Р Е Ш Е Н И Е
№ 71
град Сливен, 02.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и седми май две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.
с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Кина Иванова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно
гражданско дело № 102 по описа на Окръжен съд Сливен за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба с вх. № 1648 от 23.01.2020г.,
подадена от ищеца в първоинстанционното производство Д.Д.Д., ЕГН: **********,
адрес: ***, действащ чрез процесуален представител по пълномощие срещу Решение
№ 1490 от 19.12.2019г., постановено по гражданско дело № 3472 по описа на
Районен съд Сливен за 2019г.
С процесното Решение
Районен съд Сливен е отхвърлил предявеният иск с правна квалификация чл. 213,
ал. 2 КТ от Д.Д.Д., ЕГН: ********** срещу Регионална дирекция по горите град
Сливен, седалище и адрес на управление: град С., ул. „О.“ № *** за заплащане на сумата от 6600,00 лева, представляваща обезщетение за
незаконно недопускане на работа за периода от месец август 2018г. до месец
април 2019г. ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от
датата на подаване на исковата молба-18.04.2019г. до окончателното изплащане на
сумата, като неоснователен и недоказан. С оглед изхода на спора ищецът е осъден
да заплати на ответната страна сторените в производството разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба
от ищеца в първоинстанционното производство, с която решението се обжалва в
цялост. Въззивникът счита, че правилно районният съд е приел наличието на
трудово правоотношение между него и Регионална дирекция на горите град Сливен в
процесния период, но оспорва като неправилен крайния извод на съда за
недоказаност на исковата му претенция. Намира, че съдът не е извършил правилна
преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и не е съобразил
константната съдебна практика на ВКС по спорния въпрос. Развиват се
съображения, че от събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Д. и С. се установява, че въззивникът е посетил работното си
място на 15.06.2019г. с цел да изпълнява трудовите си задължения. Навежда се
оплакване, че в противовес с твърденията, изложени в исковата молба районният
съд е приел, че ищецът се е явил при работодателя на 13-ти, 14-ти, 15-ти август
2018г., ищецът е посочил същите дати, но за месец юни 2018г. Въззивникът
посочва още, че представените от ответника и приети като писмени доказателства
по делото заповеди и молби за отпуск на служители на работодателя, бидейки
частни писмени документи, нямат обвързваща съда доказателствена сила. Цитира се
практика на Върховния касационен съд, съгласно която дори и само един ден
работникът/служителят да се е явил на работа и да не е бил допуснат от
работодателя да осъществи трудовите си функции е налице основание за ангажиране
отговорността на работодателя съгласно разпоредбата на чл. 213, ал. 2 КТ. Моли
въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и да
постанови решение, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба. Въззиваяемият намира същата за допустима, а по същество
за неоснователна. Твърди, че елементите от фактическия
състав на спорното право, а именно – явяването на работника/служителя на
работното място с готовност да изпълнява трудовите си функции и недопускането
му от работодателя да ги осъществява, не са доказани по делото. Развива
подробни съображения за неоснователност на исковата претенция. Посочва, че от
събраните по делото доказателства не се установява в процесния период ищецът да
е посещавал работното място с цел да изпълнява трудовите си задължения, а се
установява, че същият не се е явявал на работа в дни, в които е бил включен в
работния график за съответния месец, без да уведомява прекия си ръководител за
причините за отсъствието си. Въззиваемият релевира довод, че въззивникът
целенасочено се е укривал, за да не получава уведомленията от работодателя с
покани да даде обяснения за отсъствието си от работа в процесния период.
Оспорва като необосновани възраженията във въззивната жалба относно конкретните
дати, за които съдът е приел, че ищецът твърди да се е явявал при работодателя.
Оспорва като ирелевантна цитираната във въззивната жалба съдебна практика. Моли
въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за
въззивното производство.
Във въззивната жалба и в отговора ѝ не са направени
доказателствени искания.
В открито съдебно заседание въззивникът се представлява
от процесуален представител по пълномощие адвокат Ч., която поддържа въззивната
жалба, не прави доказателствени искания. В хода на устните състезания
процесуалният представител намира първоинстанционното решение за неправилно и
незаконосъобразно, несъобразено с практиката на Върховния касационен съд и моли
същото да бъде отменено. Навежда аргументи за доказаност на исковата претенция.
Моли за присъждане на разноски за първата и за въззивната инстанция.
В открито съдебно заседание за въззиваемия се явяват
процесуален представител по закон и по пълномощие. Пълномощникът, оспорва
въззивната жалба, не прави доказателствени искания. В хода на устните
състезания моли съда да потвърди решението на първоинстанционния съд като
правилно и законосъобразно. Излага твърдения, че събраните по делото писмени и
гласни доказателства изцяло опровергават твърденията на насрещната страна,
изложени във въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски, представя
списък по чл. 80 ГПК.
Окръжен съд Сливен, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и
при условията на чл. 269 ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, тъй като има съдържанието на чл. 236 ГПК и съдът
се е произнесъл спрямо предявената с исковата молба претенция.
