№ 161
гр. Айтос, 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АЙТОС, ІІІ СЪСТАВ, в публично заседание на осми
юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ
при участието на секретаря Силвия Г. Лакова
като разгледа докладваното от ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ Гражданско дело №
20222110100083 по описа за 2022 година
Предявен е иск по чл. 422 вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК вр. чл. 417, т.2 ГПК вр. чл. 79,
ал.1 ЗЗД.
Ищецът „АГРОСТИЛ 199“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
чрез адв. Д.В., твърди, че предоставил за ползване 300 дка зем.земи на ответника Ш. М. Ш.,
ЕГН **********, чрез адв. Л.А., съд.адрес: ***, по силата на сключено между страните
споразумение от 18.09.20г. с нот.заверка на подписите. Сочи, че земеделските земи се
намирали в землището на с.Д., общ. А., че ползването на описаните имоти било
преотстъпено на ответника за стопанската 2020/2021 г., както и че било уговорено за
ползването ответникът да му заплати като рента сумата от 10000 лв. в срок до 31.08.21г.,
която ответникът не му заплатил. Поддържа, че за посочената сума се снабдил със ЗНИ
срещу длъжника по реда на чл. 417 ГПК от АРС, за което било образувано ч.гр.д. №771/21г.,
срещу която длъжникът възразил, обуславящо правния му интерес от завеждане на иска.
Моли да бъде установено, че ответникът му дължи сумата от 10 000 лв., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 09.09.21г. до окончателното плащане, за която е
издадена ЗНИ по ч.гр.д. №771/21г. на АРС. Претендира разноски.
Ответникът е депозирал ОИМ. Намира иска за допустим, но за неоснователен.
Оспорва клаузата на т.2 от споразумението относно задължението по нея, считайки че
задължението е в размер на 6000лв., поддържайки че клаузата е с невярно (подправено)
съдържание. Намира, че извършената поправка на т.2 от споразумение била направена без
нейно знание и съгласие – след нот.заверка на подписите на страните по сделката, считайки,
че страните следвало изрично да се подпишат при извършване на подобна поправка относно
цената. Поддържа, че уговорката между страните била за сумата от 6000 лв., същата да бъде
изплатена от ответника на две вноски – 4500 лв. (до 25.9.20г.), която била заплатена на
1
ищеца чрез управителя му – на 3.12.21г., и 1500 лв. – до 31.12.20г. Оспорва размера на
задължението и твърдения падеж на същото, отразени в споразумението. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните доказателства и взе предвид доводите на
страните, намира от фактическа и правна страна следното:
В полза на ищеца за претендираната сума от 10000 лв. е била издадена ЗНИ по чл.
417 ГПК по ч.гр.д. №771/21г. на АРС, като длъжникът е възразил срещу заповедта в срока
по чл. 414, ал.2 ГПК вр. чл. 418, ал. 5 ГПК, обуславящо допустимост на иска, предявен в
законовия 1-месечен срок.
Установява се наличието на споразумение от 18.09.20г. с нот.заверка на подписите,
сключено между страните, по силата на което ползването на описаните имоти - 300 дка
зем.земи, находящи се в землището на с.Д., общ. А., било предоставено на ответника за
стопанската 2020/2021 г. (който факт е безспорен между страните) срещу уговорено за
ползването плащане от ответника на определена цена. Плащането по споразумението
следвало да се осъществи от длъжника в срок до 31.08.21г., като допустими доказателства,
разколебаващи този извод не се представиха (свид.показания в тази връзка са недопустими
на осн. чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК, т.к. страната, подписала /участвала в/ писменото съглашение,
се домогва да установи изменение на уговорената клауза за срок). Доколкото в писмен
договор е бил уговорен срок, не може със свид.показания да се доказва, че срокът е бил
променян. Забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК се отнася не само до уговорката, че срокът
по сделката бил друг /а не до 31.8.21г./, но и до твърдяното от ответника, че уговорката била
цената да се изплати на две вноски на посочените в ОИМ дати /каквато писмена клауза за
подобно плащане обаче липсва в сделката/, поради което съдът счита и това твърдение на
ответницата за недоказано. Следователно между страните е налице валидно облигационно
правоотношение по силата на споразумението, по което ищецът е изправна страна,
предоставяйки обекта на ползване на длъжника, като съобразно уговореното за ответника се
е породило задължение да заплати уговорената цена за ползване в срок до 31.08.21г.
Установява се, а и не се спори между страните, че задължението от 10 000 лв., за
която сума е издадена ЗНИ, е погасено от ответника /в хода на настоящото производство/ по
принудителен ред по изп.дело № 1189/21г. на ЧСИ Ст.Н.а, образувано въз основа на ИЛ от
10.9.21г. по ч.гр.д. №771/21г. на АРС, ведно с таксите и разноските /сумата от 10863,89лв.-
л.55 от делото/, като изп. дело е прекратено към момента. В производството по чл. 422, респ.
чл. 415, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите,
настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес /т. 9 от ТР № 4/2013 г., ОСГТК на
ВКС/. Следователно платеното от длъжника по изп.дело не може да обуслови отхвърляне на
иска по чл. 422 ГПК, т.е. принудително събраните от ответника суми в рамките на изп.дело
не следва да се вземат предвид по чл. 235, ал.3 ГПК при преценка за основателността на
иска.
Спорът по делото се концентрира върху размера на уговорената престация от
ответника, дължимата от последния по споразумението - дали е 6000лв. или 10000 лв., респ.
има ли извършено плащане от страна на последния към кредитора на 3.12.21г. за сумата от
4500 лв.
За наличието на извършена поправка в споразумението относно цената се събраха
доказателства, вкл. заключение на ВЛ по КСГрЕ, което съдът кредитира като компетентно и
2
безпристрастно изготвено, според което в споразумението от 18.9.20г. в т.2, ред 3 върху
сумата от 6000/цифром/ е поправена цифрата „6“ на „0“ и добавена „1“ отпред, сумата
ставайки „10 000“, както и че в т.2, ред 4 – сумата от „шест“ /словом/ е задраскана и отгоре е
добавено „десет“. Видно обаче от удостоверение на нот.Б.Д. /л.45-46 от делото/ подписите
на страните върху процесното споразумение са били заверени от посочения нотариус, като
уговорената сума по него, дължима от ответника, е в размер на 10000 лв. (а не 6000лв.), като
върху сумата от 10000лв., представляваща материален интерес по процесната сделка, е
събрана и нот.такса от 57,78 лв. с ДДС по ЗННД в нот.производство. След като
материалният интерес по сделката е бил 10000лв. и нотариусът е събрал такса върху така
посочената сума, не може да се приеме твърдението на ответника, че поправката била
извършена след нот.заверка на подписите. Изводът, че действителната уговорка между
страните относно дължимото по споразумението плащане е за сумата от 10000 лв. и същата
е била постигната преди нот.заверка на подписите върху сделката се допълва и подкрепя и
от други доказателства. От показанията на свид. И.Б., преценени съобразно чл. 172 ГПК, се
установяват преддоговорните отношения между страните през м.09.20г., както и че при
попълване на подготвената бланка на споразумението управителят на ищеца допуснал
грешка, която поправил, като екземплярът от договора бил само един, както и че
ответницата се съгласила с извършената поправка на сумата, след което страните отишли
при нотариус. В тази връзка са и дадените обяснения от ищеца по см. на чл. 176 ГПК, като
поправката се наложила поради неправилно изчисление на декари и цена на земите,
налагащо поправката, за което ответницата не възразила. Съобразявайки посочените
доказателства, но най-вече тези относно размера на събраната в нот.производство такса по
ЗННД, съдът намира, че действителният размер на уговорената цена по сделката е 10000 лв.
Неоснователно е оплакването, че извършената поправка в споразумението е следвало
изрично да се приподпише от страните, т.к. такова изискване не съществува в закона.
