Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 7196 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 68925 от 19.03.2019г. по гр.д. № 68153/2018г. Софийски районен
съд, 128 състав признал за установено по предявения иск с правно основание чл.
439 ГПК по отношение на „Х.А.Р.А.Б.“ ООД, ЕИК ********, че И.И.А., ЕГН **********,
не му дължи сумата 5 886.72 евро, представляваща главница по запис на заповед
от 10.07.2008г. с падеж 01.08.2010г., както и сумата 710.54 лв. - присъдени
разноски по ч.гр.д. № 33131/2013г. по описа на Софийски районен съд, 39 състав,
за които е издаден на 21.08.2013г. изпълнителен лист. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 413.24 лв. - разноски по
делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Х.А.Р.А.Б.“ ООД, който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, обусловило и материална незаконосъобразност на решението. В нарушение
на съдопроизводствените правила – чл. 148 и чл. 157 ГПК, СРС не определил срок
за събиране като доказателство на преписа от изпълнителното дело и не
предоставил възможност на ответника в допълнителен срок да се сдобие с исканите
доказателства. Непредставянето по делото на препис от изпълнителното дело
препятствало формирането на законосъобразни изводи досежно прекъсването на
погасителната давност по процесното вземане. Освен това с доклада по делото
районният съд неправилно разпределил доказателствената тежест, като въпреки
своевременно направеното възражение от ответника в отрито съдебно заседание на
12.03.2019г. отказал да измени доклада в тази част. Поради това моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна И.И.А. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск за признаване за
установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 5 886.72 евро,
представляваща главница по запис на заповед от 10.07.2008г. с падеж
01.08.2010г., и сумата 710.54 лв. - присъдени разноски, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 21.08.2013г. по гр.д. № 33131/2013г. на СРС, 39
състав, поради погасяване по давност на вземанията. Ищецът твърди, че въз основа
на изпълнителния лист, по молба на кредитора от 27.01.2015г. било образувано
изп.д. № 20158440400272 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ. Последното изпълнително
действие, годно да прекъсне давността, било налагане на възбрана на 19.06.2015г.,
след което в продължение на две години не били извършвани никакви изпълнителни
действия, поради което на 19.06.2017г. изпълнителното производство било
прекратено по силата на закона, а извършени след прекратяването действия бил
недопустими и не произвеждали правно действие. От датата на последното изпълнително
действие била изтекла приложимата тригодишна давност.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се твърди
недължимост на основание настъпил след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по чл. 417 ГПК факт – изтекла след издаване на заповедта погасителна
давност, и съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС,
І ТО, решение № 6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, І ТО и др.), съдът
приема, че исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната
практика е възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е
подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и възможността за
оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните
хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на
заповедта за изпълнение факти.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск с възражения за недопустимост,
евентуално – за неоснователност. Твърди да е предприел действия, с които
давностният срок бил прекъснат – по гр.д. № 31332/2015г. на СРС, 45 състав се
снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 417 и чл. 418 ГПК за друго вземане
срещу ищеца, по който изпълнителен лист било образувано изп.д. № 3391/2015г. по
описа на ЧСИ Якимов. Последното било присъединено на основание чл. 456 ГПК към
изп.д. № 272/2015г. Съобразно приетото в ТР 2/2013г. на ВКС, присъединяването
на кредитор прекъсвало давността, поради което на 01.10.2015г. давността била
прекъсната и от този момент започнала да тече нова давност.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат въззивният
съд го намира за правилно по следните съображения:
От фактическа страна: По делото не е било спорно и се установява, че на
21.08.2013г. по гр.д. № 33131/2013г. на СРС, 39 състав в полза на ответника по
настоящото дело (с предишно наименование „Х.а.-а.-а.“) са издадени заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, като е разпоредено
длъжникът И.И.А. да заплати на заявителя сумата 5 886.72 евро, представляваща
задължение по запис на заповед от 10.07.2008г. с падеж 01.08.2010г., ведно със
законната лихва от 05.08.2013г. до изплащане на вземането, и 710.54 лв. - разноски
по делото.
Въз основа на изпълнителния лист, по молба на кредитора от 27.01.2015г. е
образувано изп.д. № 20158440400272 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ,
препис от което е приет при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК във въззивното
производство. Видно от преписа, след извършени от ЧСИ справки, на 22.05.2015г.
на длъжника, чрез един от домашните му, е връчена покана за доброволно
изпълнение. Последното изпълнително действие е предприето на 12.06.2015г.,
когато ЧСИ поискал вписване на възбрана върху собствен на длъжника недвижим
имот (л. 44 от настоящото дело). С молба
от 01.10.2015г. (л. 32 от делото на СРС и л. 82 от настоящото), ответникът
поискал от ЧСИ Я.да образува изпълнително дело въз основа на изпълнителен лист
от 15.07.2015г., издаден по гр.д. № 31332/2015г. на СРС, 45 състав. С постановление
от 01.10.2015г. (л. 85 от делото на СГС) ЧСИ образувал изп.д. № 20158440403391
и го присъединил към изп.д. № 20158440400272. На 26.11.2015г. на длъжника е
връчена покана за доброволно изпълнение за вземанията по присъединеното дело,
като са му съобщени и наложените възбрани върху недвижими имоти. След извършени
справки, на 11.09.2017г. и 13.09.2017г. от ЧСИ са изпратени запорни съобщения
до 5 банки, всички касаещи вземането по изпълнителния лист, издаден по гр.д. №
33131/2013г. на СРС, 39 състав (л. 57 – 63 и л. 69 от настоящото дело). Във
връзка с допуснатото от СРС спиране на изпълнението по реда на чл. 389 и сл. ГПК, с постановление от 27.11.2018г. ЧСИ спрял изпълнителното производство на
основание чл. 432, ал. 1 ГПК.