Този състав на въззивния съд
счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така,
както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
Районен съд Сливен е бил сезиран с осъдителен иск с
правна квалификация чл. 213, ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение, което се
дължи при незаконно недопускане на работник/служител през времето, докато трае
изпълнението на трудовото правоотношение. Обезщетението се дължи при
осъществяване на елементи от сложен фактически състав, включващ валидно
възникнало трудово правоотношение между страните и последващо неправомерно
недопускане на работника/ служителя до работата за изпълнението, на която е
сключен трудов договор. За основателността на иска следва да е налице валидно
възникнало трудово правоотношение, чието установяване е в доказателствената
тежест на ищеца, допускане на ищеца да изпълнява трудовите си задължения или
наличието на законно основание за недопускането му, като установяването на
последните два елемента е в доказателствена тежест на ответника.
В процесния случай се установява, а и е безспорно
обстоятелството, за наличие на валидно възникнало трудово правоотношение между
страните по силата на трудов договор от 05.01.2015г., съгласно който ищецът Д.Д.Д.
е нает да изпълнява длъжността „старши специалист горски инспектор“ в
Регионална дирекция на горите - град Сливен, подразделение Ямбол, считано от
06.01.2015г.. С допълнително споразумение от 01.02.2016г. между работодателя и Д.Д.Д.
трудовият договор е изменен в частта относно мястото на работа, като Д. е
преназначен на длъжност „главен специалист горски инспектор“ в Регионална
дирекция на горите - град Сливен, подразделение Сливен.
По делото не се доказва другият елемент от фактическия състав на спорното
правоотношение, а именно ищецът да не е допускан неправомерно до работното му
място.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява в
твърдения от ищеца период – 12.08.2018г. -30.08.2018г. той да е посещавал
работното си място и да не е бил допускан неправомерно да изпълнява работата
си. Твърденията на ищеца, че в периода 12.08. – 17.08.2018г. е посещавал
Регионална дирекция по горите Сливен и е чакал да бъде приет от Директора,
който отказвал да го приема, се опровергават от представените и приетите по
делото писмени доказателства заповеди за разрешаване ползване на платен годишен
отпуск, от които е видно, че в периода 13.08.2018г. – 17.08.2018г. Директорът
не е бил на работното си място, тъй като е ползвал платен годишен отпуск. Видно
от заповед на Директора на Регионална дирекция на горите град Сливен от
14.08.2018г. и госпожа Р.С.К. - старши експерт Човешки ресурси е ползвала платен
годишен отпуск е периода 15.08.2018г. – 17.08.2018г., следователно не е била на
работното си място в административната сграда на Регионална дирекция по горите
Сливен.
На следващо място от приетата като писмено доказателство по делото
длъжностна характеристика на въззивника се установява, че заеманата от него
длъжност „главен специалист горски инспектор“ е пряко подчинена на „главен
експерт опазване на горите“ (оценяващ ръководител). А от събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетелите Р.К.С., М.О.М., В.М.В. и Г.Х. .се установява
начина на организация на работа на отделните екипи, в това число изготвяне на
месечния график и връчването му на всеки служител на екипа. Пряк ръководител на
въззивника е свидетелят инж. Г.Х.. Служителите от отделните екипи работят по месечен график, който за всички
екипи, включително и за екипа, в който е бил въззивникът, се изготвя от
служителя, заемащ длъжността „Главен експерт опазване на горите“ - в случая
това е инж. Г.Х.. Графикът се съгласува със заместник директора и се одобрява от директора,
след което всеки служител получава срещу подпис екземпляр от графика. От
показанията на свидетелите Мустанов и
Вълчев, колеги от екипа на въззивника, се установява, че ако даден служител е
бил в отпуск поради временна неработоспособност, след приключването му, той
следва да се яви при прекия си ръководител, за да получи лично графика за
месеца. Получаването на графика е задължително, защото от него съответният служител
ще узнае в кой ден кое е работното му място с оглед спецификата на работата. От
изложеното следва, че за да се яви на работа въззивникът е следвало да се
свърже с прекия си ръководител инж. Г.Х., от който да се снабди с месечния график. По делото липсват писмени и
устни доказателства за предприето такова поведение от въззивника. Самият той не
твърди да е правил опити да се свърже с прекия си ръководител, свидетелят Х. също посочва, че Д.Д. не го е търсил. По делото липсват и доказателства
въззивникът да е входирал при работодателя писмено изявление, че от определена
дата ще се върне на работа.