Възражението за нищожност на нот.удостоверяване на подписите в споразумението се
заявява от ответника едва в писмената защита и е преклудирано. Дори да не е налице
преклузия, същото е неоснователно- не е налице твърдяното от страната основание за
неговата нищожност (липса на извършена забележка от нотариуса във вр. с поправката на
сумата). В случая в споразумението са нот.заверени единствено подписите на страните, но
не и съдържанието на документа. Препращането към чл.579, ал.3 ГПК, на което се позовава
ответника в писмената защита, съставляващо основание за нищожност по см. на чл. 576
ГПК, е неприложимо (чл. 589, ал.2 ГПК). Страната, подписваща споразумението и поемаща
парично задължение би следвало да е запозната със съдържанието на документа, вкл. и с
размера на поетото задължение, като при несъгласие с последното е следвало изрично да го
заяви преди нот.заверка, каквото не е сторила. Твърдението за липса на съгласие с
поправката на сумата по споразумението се заявява от ответника едва в хода на настоящото
производство, като по делото не се ангажираха убедителни доказателства, установяващи
този факт. Твърденията на ответника, че цената била 6000лв. касаят изменение на писмено
съглашение, по което същият е участвал, което не е допустимо да се установява
посредством свидетелски показания (чл.164, ал.1, т.5 ГПК). Дори и тези доказателства да са
допустими, то твърдението, че уговорката е била за 6000лв. остана недоказано, т.к. не се
установява от показанията на свид.Г.Ю., ценени съгл.чл.172 ГПК, които съдът не намира за
изцяло достоверни, доколкото за размера на дължимата сума знае от ответницата, но няма
преки впечатления. Относно проведените между страните разговори преди подписване на
споразумението и че твърдяната уговорка била за 6000 лв. дава показания свид.А.В., но
същият е чул тази сума при преговорите, но не установява несъгласие на длъжника с
извършената поправка. Показанията на този свидетел се явяват изолирани, неподкрепящи се
от останалите доказателства, поради което съдът намира за недоказано твърдението, че
поправката на т.2 от споразумението била направена без знание и съгласие на ответника,
едва след нот.заверка на подписите.
3
По делото са събрани доказателства чрез разпит на множество свидетели, като съдът
намира за неотносими за спора показанията им във връзка с факта, че управителят на ищеца
на 3.12.21г. е бил /не е бил/ при ответницата, респ. че бил /не е бил/ в северна България (в
тази връзка и по-конкретно изцяло показанията на свид.С.А. и в съответната част на И.Б. и
А.В.). Това е така, т.к. ответникът се домогва да докаже, че на 3.12.21г. /след подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК/ е извършил плащане на сумата от 4500 лв., престирано на ръка
на управителя на ищеца. Такова плащане обаче не се установи с допустими доказателства, а
единствено недопустимо се ангажираха свид.показания /на Г.Ю./. Недопустимостта им
следва от наличието на изричен писмен акт (споразумението), с който е установено парично
задължение на ответника към ищеца (независимо дали е за сумата от 6000лв. или 10000 лв.,
решаващо е дългът да е паричен и да е установен с писмен акт, както несъмнено е в случая),
а и предвид изричното противопоставяне на ищеца за събиране на гласни доказателства (чл.
164, ал. 2 вр. ал.1, т.4 ГПК). Ответникът носи док.тежест, че е извършил твърдяното
плащане на 3.12.21г. на сумата от 4500лв., но т.к. са недопустими свидетелски показания, а
писмени или други допустими доказателства не се представиха, се налага извод за
неосъществяване на твърдения положителен факт от страната. Доколкото не са налице
доказателства, установяващи какво да е извършено от ответника погашение по процесното
споразумение в уговорения срок до 31.8.21г. (с изкл. на плащането по изп. дело, което съдът
не следва да взема предвид поради изложеното по-горе), налага се извод, че е налице
изискуемо вземане на ищеца за 10000 лв., обуславящо уважаване на иска в пълен размер.
По разноските: Съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността
за разноски в заповедното и исковото производство съобразно изхода от спора /т.12 от ТР №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК/, поради което право на разноски има ищеца, на когото следва да
бъдат присъдените следните суми: 250лв. в заповедното производство и 500 лв. в исковото
производство – или общо 750 лв., действително сторени от страната.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника Ш. М. Ш., ЕГН
**********, чрез адв. Л.А., съд.адрес: ***, съществуването на вземания на ищеца
„АГРОСТИЛ 199“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, чрез адв. Д.В.,
по издадена ЗНИ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №771/21г. на АРС, за сумата от 10000лв.,
представляваща главница по сключено между страните споразумение от 18.09.20г. с
нот.заверка на подписите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.09.21г.
до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Ш. М. Ш., ЕГН **********, чрез адв. Л.А., съд.адрес: ***, да заплати на
„АГРОСТИЛ 199“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, чрез адв. Д.В.,
сумата от общо 750 лв. - разноски в заповедното и исковото производство.
Решението може да се обжалва пред ОС Бургас в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Айтос: _______________________
4