От правна страна: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с
признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или
възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с
предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се
прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години. Според т. 10 на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването
на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Правилата относно спиране
и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са
неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния
процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да
иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не
действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването
на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона,
а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни
факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала
да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В случая по делото се установи, че последното същинско изпълнително
действие за събиране на процесните вземания е предприето от ЧСИ на 12.06.2015г.,
когато е поискано вписване на възбрана върху недвижим имот на длъжника. От тази
дата е започнала да тече нова давност. Настоящият състав намира, че служебното
съединяване на двете изпълнителни дела от ЧСИ по молба на същия кредитор за
образуване на изпълнително дело за друго вземане не представлява
„присъединяване на кредитор“ по смисъла на чл. 456 ГПК, поради което не е от
естество да прекъсне течението на давността за вземанията по процесния
изпълнителен лист. В продължение на повече от две години от 12.06.2015г. по
делото не са извършени същински изпълнителни действия, а от взискателя не са
сочени изпълнителни способи, поради което с изтичане на срока по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК на 12.06.2017г. изпълнителното производство е прекратено по силата
на закона, без за това да е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител. Извършените
след тази дата действия от ЧСИ и от взискателя са правно ирелевантни. Като извършени след прекратяването по
силата на закона на изпълнителното производство, те не съставляват годни
действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД, а само
такова действие може да прекъсне давността. В този смисъл е практиката на ВКС,
обективирана в решение № 42/26.02.2016г. по гр.д. № 1812/2015г., ІV ГО, решение
№ 223/12.07.2011г. по т.д. № 124/2010г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.
Настоящият въззивен състав намира, че по отношение на вземане, за което е
налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Същата предвижда, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както не
се спори че е в случая, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице
изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този
случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че
ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта се
стабилизира (“влиза в сила“ по терминологията на закона), като се получава
ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта
факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК - новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга
форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили
преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност
да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд да приеме възражението му
по реда на чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания
в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен
лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност
за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със
специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на
това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството
по търговски спорове възражение за прихващане да се прави до приключване на
съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или
неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за
изпълнение.
Съобразно цитираното тълкувателно решение, новият давностен срок е започнал
да тече от датата на последното изпълнително действие – 12.06.2015г.
Петгодишният срок е изтекъл в хода на въззивното производство, на 12.06.2020г.,
който факт следва да бъде взет предвид от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. И
това е така, тъй като предявеният от длъжника отрицателен установителен иск
нито прекъсва давността, нито същата спира да тече по време на процеса по
предявен отрицателен установителен иск. В трайната си практика по приложението
на чл. 116, б. „б“ ЗЗД ВКС приема, че погасителната
давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното
вземане (решение № 235 от 21.09.2012г. по гр.д. № 1762/2011г., III
ГО, решение № 57/27.06.2018г. по гр.д. № 591/2017г., ІІ ГО, решение № 99/23.10.2018г. по гр.д. № 4991/2017г., ІІ ГО, решение № 705/29.10.2010г. по гр.д. № 1744/2009г. І
ГО, решение № 99/10.05.2013г. по гр.д. № 681/2012г., І ГО и др.).
Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото
в чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД действие. Противното би
означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на
длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза
погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Не е
пречка за течението на давностния срок и
постановеното от ЧСИ на 27.11.2018г. спиране на изпълнителното производство въз
основа на допуснатото от СРС обезпечение по реда на чл. 397, ал. 1 ГПК,
доколкото може да бъде спряно само висящо изпълнително производство, а към
27.11.2018г. изпълнителното производство вече е било прекратено по силата на
закона. Взискателят е разполагал с възможността да образува ново изпълнително
дело въз основа на изпълнителния лист, като с подаване на редовна молба за
образуване прекъсне отново давността, което обаче не се установява, а и не се
твърди да е направил.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 439 ГПК е основателен. Предвид съвпадението на крайните
изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемата страна. Доказано направените разноски са в размер на 700
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено съгласно удостовереното в
представения договор за правна защита и съдействие от 21.05.2019г.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 68925 от 19.03.2019г., постановено по гр.д. № 68153/2018г.
на Софийски районен съд, 128 състав.
ОСЪЖДА „Х.А.Р.А.Б.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.И.А., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 700.00 лв. (седемстотин лева), представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.