Решение по дело №417/2020 на Административен съд - Пловдив

Номер на акта: 2140
Дата: 25 ноември 2020 г. (в сила от 19 декември 2020 г.)
Съдия: Владимир Стоянов Вълчев
Дело: 20207180700417
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 12 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

№ 2140

гр. Пловдив, 25.11. 2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХVIIІ състав, в открито заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година,  в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ

при секретаря Петя Добрева и участието на прокурора Костадин Паскалев, като разгледа административно  дело № 417 по описа на съда за 2020 г., докладвано от председателя, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на реда на чл.145 и сл. от АПК, във връзка с чл.195б ЗВ и чл.166 ДОПК.

Образувано е по жалба на „Водоснабдяване и канализация” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, бул.“Шести септември“ №250, представлявано от управителя С. Л. Н. , депозирана чрез адв.Г. против Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 340/22.10.2019г., издаден от Директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район” (БДИБР) -Пловдив, с който е установено публично държавно вземане в размер на главница 184565.42 лева и лихва за забава в размер на 60061.57 лева, дължащо се на водовземане от подземни води за периода 01.01.2013г. – 31.12.2017г. по издаденото разрешително № 301736/18.12.2006 г. на Директор на БД ИБР. Излагат се съображения, че оспореният акт е издаден в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, поради което счита същия за незаконосъобразен и неправилен. Иска се отмяна, алтернативно АИПДВ да бъде частично променен поради изтекла давност за периода 2013 година. Твърди се, че в мотивната и диспозитивната част на АУПДВ е налице разминаване на времевия обхват на задълженията, както и че в АУПДВ не е посочено в правните основания за издаването му на разглежданите периоди, което е от съществено значение за прилагането на подзаконовия нормативен акт. В тази насока е изложено, че в акта изобщо не е цитирана Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, /приета с ПМС № 154 от 28.07.2000 г., обн., ДВ, бр. 65 от 8.08.2000 г., в сила от 01.01.2001 г., изм. и доп., бр.97/13.11.2001 г., в сила от 13.11.2001 г., бр. 11/10.02.2004 г., в сила от 10.02.2004 г., отм., бр. 50 от 01.07.2011 г., в сила от 01.01.2012г./. Според жалбоподателя, административният орган не е определил правилно дължимостта на паричното задължение, тъй като в издадения разрешителен документ ползваните водни количества са определени като 1-ва категория по Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, приета с ПМС № 154 от 28.07.2000 г., обн., ДВ, бр. 65 от 8.08.2000 г., в сила от 1.01.2001 г., изм. и доп., бр. 97 от 13.11.2001 г., в сила от 13.11.2001 г., бр. 11 от 10.02.2004 г., в сила от 10.02.2004 г., отм., бр. 50 от 1.07.2011 г., в сила от 1.01.2012 г. Направено е възражение относно изчисления размер на лихвите по всяка главница за посочените в акта периоди. Отделно от това сочи, че в акта липсват основания за издаването му при съобразяване с целта на водоползването, мястото на водоползване и вида на водоизточника, което счита за съществено нарушение на административно производствените правила. Редовно призован, в съдебно заседание не се представлява, не взима отношение по жалбата и не ангажира допълнителни доказателства, не взима и становище по същество на спора. Претендират се разноски.

Ответният административен орган- Директор на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“-Пловдив, редовно призован, в съдебно заседание се представлява от процесуалния си представител, юриск. Г., която оспорва жалбата като неоснователна и ангажира доказателства. По същество на спора в писмени бележки счита издаденият административен акт за законосъобразен, съобразен с материалноправните разпоредби и без да има нарушение на административно производствените правила, поради което моли жалбата да се отхвърли. Претендира разноски.

Контролиращата страна чрез участвалия по делото прокурор при Окръжна прокуратура Пловдив, дава становище за неоснователност на жалбата, като счита, че следва да бъде отхвърлена.

Съдът, като съобрази становищата на страните и прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното от фактическа страна:

Между страните по делото няма спор, че с разрешително № 301736/18.12.2006г. на директора на БД ИБР (лист 129-139 от делото) на „Водоснабдяване и канализация" ЕООД – Пловдив е предоставено правото на водовземане с цел питейно-битови нужди на гр.Асеновград, общ.Асеновград от територията на с.Катуница общ.Садово от подземен воден обект – кватернерен водоносен хоризонт, чрез БПС „Катуница“, като се експлоатират 10 броя тръбни кладенци, всеки с дълбочина над 20 м, намиращ се на територията на имоти с №№000403, 000404,000334, 000332,000331,000328, 000327,000325, 000330 в землището на с. Катуница, с разрешено годишно водно количество до 6931613 куб.м, денонощно до 18991 куб. м., с начален срок 18.12.2006г и краен срок на действие на разрешителното до 14.12.2031г.. За използваните годишни водни количества по издаденото разрешително са подавани справки, съответно декларации по чл.194б от ЗВ от жалбоподателят, както следва: с писмо изх.№70-00-267/22.01.2014г. с приложени таблични справки е подаден отчет по водоизточници за иззетото през 2013 г. количество вода; с писмо изх.№24-00-308/28.01.2015г. е подаден отчет за иззетото през 2014г. количество вода; с писмо изх.№003-00-315/25.01.2016г. е подаден отчет за иззетото през 2015г. количество вода; с писмо изх.№70-00356/25.01.2017г. е подадена Декларация от 25.01.2017г. по чл.194б ЗВ за иззетото количество вода за 2016г. с приложени справки по водоизточници; с писмо изх.№24-00-512/30.01.2018г. е посочено количеството иззето вода за водоползване за периода през 2017г., като са изпратени и коригирани данни с писмо изх.№24-00-2540/09.05.2018г. на „ВиК“ ЕООД. След извършена проверка по документи на място в БДИБР за изчисляване на дължимите такси по процесното разрешително за водоползване, с констативни протоколи №ПВ2-224/25.08.2017г., №ПВ2-225/25.08.2017г., №ПВ2-226/25.08.2017г., №ПВ2-227/25.08.2017г., №ПВ3-041/04.04.2018г. е констатирано, че за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2017 г.  спрямо жалбоподателят, с оглед представените в БДИБР справки и декларации по чл.194б ЗВ за добитите количества подземна вода от посочения водоизточник, се дължат такси както следва: за 2013г. при добити 1562736 куб.м. е посочено, че се дължи годишна такса в размер на 31254.72 лева, за 2014г. при добити 1517937 куб. м е определена годишна такса в размер на 30358.74 лева; за 2015 г. при добити 1224670 куб.м вода е определена годишна такса в размер на 24493.40 лева; за 2016 г. за добити 1934230 куб.м вода е определена дължима годишна такса в размер на 38684.60 лева и за 2017 г. за добити 2864349 куб.м вода е определена дължима годишна такса в размер на 59773.96 лева. Обективираните изводи на административните органи в съответните констативни протоколи са за дължима такса в размер на 0.02 ст/куб.м., като за периода 2013-2016г е определена съобразно изискванията на чл.10, ал.2 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (обн., ДВ. бр.50 от 01.07.2011 г., изм. ДВ. бр.3 от 10.01.2012 г., в сила от 01.01.2012 г.), а за периода 2017г на основание чл.11 ал.1 и чл.12 ал.2 т.1 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (обн., ДВ. бр.2 от 06.01.2017 г., в сила от 01.01.2017г.). Изрично е посочено в КП, че след извършена проверка на място е констатирано, че при водоизточника има монтирани измервателни устройства. За констатираните неиздължени суми до „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД-Пловдив е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. № ПО-02-795/30.08.2019г., като дружеството е поканено да плати доброволно в седемдневен срок от получаването задължението си по чл.194, ал.1, т.1, б.“б“ от ЗВ за период 2014г.-2017г. в общ размер на 153310.70 лева, ведно с дължимата лихва за периода на забава. В поканата е включено и уведомление по чл.26 АПК, че при неплащане на дължимите такси, ще бъде открито производство по издаване на АУПДВ. В последствие е изпратена и Покана за доброволно изпълнение изх.№ПО-02-795/04.10.2019г., като дружеството- жалбоподател е поканено да плати доброволно в седемдневен срок от получаването задължението си за период 01.01.-31.12.2013г. в общ размер на 31254.72 лева, ведно с дължимата лихва за периода на забава. След неплащане в посочения срок с уведомление за започване на производство за издаване на акт за установяване на публично държавно вземане изх. № ПО-02-795(3)/09.10.2019г. (л.38 от делото) на жалбоподателят е съобщено, че на основание чл.26, ал.1, вр. чл.34, ал.1 АПК започва производство за установяване на публично държавно вземане за дължимата от дружеството такса за водовземане от подземни води, за дължими и неплатени такси за водовземане за процесния период от 01.01.2013г. до 31.12.2017г.. На 22.10.2019г. е издаден процесния АУПДВ № 340, с който е установено по основание и размер задължението на жалбоподателя за такси за водовземане от подземни води по разрешително № 301736 от 18.12.2006г. в размер на 184565,42 лева и лихва за забава в размер на 60061.57 лева. Към жалбата са приложени платежни нареждания за платени такси за водоползване, голяма част от които касят заплащане на задължението за 2013г., а друга част за предходни и последващи на процесния период години, а именно 2011г., 2012г. и за 2018г..

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена от приобщените доказателства- административната преписка по издадения акт и представените с жалбата писмени доказателства.

При така установеното от фактическа страна, съобразно събраните в производството доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, съдът прие следното от правна страна:

Жалбата е подадена в законоустановения 14 дневен срок, от лице с правен интерес, непосредствен адресат на оспорения акт, с който се засягат неблагоприятно негови права и законни интереси, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения:

Спорният АУПДВ е издаден въз основа на описаните по-горе доказателства, а именно констативни протоколи, покана към лицето за доброволно изпълнение и подадени справки и декларации за иззетото количество вода, което съдът намира, че е в съответствие с нормата на чл.195б, ал.2 от ЗВ. АУПДВ е издаден от компетентен орган, предвид разпоредбата на  чл.195б, ал.1 във връзка с чл.152 от ЗВ и в предвидената писмена форма, със съдържание отговарящо на изискванията по чл. 59, ал.2, т.1-8 от АПК и въз основа на писмени документи, съгласно чл.195б,ал.2 от ЗВ. Липсват основания за неговата нищожност и няма възражение в посочения смисъл.

В хода на проведеното административното производство по издаване на оспорения акт не са допуснати такива съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да са основание за неговата незаконосъобразност. За откриване на процедурата по издаване на АУПДВ, жалбоподателят е бил редовно уведомен с писмо изх. № ПО-02-795(3)/09.10.2019г., получено с вх.№24-00-7238/14.10.2019г. по опис на дружеството. Спазени са правилата на чл.26 АПК и на дружеството-жалбоподател е било гарантирано правото на защита в пълен обем, като е имало възможност да направи всичките си искания и възражения и да представи всичките си писмени доказателства. Отразените в констативни протоколи №ПВ2-224/25.08.2017г., №ПВ2-225/25.08.2017г., №ПВ2-226/25.08.2017г., №ПВ2-227/25.08.2017г., №ПВ3-041/04.04.2018г.  проверки са направени във връзка с подадени от дружеството жалбоподател справки и декларации по чл.194б от ЗВ. Безспорно е изяснено обстоятелството, че за процесния период 01.01.2013 г. – 31.12.2017 г. задълженията не са заплатени на следващата година, като не са налице доказателства, които да опровергават този извод на административният орган. По отношение на приложените с жалбата платежни нареждания за платени такси за водоползване, съдът счита, че част от тях се отнасят за предходни на процесните години, а именно 2011г., 2012г. и последващия период 2018г., като същите не касаят погасяване на задължения по процесния АУПДВ. Единствено приложените платежни нареждания от дати 20.05.2019г., 30.04.2019г., 29.03.2019г., 13.02.2019г. и 14.01.2019г. са спорни относно това, дали те касаят погасяване от жалбоподателя на задължението за водоползване за процесния период на 2013година. В действителност ясни и категорични досказателства за това не се представиха в настоящото производство. Същите се оспорват от ответника като несъотносими към посочения в тях период. Прави впечатление, че същите общо са в размер, многократно надхвърлящ установеното с КП №ПВ2-224/25.08.2017г. задължение за водоползване от водоизточници категория I, което е определено на 113900.72 лева, а за водоизточници II категория е посочено на 1362.00 лева. Същевременно платежните нареждания, в които е посочено, че касаят плащане за периода 2013година, общо са в размер на 630000.00 лева. В този смисъл възражението на жалбоподателя, че са извършени плащания от него за периода 01.01.2013г. до 31.11.2013г. се явява неподкрепено с категорични и несъмнени доказателства.  Ето защо съдът приема, че АУПДВ коректно са изброени периодите, в които не е заплатена дължимата такса, а именно от 01.01.2013г. до 31.12.2017г., като в достатъчна степен подробно и ясно са определени както времевия период, за който дружеството не е погасило задълженията за такси за водовземане, така и размера на задълженията, поради което не се налице обстоятелства, които да ограничават правата и възможността за защита на жалбоподателя. Освен това подробно са посочени фактическите и правните основания за издаване на акта. Посочено е разрешителното за водовземане, въз основа на което са определени публичните задължения и което е част от административната преписка по издаване на оспорения акт. Що се отнася до размера на задълженията, настоящият съдебен състав счита, че същият отговаря на декларирания от самото дружество размер на ползваното по години количество вода и не се доказа да съществуват разминавания. При съпоставка на подадените от самото дружество справки за използваните количества вода и посочените в самия АУПДВ количества, съдът не констатира разлики. Съгласно разпоредбата на чл.48, ал.1, т.6 ЗВ водоползвателите – титуляри на разрешителни имат задължение да измерват и да водят отчет за изземваните и използваните води. В изпълнение на това задължение дружеството-жалбоподател очевидно е извършвало измерване и отчет, който е представял в БДИБР. По делото не са представени други данни за ползваните води по процесното разрешително, освен установените от служителя на БДИБР в констативните протоколи, въз основа на подадената от самото дружество информация, която е намерила отражение и в оспорения акт. В тази връзка и във връзка с възраженията, относно основанието за издаване на АУПДВ, касаещи позоваване от страна на административният орган на  разпоредбата на чл.10 ал.2 т.1 от Тарифата /отм., обн., ДВ, бр. 50 от 1.07.2011 г., в сила от 1.01.2012 г., изм., бр. 3 от 10.01.2012 г., в сила от 1.01.2012 г., отм., ДВ бр.2/06.01.2017г., в сила от 01.01.2017 г./, то същото не може да бъде споделено. Безспорно е посочено в разпоредбата, че единичният размер на таксата за водовземане от подземни води се определя съгласно следната таблица, в която на ред №1 е посочена стойност от 0.03 лв на куб. м. В действителност този размер е по – висок от определения от административният орган размер от 0.02 лв /куб.м.. От това не следва автоматично, че е налице съществен порок водещ до отмяна на акта. По- ниският размер на  дължимите суми от тези, които действително е следвало да бъдат определени е в полза на жалбоподателят и не води до нарушаване на неговото право на защита, нито съществено засяга административно производствените правила. Още повече, че навсякъде в АУПДВ е описано, че количествата, които са на основание установен обем на водоползване от подземни води. Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на разпоредбата на чл.12 ал.2 т.1 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване /приета с ПМС № 383/29.12.2016г., обн.,ДВ, бр.2/06.01.2017г./. това е така, защото съгласно посочената разпоредба, единичният размер на таксата за водовземане от подземни води се определя съгласно приложената таблица, като по ред 1 от нея е определено, че за периода 01.01.2017г. до 01.01.2019г. за нуждите на обществено питейно-битово водоснабдяване тя е 0.02 лв/куб.м.. Неоснователно е и възражението, че административния орган не е определил правилно дължимостта на паричното задължение, вкл. лихвите по него. В конкретният случай цената на правото на водовземане е определена в съответните тарифи по чл.194 ЗВ за процесния период, за който с оспорения акт са определени публичните задължения на дружеството към БДИБР. И по двете цитирани тарифи във формулата за определяне на таксата не се включва корекционния коефициент, отчитащ действителната категория на водите във водния обект, така както е било във формулата, дадена в предишни редакции на посочената Тарифа / ПМС № 154/28.07.2000 г., обн. ДВ, бр. 65/08.08.2000г., в сила от 1.01.2001г., отм., бр. 50/01.07.2011г., в сила от 1.01.2012г./, която не намира приложение за процесните периоди. В случаят единичният размер на таксата за водовземане от подземни води за питейно-битово водоснабдяване е еднаква – по 0,02 лв./куб.м, поради което дори да е посочено неправилно правното основание, то самият размер на таксата е определен в полза на жалбоподателя. Съгласно нормата на чл.194б, ал.1 от ЗВ ежегодно към 31 януари на следващата година титулярите на разрешителни представят информация за изчисляване на дължимата такса по образец, утвърден от министъра на околната среда и водите и съдържащ данните, съгласно тарифата по чл.194, ал.6, въз основа на които се определят таксите. В настоящия случай дружеството жалбоподател е подало към БДИБР справки през годините във връзка с процесното разрешително. Съдът констатира, че посочените количества в тези справки са идентични със стойностите, установени като задължение с процесния АУПДВ. В този смисъл неоснователно и недоказано е възражението на жалбоподателя за неправилно определяне на дължимите суми и на периодите, за които се дължат такси за водовземане. В оспорения акт са посочени периодите по години и размерите на главницата и лихвата за забава, както и общият период на задължението – 01.01.2013 г. – 31.12.2017г.. Така неоснователно е и възражението за незаконосъобразно начислени лихви за забава. Съгласно чл.15, ал.1 от отменената тарифа от 2012 г. и чл.21, ал.1 от действащата тарифа от 2017 г. таксите за водоползване са годишни и се заплащат не по-късно от 31 март на следващата година. Така уреденият краен срок за заплащане на задължението обуславя изпадането в забава при неплащане и началният момент, от който се дължи законната лихва върху установеното задължение за периода 2014 г. – 2017 г., а именно от 01 април на съответната следваща година. За да изпадне в забава носителят на правото на водовземане е достатъчно изтичането на определения в закона срок и не е необходимо или задължително директорът на съответната басейнова дирекция да издава нарочен акт. А що се отнася до изчисляването на размера на законната лихва, съдът намира, че същият е правилно определен съобразно чл.1 от Постановление № 426/18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, който установява, че годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта. На основание чл.175, ал.1 от ДОПК за неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен в съответния закон. В този смисъл правилно е определена и лихва за забава.

Неоснователно се явява и възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност за периода 01.012013г-31.112.2013 година. Приложима в случая е разпоредбата на чл.171 от ДОПК. Погасителният давностен срок за публични държавни вземания е 5 години, като съобразно нормата на чл. 171, ал.1 от ДОПК започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Съгласно чл.4, ал.1 от Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, приета с ПМС № 154/28.07.2000г. дължимата  такса е годишна и се внася от титулярите на разрешителни за водоползване не по-късно от 31 януари на следващата година. Тя се допълва от ал.2, която сочи, че в случай, че таксата по ал.1 се внася текущо на няколко вноски в рамките на годината, титулярят на разрешителното прави изравнителна вноска до 31 януари следващата година и представя пред предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда справка за направените вноски и копие от платежните документи. Разпоредбата на чл. 10 от Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект (отм. към настоящия момент) определя, че таксите са годишни и се заплащат от титулярите на разрешителни за ползване на воден обект не по-късно от 31 януари на следващата година. В случая таксата за водовземане по процесното разрешително за 2013г. е следвало да бъде заплатена до 31 януари на следващата година - т.е. до 31.01.2014г.. Така давностният срок за погасяване на вземането е започнал да тече от 01.01.2015г. би изтекъл съобразно правилото на чл. 171, ал.1 от ДОПК на 01.01.2020 г.. В случаят течащата давност е била прекъсната с издаването на процесния АУПДВ от 22.10.2019г., съгласно правилото на чл.172 ал.2 ДОПК, като от прекъсването на давността е започнала да тече нова давност. Другите предприети от административните органи действия до издаване на АУПДВ не водят до прекъсване на течащата давност.

Поради изложените съображения, съдът намира, че обжалваният АУПДВ е издаден от компетентен орган, в определената от закона форма, при спазване на процесуалните правила, в съответствие с целта на закона, без противоречие с материалноправни разпоредби и при отсъствието на съществени нарушения на процесуалните правила, поради което се явява законосъобразен, а жалбата против него е неоснователна и като такава ще следва да се отхвърли.

С оглед изхода на спора и направените от страните искания за присъждане на разноски,  такива не се дължат на жалбоподателя, а от ответника не е направено искане за тяхното присъждане, поради което съдът не дължи произнасяне по тях.

По изложените мотиви и на осн. чл.172 ал.2 от АПК Съдът

Р Е Ш И:

 ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Водоснабдяване и канализация” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, бул.“Шести септември“ №250, против Акт за установяване на публично държавно вземане № 340/22.10.2019г., издаден от Директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район” -Пловдив, с който е установено публично държавно вземане в размер на главница 184565.42 лева и лихва за забава в размер на 60061.57 лева, дължащо се на водовземане от подземни води за периода 01.01.2013г. – 31.12.2017г. по издаденото разрешително № 301736/18.12.2006 г. на Директор на БД ИБР Пловдив.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен Административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на страните по реда на Глава ХII от АПК.

СЪДИЯ: