Сочи, че именно поради гореизложеното счетоводството на „Т.С.“ ЕАД не е осчетоводило  плащането, а го е отнесло като неуточнено плащане. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове, като му присъди направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

               В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника С.Т. А., с който я оспорва. Излага съображения, че са неверни твърденията на ищеца, че плащането на сумата от 539, 74 лв. е било извършено по фактура № *********, а не по действителния номер на процесната фактура № **********, тъй като ответникът е представил доказателство по делото, удостоверяващо стореното плащане. Сочи, че се касае за грешка при изписването на номера на фактурата от служител на банката, като не е налице невъзможност за правилно осчетоводяване от страна на „Т.С.“ ЕАД. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено, като претендира и разноски по делото.

               Решението в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК, намира следното: 

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът като собственик на процесния имот е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за топлоснабден имот –, находящ се в гр. София, общ. Средец, ул. „********партерен етаж, западен апартамент, като му дължи сумата от общо 1131,17 лв., от които 1043,16 лв. – главница, представляваща стойност на незаплетена топлинна енергия за периода м.05.2014г. –м.04.2015г. и 88,01 лв. – законна лихва за забава от 15.09.2014г. до 17.11.216г., ведно със законната лихва от 29.11.2016г.- датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното плащане на сумите. Във връзка с подадено на 29.11.2016г. заявление, по ч.гр.д. № 68636/2016 г. на СРС, 53 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за дължимите суми, срещу които в срока по чл. 414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.

               В срока по чл. 131 ГПК ответникът С.Т. А. е депозирал писмен отговор на исковата молба. Поддържа, че исковата претенция е неоснователна и недоказана. Навежда твърдения за нередовност на исковата молба. Излагат се твърдения, че ответникът е направил плащане за част от сумите за процесния период, поради което и не дължи същите като представя  платежно нареждане в тази връзка. Сочи, че останалата сума по предявената главница ответникът не е получавал фактура. Твърди, че средствата за търговско измерване на топлинната енергия на ищеца, не са били изправни  и не са подлагани нито на предварителен контрол, нито на последващи проверки, поради което и погрешно са начислени сумите за дължима топлинна енергия. Оспорва се изпадането на ответника в забава , поради което не е дължима сумата и по акцесорния иск. Сочи, че ответникът е заплатил  всичките си задължения към ищеца.

               На 29.11.2016г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу С.Т. А. за сумата 1043,16 лв. – главница, както и 88,01 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2014г. – 17.11.2016г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.01.2014 г. – м.04.2015г.,  както и изравнителна сметка, отразена в обща фактура с № ********** за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „********партерен етаж, западен апартамент, абонатен № 333513. Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за доставена, но неизплатена топлинна енергия:  1043,16 лв. - главница и 88,01 лв. лихва.

С разпореждане от 02.12.2016г. по ч. гр. д. № 68636/2016г. на СРС, 53 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение срещу С.Т. А. за сумата от 1043,16 лв. – главница, представляваща цена на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014г. – 30.04.2015г., и 88,01 лв.- законна лихва за забава от 15.09.2014г. до 17.11.2016г., ведно със законната лихва от 29.11.2016г. до окончателното изплащане на сумата и 325 лв. разноски по делото, а именно: 25 лв. държавна такса и 300 лв. възнаграждение на юрисконсулт.

               В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжникът, с което оспорва вземанията по издадената заповед за изпълнение.

               В срока по чл. 415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.

               Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. „********етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.с.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.

На 14.10.2002г. е сключен договор № 4749 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: гр. София, ул. „********по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.

Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-02/10.08.2007г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.

На 14.03.2002г. е сключен договор за доброволна делба на съсобствени недвижими имоти, съгласно който съделителят Т. Т.А. получава в дял и става изключителен собственик на следния недвижим имот: западен апартамент на партерния етаж на жилищна сграда, находящ се в гр. София, ул. „********По делото е представен и нотариален акт за дарение на недвижим имот № 199, том I, рег. № 4628, дело № 163 от 2003г., съгласно който на 23.09.2003г. Т. Т.А. дарява на сина си С.Т.А. 2/3 идеални части от следния недвижим имот, а именно западен апартамент на партерния етаж на жилищна сграда, находящ се в гр. София, ул. „********Ищецът е представил по делото още и нотариален акт за покупко- продажба  на недвижим имот № , том I, рег. № 4630, дело № 164 от 2003г., съгласно който на 23.09.2003г. Т. Т.А. продава на сина си С.Т.А. 1/3 идеална част от следния недвижим имот, а именно западен апартамент на партерния етаж на жилищна сграда, находящ се в гр. София, ул. „********По делото е налично и удостоверение, в което е посочено, че западният апартамент, находящ се в гр. София, ул. „********на партерния етаж (по нотариален акт) е идентичен с апартамент № 2, регистриран в базата данни на адрес: ул. „********вх. 1, с абонатен № 333513.

Ответникът е представил платежно нареждане от 25.10.2016г. с основание за плащане – плащане по фактура № **********/2014г. с наредител на сумата от 539,74 лв. – Р.К.А..

Налична е и молба от третото лице – помагач „Т.с.” ЕООД, с което същото заявява, че е изготвяло дяловото разпределение за аб. № 333513 в съответствие с всички действащи през процесния период нормативни актове и е представило следните документи: дялово разпределение за период от 01.05.2013г. – 30.04.2014г., 01.05.2014г.-30.04.2015г., документ за главен отчет за период от 01.05.2013г. – 30.04.2014г., 01.05.2014г.-30.04.2015г., известия за доставка на дяловото разпределение за процесния период, свидетелство за годност на разпределителите на Т. № 005300Д и писмо от Изпълнителна агенция „Сертификация и изпитване”.

Пред СРС е изслушана съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице В.С., от чието заключение се установява, че по фактура № **********/2014г. ответникът е заплатил преди 29.11.2016г. – датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, сумата от общо 539,74 лв., като при изписването на номера на фактурата е сгрешен номера – *********. От проверката същото е констатирало, че сумата от 539,74 лв. не е отнесена за погасяване на процесните задължения  по аб. № 333513, а е осчетоводена като неуточнено плащане, тъй като не е изписан абонатен №., Р.К.. А. не е титуляр на партидата в „Т.С.” ЕАД и номерът на фактурата е сгрешен. Посочено е, че обща фактура № **********/31.07.2014г. е издадена за потребена топлинна енергия за периода от м. 05.2013г. до м.04.2014г., т.е. извън процесния период. Вещото лице е установило освен това, че дяловете за отопление на процесния имот, топла вода и сградна инсталация са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. През исковия период на ответника е начислявана сума за сградна инсталация, акато за периода от 01.05.2014г. -30.04.2015г., по прогнозен дял е начислена такса общо в размер на 1043,16 лв. 

               При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.  

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражения от длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

С ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

Страните не спорят относно обстоятелството, че ответникът е съсобственик на процесния недвижим имот и в това си качество са клиенти на топлинна енергия. Доводи в тази насока не са релевирани от страните и във въззивното производство. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК този въпрос е извън пределите на въззивния контрол.

Неоснователно е релевираното във въззивната жалба възражение от „Т.С.” ЕАД, че първоинстанционният съд не е взел предвид обстоятелството, че сумите за топлинна енергия се начисляват от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период се изготвят изравнителни сметки на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Видно от депозираното заключение по съдебно – счетоводната експертиза не е била установена сума, която е следвало да бъде върната на  ответника. Напротив, по делото е установено единствено, че след изравнителния период е била начислена сума, която е била за доплащане от страна на ответника, но същата е била съобразена от вещото лице при изчисляването на крайно дължимата сума за процесния период, като освен това са отчетени и направените плащания за процесните суми по фактури.

Неоснователно е и направеното възражение от ищеца, че предявеният иск следва да бъде уважен и за сумата от 539, 74 лв., тъй като не е посочен верния номер на фактурата, също така липсва посочен абонатния номер, а за име на платеца не е посочено името на задълженото лице. Правилно първоинстанционният съд е отбелязал в обжалваното решение, че въз основа на заключението на вещото лице по съдебно – счетоводната  експертиза, дяловете за отопление на процесния имот, топла вода и сградна инсталация са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. През исковия период на ответника е начислявана сума за сградна инсталация, като за периода от 01.05.2014г. -30.04.2015г., по прогнозен дял е начислена такса общо в размер на 1043,16 лв.  По делото е установено освен това, че по фактура № **********/2014г. ответникът е заплатил преди 29.11.2016г. – датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, сумата от общо 539,74 лв., като при изписването на номера на фактурата е сгрешен номера – *********. От проверката вещото лице е констатирало, че сумата от 539,74 лв. не е отнесена за погасяване на процесните задължения  по аб. № 333513, а е осчетоводена като неуточнено плащане, тъй като не е изписан абонатен №., Р.К.. А. не е титуляр на партидата в „Т.С.” ЕАД и номерът на фактурата е сгрешен. Видно от представеното по делото платежно нареждане се установява, че ответникът правилно е посочил номера на общата фактура, по която е искал да направи плащане, като от представеното по делото банково извлечение за наредено плащане се установява, че е направена грешка при изписването на целия номер на фактурата от служител на банката. По делото е установено освен това, че плащането на сумата в размер на 539,74 лв. по фактура ********** е извършено и осчетоводено от ищеца на 25.10.2016г., т.е. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – на 29.11.2016г., поради което искът в частта на извършеното плащане правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд и е бил уважен само за сумата от 503,12 лв.

С оглед на гореизложеното при установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, законосъобразно първинстанционният съд е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в  обжалваното решение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

По разноските по производството:

С оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски. Въззивният съд е сезиран с претенция за присъждане на сторени по водене на делото разноски от ответника, поради което се дължи служебно произнасяне по този въпрос. Имайки предвид направеното възражение от страна на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение и неявяването на процесуалния представител в откритото съдебно заседание, то на ответника следва да се присъди 310 лв. адвокатско възнаграждение, платими от въззивника.

               Воден от гореизложеното, съдът

 

                                             Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 440226 от 28.06.2018г., постановено по гр. д. № 8016/2017г. на СРС, ГО, 53-ти състав, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******, с адрес ***, срещу С.Т. А., ЕГН ********** искове с правно основание по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.149 ЗЕ и  чл.86 ЗЗД са отхвърлени за главницата  за сумата над 503,12 лв. до пълния предявен размер.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК****** с адрес *** да заплати на С.Т. А., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 310 лв. – за адвокатско възнаграждение, сторени разноски във въззивното производство.

Решението в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.

 

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

   

         2.