РЕШЕНИЕ
№ 203
гр. Първомай, 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20255340100225 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал.
1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от М. К. Т.
срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД за установяване, че клаузата от Договор за
кредит № ********************* от 22.01.2024 г. за заплащане на такса за
разглеждане е нищожна.
Ищецът М. К. Т. твърди, че на 22.01.2024 г. сключила с ответното дружество
„ЮтеКредит България“ ЕООД договор за кредит, по силата на който й били
предоставени в заем средства в размер на 1750 лв., при годишен лихвен процент от 34
% и годишен процент на разходите – 63,40 %. Съгласно процесния договор ищецът
дължал такса за разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на
478,30 лв., която следвало да престира заедно с месечната погасителна вноска. Твърди,
че тази такса била уговорена в договора едва след като била направена заявката, като
потребителят преди подписване на договора се задължавал да плати такса, за която не
му било известно в какъв размер ще бъде. Поради това счита, че клаузата имала
неравноправен характер, тъй като с нея се целяло неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на длъжника без реално да е извършена конкретна услуга. Тази
такса представлявала и скрит разход по договора за кредит, като с нея се целяло
реално заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Също така уговорката била в
пряко противоречие и с добрите нрави. Счита, че по своята същност таксата
представлява добавък към възнаградителната лихва. По тези съображения моли да
бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
1
ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, с който признава предявения иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая от представените писмени доказателства се установява, че на
22.01.2024 г. между страните е сключен Договор за кредит № L339127, по силата на
който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в
размер на 1750 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено на 30 месечни
вноски. Посочен е годишен лихвен % в размер на 34 % и годишен процент на
разходите в размер на 63,40 %. Общата дължима сума е в размер на 3095,74 лв. В
договора е уговорено кредитополучателят да заплати на кредитора такса за
разглеждане в размер на 478,30 лв. Посочено е, че таксата се дължи в деня на
подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от
кредитополучателя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В настоящия случай не е налице спор, че между „ЮтеКредит България“ ЕООД
като кредитодател и М. К. Т. като кредитополучател е възникнало облигационно
правоотношение по повод предоставянето на потребителски кредит в размер на сумата
от 1750 лв. В разглежданата хипотеза безспорно кредитополучателят притежава
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143,
ал. 1 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза” в договор,
сключен с потребител, като това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Предпоставките за
определяне на една клауза като неравноправна са следните: клаузата да не е
индивидуално опредЕ., а да е предварително изготвена от търговеца, като
потребителят няма възможност да влияе върху съдържанието й; същата да не отговаря
на изискванията за добросъвестност – честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление;
уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя – съществено несъответствие в насрещните
престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност. В случая
процесният договор е сключен при предварително определени условия от едната
страна по правоотношението – кредитодателят. Видно е, че представеният договор за
потребителски кредит е бланков, поради което не е бил предмет на предварително
договаряне между страните, респ. ищецът не е имал възможност да влияе върху
съдържанието му, като не се установява клаузата за заплащане на такса за разглеждане
да е била индивидуално договорена, а и липсват такива твърдения и ангажирани
доказателства от ответната страна. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в ал. 2 от
същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В
случая с оглед начина на попълване на договора и обстоятелството, че полетата се
попълват от представител на кредитора, се налага изводът, че ищецът не е имал
възможност да изрази воля и съгласие по отношение на клаузата за такса за
разглеждане на заявката.
2
Отделно от това, съдът намира, че клаузата за заплащане на такса за
разглеждане не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В тази
връзка съдът счита, че след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен
ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната
сума, то ответникът не е следвало да изисква заплащане на такса за разглеждането на
документите, без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране.
Разглеждането на искането за кредит преди предоставянето на заемната сума
представлява действие по усвояване на кредита, а разходите, свързани с него, са
присъщи за основния предмет на договора, а не с допълнителен такъв. В тази връзка
следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК извършването
на предварителна преценка относно кредитоспособността на потребителя е
задължение на кредитора, поради което не може да се приеме, че той осъществява
допълнителна услуга, обосноваваща съответно насрещно възнаграждение. Поради това
съдът намира, че уговорената такса за разглеждане води до едно фактическо
оскъпяване на предоставения кредит, тъй като позволява на кредитора да получи
сигурно завишено плащане и то в размер, съставляващ над 25 % от стойността на
кредита. Същата съставлява сигурна печалба за заемодателя, която би увеличила
стойността на договора, без да е налице насрещна престация от последния. По тези
съображения съдът счита, че клаузата за заплащане на такса за разглеждане е
неравноправна, тъй като в случая очевидно потребителят е приел клаузи, с които не е
имал възможност да се запознае преди сключването на договора (чл. 143, ал. 2, т. 10
ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени икономическите
последици от сключването на договора, съставляващо още едно основание за
неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. От това следва, че основната
цел на тази уговорка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка
на кредитополучателя. Поради това и предвид създаденото значително неравновесие
между правата на потребителя и поетите задължения, съдът приема, че клаузата,
предвиждаща заплащане на еднократна такса за разглеждане на заявката, се явява
неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е нищожна на основание чл.
146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Доколкото противоречието между клаузата за такса за разглеждане и
разпоредбите на ЗЗП е налице още при сключването на договора, съобразно
разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е
породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за заплащането й. Ето защо, съдът намира, че предявеният иск за
установяване недействителността на клаузата за заплащане на такса за разглеждане
поради противоречието й със ЗЗП следва да бъде уважен. В тази връзка и тъй като
никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от едно основание, не следва да се
пристъпва към разглеждане на другите посочени от ищеца основания за
недействителност на тази уговорка.
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
3
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
в едно съдебно заседание, на което адв. И. не е присъствала и в хода на което са
приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че
справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител
на ищеца възлиза на сумата от 360 лв. ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като
при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва
ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.
о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „Е. И.“ сумата от 360 лв. за адвокатско възнаграждение. Също
така, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от
50 лв., представляваща дължима държавна такса върху иска.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, предявен от М. К.
Т., ЕГН: **********, адрес: *********************, срещу „ЮтеКредит България“
ЕООД, ЕИК: *********************, със седалище и адрес на управление:
*********************, че клаузата от сключения между страните Договор за кредит
№ ********************* от 22.01.2024 г. за заплащане на такса за разглеждане е
нищожна като неравноправна поради противоречие с разпоредбите на ЗЗП.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********************, със
седалище и адрес на управление: *********************, да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „Е. И.“, БУЛСТАТ: *********************, с адрес:
*********************, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 360 лв. за
адвокатско възнаграждение.
4
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********************, със
седалище и адрес на управление: *********************, да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 50 лв.,
представляваща дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: ___________п____________
5