От изложения доказателствен анализ настоящата инстанция намира, че не се
доказва по делото въззивникът да е правил постъпки да се върне на работа в
Регионална дирекция на горите Сливен. Дори и да е правил опит да се срещне с
Директора, предвид разписаната в длъжностната характеристика йерархична
структура, той е бил длъжен да знае, че следва да се обърне към прекия си
ръководител, от който да се снабди с график за работното си място през
съответния месец. В допълнение от събраните доказателства се установява, че
въззивникът е бил включен от работодателя, в работния график за месец май,
преди да подаде молба за ползване на платен годишен отпуск и в графика за месец
юни 2018г., като той не се е явил на работа на 16.05.2018г., на 13.06.2018г.,
17.06.2018г. и 18.06.2018г., на които дати по график е следвало да
бъде на работа. Установява се, че работодателят е правил няколко опита
да се свърже с Д.Д. и да му поиска обяснение за неявяването му на работа – чрез
изпращане на искане за даване на писмени обяснения, които са се връщали
непотърсени от въззивника, чрез посещение на колеги на въззивника на адреса му
в град Казанлък, чрез изпращане на нотариална покана, връчена на въззивника на
20.05.2019г.
Настоящата инстанция не споделя твърдението във въззивната жалба, че от
показанията на свидетелката Д. и свидетелката С. се установява, че на 15.06.2020г. свидетелят е посетил работното си място.
На първо място следва да се отбележи, че, както в обстоятелствената част на
исковата молба, така и в петитума на същата ищецът е заявил период за недопускане
до работа за периода месец август 2018г. – месец април 2019г., следователно
явяване и недопускане до работа за по - ранен период излиза извън предмета на
спора по настоящото производство. Въпреки горното за пълнота на изложението съдът
намира за нужно да отбележи, че свидетелката С. заявява единствено, че през месец юни 2018г. е виждала въззивника, а
свидетелката Д., че е придружила ищеца (неин съпруг) до административната сграда на
Регионална дирекция по горите Сливен, но той е влязъл вътре в сградата сам.
Показанията на никоя от двете свидетелки не установяват факта на явяване на въззивника
на работното му място на 15.06.2020г. Последният действително може да е посетил
административната сграда на Регионална дирекция по горите град Сливен на 15.06.2020г.,
която, видно от длъжностната му характеристика не е работно място (по смисъла
на § 1, т. 4 от ДР на КТ) на въззивника, с друга цел –да депозира отказ да
заема предложената му длъжност чистач - куриер, да входира молба за ползване на
платен годишен отпуск, в каквато посока са писмените доказателства по делото. Посещението
на самата административна сграда настоящата инстанция не приравнява на явяване
на работа. От друга страна от събраните писмени доказателства се установява, че
въззивникът е бил включен в работния график за втората половина на месец юни,
тъй като в първата половина е ползвал платен годишен отпуск, но на 13.06., на
17.06. и на 18.06. не се е явил на работа – обстоятелство, което безспорно се
установява от събраните писмени доказателства – рапорт на отговорника на екипа,
към който е бил зачислен Д.Д., както и писмо от 25.06.2018г. на Директора на
РИГ Сливен, с което на ищеца са поискани писмени обяснения за неявяването му на
работа на 17.06.2018г. и на 18.06.2018г.
Превратно и избирателно въззивникът е интерпретирал част от показанията на
свидетеля М., като удобно и в негова ползва е цитирал само част от тях, извадени от
контекста на всичко казано от свидетеля. Показанията на свидетеля М. не установяват обстоятелството, че задължение на прекия ръководител е да
се свърже със служителите от отделните екипи, за да им връчи месечния график,
както се опитва да внуши в жалбата въззивникът. От тях става ясно, че всеки
служител се явява лично пред прекия ръководител и получава графика за следващия
работен месец срещу подпис.
От всичко гореизложено следва извода, че исковата претенция се явява
недоказана и като такава следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Тъй като
правните изводи на тази инстанция съвпадат с правните изводи на
първоинстанционния съд, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно
и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на правния
спор с право на разноски разполага въззиваемата дирекция – ответник в първоинстанционното
производство. Същата чрез процесуалния си представител по пълномощие е
претендирала присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в
размер на 800,00 лева. Въззиваемият доказва сторените разноски, тъй като е
представил договор за правна защита и съдействие, в който като адвокатско
възнаграждение е вписана претендираната сума и изрично е записано, че същата ще
бъде заплатена по банкова сметка ***.03.2020г. В откритото съдебно заседание по
делото процесуалният представител на въззиваемия е представил извлечение заверено
вярно с оригинала от превод по електронен път на сумата от 800,00 лева по
банковата сметка на упълномощеното адвокатско дружество, от което е видно, че
сумата е наредена от законния представител на въззиваемата дирекция по
представения към отговора на въззивната жалба договор за правна защита и съдействие
от дата 05.02.2020г. Предвид извода на съда за доказаност на претендираните
разноски и на основание
чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия сумата от 800,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК решението подлежи на обжалване в
едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд на
Република България при условията на чл. 280 ГПК.
Така
мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 Окръжен съд Сливен
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1490 от
19.12.2019г., постановено по гражданско дело № 3472 по описа на Районен съд
Сливен за 2019г., като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Д.Д.Д., ЕГН: **********,
адрес: *** да заплати на Регионална дирекция по горите – град Сливен, седалище
и адрес на управление: град С., ул. „О.“ № *** на основание чл. 273 вр. с
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 800,00 (осемстотин) лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване
в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд
на Република България при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: