РЕШЕНИЕ
№ 188
гр. Пловдив, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20225300503191 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на М. Л. С., ЕГН
**********, против Решение №3129 от 27.09.2022г., постановено по гр.д.
№17504/2020г., по описа на Районен съд- Пловдив, Х гр.с., с което е бил
отхвърлен предявения от нея против В. Л. Х., ЕГН **********, в
качеството й на наследник на починалия в хода на делото Л. М. К., ЕГН
**********, иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 5865 лв.- обезщетение за лишаване на ищцата от ползването за
периода 29.12.2017г.-29.12.2020г. на собствената й 1/8 идеална част от
приземен етаж с идентификатор 56784.531.1341.1.1 и пристройка с
идентификатор 56784.531.1341.1.2 и 1/24 идеална част от поземлен имот
с идентификатор 56784.531.1341 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед №РД-18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния
директор на АГКК, с адрес: гр. Пловдив, ул. ***, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на исковата молба- 30.12.2020г. до
окончателното й заплащане. В жалбата се излагат доводи за нищожност,
1
недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като се иска
отмяната му и връщане на делото за разглеждане от друг съдебен състав.
Насрещната страна по въззивната жалба- В. Л. Х., ЕГН
**********, чрез пълномощника й по делото адв. В. З., оспорва същата
и иска оставянето й без уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Неоснователни са изложените във
въззивната жалба твърдения за евентуална нищожност и недопустимост на
същото. Ищцата е изложила твърдения, че е собственик на идеални части
от поземлен имот и сгради, които в периода 29.12.2017г.-29.12.2020г. са
били ползвани от ответника, като е поискала последната да бъде осъдена
да й заплати обезщетение за ползите, от които е била лишена. Именно
по посочената претенция се е произнесъл първоинстанционният съд с
обжалваното решение, като не е налице твърдяното във въззивната
жалба произнасяне по непредявен иск. Ирелевантни за валидността,
допустимостта и правилността на решението са доводите във въззивната
жалба за „затруднен допуск до документи по делото“ и „отказ за
електронно правосъдие“. Не са допуснати нарушения на процесуалните
правила ис даването на ход и разглеждането на делото в съдебното
заседание на първоинстанционния съд на 22.03.2022г. За посочената дата
ищцата е била редовно уведомена от предходното съдебно заседание и
не се е явила, като пълномощникът й е поискал отлагане на делото
поради служебна ангажираност по друго дело. При това положение не са
били налице основанията на чл.142, ал.2 от ГПК за отлагане на делото,
тъй като не е имало каквито и да са данни за невъзможност на самата
2
ищца да се яви в съдебното заседание. Що се отнася до доводът, че
съдът е обявил делото за решаване, без да е бил извършен разпит на
допуснатия на ищцата свидетел, това процесуално нарушение е било
отстранено пред въззивната инстанция с допускането и разпита на
свидетеля на ищцата. Предвид горното и съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на
решението по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна
проверка за допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе
по съществуващия между страните правен спор.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно
основание чл.59, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, като
ищцата иска постановяване на решение, с което ответникът Л. М. К.,
починал в хода на делото и заместен от наследника си по закон В. Л.
Х., да бъде осъден да й заплати сумата от 5865 лв.- обезщетение за
лишаване на ищцата от ползването за периода 29.12.2017г.-29.12.2020г. на
собствената й 1/8 идеална част от приземен етаж с идентификатор
56784.531.1341.1.1 и пристройка с идентификатор 56784.531.1341.1.2 и
1/24 идеална част от поземлен имот с идентификатор 56784.531.1341 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД-
18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр. Пловдив,
ул. „Петър Стоев“ №108, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба- 30.12.2020г. до окончателното й
заплащане.
От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се
установява от приложените по делото писмени доказателства, че с
нотариален акт за дарение от 26.06.1981г. Т.Ж. К.а и Л. М. К. са дарили
на М. Л. С. ½ идеална част от приземен етаж с пристройка и същата
идеална част от 1/3 идеална част от дворното място, представляващо
имот пл. №1341, находящи се на адрес гр. Пловдив, ул. ***, които по
действащата кадастрална карта на гр. Пловдив представляват
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.531.1341.1.1, сграда
с идентификатор 56784.531.1341.1.2 и поземлен имот с идентификатор
56784.531.1341. С нотариален акт за дарение от 06.11.2019г. ищцата е
дарила на съпруга си В. Г. С. ¾ идеални части от притежаваните от нея
3
идеални части от посочените обекти. С нотариален акт за дарение от
12.11.1997г. Т.Ж. К.а и Л. М. К. са дарили на В. Л. Х. ½ идеална част
от приземен етаж с пристройка и 1/6 идеална част от дворното място,
представляващо имот пл. №1341, находящи се на адрес гр. Пловдив, ул.
***, заедно с построения в същото дворно място масивен гараж от 15
кв.м., като дарителите са си запазили правото да ползват и обитават
пожизнено и безвъзмездно посочения имот.
Ищцата твърди, че за процесния период 29.12.2017г.-29.12.2020г.
целият имот е бил ползван от дарителите Т.Ж. К.а и Л. М. К., въпреки
че те имали право да ползват само ½ идеална част от него, дарена на
В. Л. Х., за която са си запазили правото на ползване. Така според
ищцата тя била лишена от възможността да ползва притежаваната от нея
½ идеална част от имота.
Съгласно разпоредбата на чл.59, ал.1 от ЗЗД всеки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне това, с
което се е обогатил до размера на обедняването. Съгласно
задължителните указания, дадени в Постановление №1 от 28.05.1979г. на
Пленума на Върховния съд, посочената разпоредба намира приложение в
случаите, когато собственикът е бил лишен от възможността да ползва
имота си, а друго лице го е ползвало без правно основание, като в
тези случаи обогатяване е налице не само при увеличение на
имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за
сметка на имуществото на друго лице. Предвид горното, за да бъде
уважен така предявения иск, в тежест на ищцата е да установи, че е
собственик или носител на вещно право на ползване на имота, че
ответникът го е ползвал без правно основание за периода, за който се
претендира заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване, и
размера на обогатяването на ответника и обедняването на ищеца, който
се съизмерва с пазарния наем за имота.
В случая по делото е безспорно установено от писмените
доказателства, че ищцата е собственик на идеални части от сградите и
поземления имот, за които претендира заплащане на обезщетение.
Спорен по делото е въпросът дали първоначалният ответник Л. М. К.
е ползвал без правно основание за процесния период- 29.12.2017г.-
4
29.12.2020г. идеалните части на ищцата.
От показанията на разпитания пред първата инстанция свидетел
А.Х.- съпруг на ответницата В. Х. се установява, че приживе родителите
на страните Т. и Л. К.и са ползвали приземния етаж на сградата- една
стая с малка кухня, ниша и тоалетна, разположена под стълбището, с
вход откъм двора. Пристройката към сградата, състояща се от две стаи-
спалня и всекидневна, с отделен вход, била ползвана от М. С. и съпруга
й В. при гостуване или командировка, а през ваканциите тази пристройка
била ползвана от техните деца. След смъртта на съпругата си Л. К. се
преместил в дома на свидетеля и престанал да ползва приземния етаж.
От показанията на разпитания пред въззивната инстанция свидетел
В. С.- съпруг на ищцата М. С., се установява, че процесният имот се
състои от антре, салон, три стаи и тоалетна, като от 45 години се
ползвал от Л. и В., а те идвали на гости само на Коледа и Великден.
Съпругата му нямала ключ за имота, нито имало обособена част за
ползване от нея, като освен идването си на гости тя никога не била
ползвала имота. При посещенията си нощували в едната спалня. Според
свидетеля тази спалня се ползвала от ответницата и нейното семейство
съгласно снимков материал, представен от съпругата му. Децата им
идвали на гости през лятото при своите баба и дядо, а когато били малки
свидетеля и съпругата му ги водили. Свидетелят твърди, че му бил отказан
достъп до имота на 28.11.2022г., около 15,40ч., без да уточнява в какво
се е изразил отказът и кой и при какви обстоятелства му е отказал
такъв. Доколкото посочената дата е извън периода, за който се
претендира обезщетение, то в тази им част показанията на свидетеля са
ирелевантни.
Преценявайки така събраните по делото свидетелски показания,
настоящият състав на съда намира за неоснователни твърденията на
ищцата, че за процесния период е била лишена от възможност да ползва
притежаваните от нея идеални части от имота. От показанията и на
двамата разпитани свидетели се установява, че от придобиването на
притежаваните от нея идеални части ищцата е имала свободен достъп до
имота и при идванията си в гр. Пловдив го е посещавала и ползвала, а
през ваканциите имотът е бил ползван от нейните деца. Обстоятелството,
5
че ищцата е живяла в друго населено място и не е имало обективна
възможност да ползва постоянно имота, както и че в него са живяли
родителите й, не е основание да се приеме, че ищцата е била лишена от
възможност да го ползва. Следва да се има предвид, че тя притежава
идеална част, а не е изключителен собственик на имота, поради което
другият му съсобственик, респ. носител на вещното право на ползване,
също има право да го ползва. В случая първоначалният ответник Л. К. и
съпругата му Т. К.а, като носители на вещно право на ползване върху ½
идеална част от имота, са имали право да живеят и да ползват имота
съобразно притежаваните от тях права, като от доказателствата по делото
не се установява да са създавали пречки за ищцата да ползва
притежаваната от нея идеална част, а напротив- посрещали са нея и
семейството й по време на празниците и през ваканциите, когато ищцата
е посещавала и ползвала имота. Отделно от това следва да се отчете и
установеното от св. Христев обстоятелство, че Л. и Т. са ползвали и
обитавали само част от имота- т.нар.приземен етаж, а пристройката към
него е била предназначена за ползване от ищцата и семейството й,
когато са в Пловдив. По делото не се установява ищцата да се е
противопоставяла на така извършеното фактическо разпределение на
ползването и да е имала претенции да ползва друга част от имота. В
случай, че тя не е била съгласна с тази фактическа ситуация, то логично
би било да е инициирала производство по чл.32, ал.1 от ЗС за
разпределение на ползването на имота, в което да се уреди друг начин на
ползването му. Доколкото обаче по делото не се твърди и установява
подобно производство да е било провеждано, то очевидно страните са
били съгласни с така установеното фактическо положение. Предвид
горното съдът намира, че за процесния период ищцата не е била
лишавана от възможност да ползва притежаваната от нея идеална част от
имота и същата, включително чрез членовете на семейството си, е
упражнявала правата си, когато е имала желание и възможност за това.
От своя страна, първоначалният ответник Л. К. и съпругата му Т. К.а
също са ползвали имота, упражнявайки притежаваното от тях право на
ползване върху ½ идеална част от него. Не могат да бъдат споделени
доводите на ищцата, че при това положение ответниците следвало да й
дължат обезщетение за ползването на имота, тъй като бил неподеляем. По
6
делото е безспорно, че при посещенията на ищцата и семейството й
имотът е бил ползван съвместно от двете семейства /нейното и това на
родителите й/, от което следва извода, че съвместното му ползване е
било обективно възможно и в действителност е осъществявано предвид
близките родствени връзки между тах. Ето защо не е налице обедняване
на ищцата и неоснователно обогатяване на ответника за нейна сметка. По
така изложените съображения предявеният иск е неоснователен и следва
да се отхвърли.
Предвид горното обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК с оглед неоснователността на
въззивната жалба жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати
на въззиваемата страна направените от нея разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 810 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3129 от 27.09.2022г., постановено по
гр.д. №17504/2020г., по описа на Районен съд- Пловдив, Х гр.с.
ОСЪЖДА М. Л. С., ЕГН **********, да заплати на В. Л. Х.,
ЕГН **********, сумата от 810 лв.- разноски по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7