Решение по дело №13975/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7449
Дата: 4 ноември 2019 г. (в сила от 4 ноември 2019 г.)
Съдия: Андрей Красимиров Георгиев
Дело: 20181100513975
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 04.11.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЕЛЕНА ИВАНОВА

 

         ЧЛЕНОВЕ:

   мл. съдия

ЗЛАТКА ЧОЛЕВА

АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Маргарита Димитрова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 13975 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу Решение № 382968/12.04.2018 г. по гр. дело № 68235/2017 г. на Софийския районен съд, 141. състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу Р.Ц.Й. искове за установяване, че последната дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата в размер на разликата между присъдените 3 891, 15 лева и предявения размер на иска от 4 653, 41 лева – цена за потребена топлинна енергия за имот с адрес София, ж.к. „*****, за периода от месец май 2013 г. до 31.03.2014 г., включени във фактура № **********/31.07.2014 г.

В необжалваната си част, с която исковете на „Т.С.“ ЕАД са уважени и с която е отхвърлен искът за заплащане на законна лихва за забава върху разходите за услугата „дялово разпределение“ в размер на 29, 71 лева, решението е влязло в сила като необжалвано.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Сочи се, че фактурите на въззивника – „Т.С.“ ЕАД, установявали действителния размер на задължението, тъй като същите имали доказателствено значение по чл. 55 ТЗ. Първоинстанционният съд не бил взел предвид заключението на счетоводната експертиза, което давало действителните данни за дължимите се суми. Сочи се, че срещу изготвените месечни прогнозни и годишни изравнителни сметки не била подадена рекламация, поради което те отразявали действителния размер на задължението и следвало същият да бъде установен като дължим се от съда. Поради това се иска отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване в цялост на иска за законна лихва и главница. Претендират се разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата Р.Ц.Й..

Третото лице-помагач – „Т.с.“ ЕООД, не е изразило становище.

В съдебното заседание страните не изпращат представител, с писмена молба въззивникът поддържа претенциите си.

Първоинстанционният съд в обжалваното решение е приел, че въззивникът – „Т.С.“ ЕАД, е извършил доставка на топлинна енергия за претендираната от него сума за периода май 2013 г. – 30.04.2014 г., като размерът на задължението за периода след тази дата е установил на 3 891, 15 лева. За останалата част от иска за цена на топлинна енергия за периода преди 30.04.2014 г. – до пълната претендирана сума от 4 653, 41 лева, съдът е приел, че същата е погасена по давност. Първоинстанционният съд е приел, че за периода до април 2014 г. месечните прогнозни сметки е следвало да се изплащат до 30-ия ден след края на месечния период, за който са издадени, т.е. всички задължения за периода до април 2014 г. са падежирали най-късно на 30.04.2014 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което на основание чл. 422 ГПК имало последиците на подаване на искова молба, и прекъсвало давността за вземането, пък било подадено на 18.05.2017 г. – т.е. след изтичане на 3-годишен срок от 30.04.2014 г., който се прилага поради характера на плащанията като периодични (чл. 111, б. „в“ ЗЗД). Поради това съдът е приел, че вземането е погасено по давност и искът е отхвърлен в тази част.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен и допустим иск, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Първоинстанционният съд е приел, че за периода преди 30.04.2014 г. е възникнало вземане на въззивника – „Т.С.“ ЕАД, в твърдения от него размер. Поради това са неоснователни доводите във въззивната жалба, че съдът не бил взел предвид заключенията на изслушаните от него експертизи – съдът напълно се е доверил на заключението им, че вземане на въззивника съществува, но е отхвърлил иска поради погасяването на същото по давност. Следователно доводите във въззивната жалба са неоснователни, доколкото не се отнасят към мотивите на съда за отхвърляне на иска.

Настоящият съдебен състав в мнозинството си обаче намира, че първоинстанционният съд не е приложил правилно императивна материалноправна норма относно начина на определяне на падежа на задълженията на „Т.С.“ ЕАД за периода от 12.03.2014 г. до 30.04.2014 г. (месечните сметки за март и април 2014 г.).

За този период първоинстанционният съд не е съобразил, че на 12.03.2014 г. в сила са влезли нови Общи условия за доставка на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с Решение на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г. В чл. 33, ал. 1 от същите (на лист 36 от първоинстанционното дело)  е предвидено, че потребителите на топлинна енергия са длъжни да заплатят прогнозните си месечни сметки в 30-дневен срок от публикуване на фактура за задълженията им на страницата на въззивника в интернет. в ал. 2 същият падеж – след публикуване на фактурата в интернет, е установен и за годишните изравнителни сметки (такава не е предмет на въззивната жалба по делото).

Настоящият съдебен състав в мнозинството си намира, че за този период клаузата на чл. 33, ал. 1 и 2 от Общите условия не обвързват потребителите, тъй като не са уговорени индивидуално (част са от одобрени от държавен орган общи условия) и са неравноправни, поради което са нищожни (чл. 146, ал. 1 ЗП във връзка с чл. 143 ЗЗП). Посочените две клаузи установяват, че падежът на месечните (ал. 1) и годишните изравнителни (ал. 2) сметки за топлоенергия настъпва един месец след публикуване на същите на страницата на дружеството в интернет. Това изискване не отговаря на условията за добросъвестността и налага на потребителите прекомерни по тежест задължения, свързани със закупуване на устройство за достъп до интернет (компютър или мобилно устройство) и разходи за доставка на тази услуга, което води до значителни разходи за потребителя. Така се създава неравновесие между разходите на търговеца и потребителя за информирането на последния за наличието на задължения и техния размер, с което се осъществява хипотезата на чл. 143 ЗЗП. Поради това посочените клаузи са неравноправни и падежът на задължението за заплащане на всички сметки за топлинна енергия, платими след влизане в сила на общите условия от 2014 г., не може да се установи въз основа на уговореното между страните.

Дори и клаузата да е действителна обаче, срокът за плащане би започнал да тече при публикуване на фактурите на топлопреносното дружество в интернет – факт, за който по делото не са ангажирани доказателства.

Поради това давността на задълженията за месеците март и април 2014 г. е започнала да тече според правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД – при срок, който започва да тече след извършване на действие от кредитора, изискуемостта на вземането настъпва според неговата воля, поради което законът предвижда, че давностният срок започва да тече от възникване на задължението – т.е. от последната дата на месеца, за който се изготвя прогнозна месечна сметка. Поради това давността за посочените две сметки е изтекла съответно на 31.03.2014 г. и 30.04.2014 г.

Тази неправилност на мотивите на първоинстанционния съд обаче не се отразява на крайния му извод, тъй като установеният от въззивния съд падеж на задължението отново е повече от 3 години преди датата на прекъсване на давността с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, което има значението на подаване на искова молба (чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 116, б. „б“ ЗЗД). Поради правилността на крайния извод на първоинстанционния съд, първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната част.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има единствено въззиваемата Р.Ц.Й., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. доколкото първоинстанционното решение се потвърждава, то не следва да бъде изменяно и в частта за разноските.

Въззиваемата Й. не е направила искане за присъждане на разноски пред въззивния съд, поради което такива не следва да ѝ се присъждат.

Тъй като цената на всеки от предявените искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 382968/12.04.2018 г. по гр. дело № 68235/2017 г. на Софийския районен съд, 141. състав, в обжалваната му част.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Т.с.“ ЕООД.

Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ:          1.

 

 

                           2.