Р Е Ш Е Н И Е
№
град Добрич,
13.05.2019 година
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Добрички
районен съд, гражданско отделение, четвърти състав, на дванадесети април две
хиляди и деветнадесета година, в публично съдебно заседание, в следния състав:
Председател:
Татяна Лефтерова-Савова
Секретар: Ирена И.
разгледа
докладваното от районния съдия гр. дело № 1341 по описа за 2018г. и за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството по делото е образувано
въз основа на искова молба на „***, със седалище и адрес на управление: ***,
чрез пълномощник - юрисконсулт, с която
против С.Я.Р. с ЕГН ********** ***, са предявени искове по реда на чл.422 ГПК
вр. чл.415 ГПК, чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, за признаване за установена дължимостта
на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 1789 от 04.09.2017 г. по ч.гр.д. №3177/2017 г. по описа на ДРС, а
именно: 695,98 лева - главница по договор за заем от 13.11.2014 г., сключен
между С.Я.Р. и „***, вземането, по който е прехвърлено на заявителя на 01.08.2015
г., на основание чл.99, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея от датата
на подаването на заявлението по пощата - 29.08.2017 г. до окончателното
плащане; 72,14 лева - договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от
25.12.2014 г. до 28.05.2015 г.; 150 лева - такса разходи за събиране на
просрочени вземания; 174,49 лева - обезщетение за забава, начислено за периода
от 26.12.2014 г. до 29.08.2017 г.;
492,84 лева – неустойка, начислена за периода от 25.12.2014 г. до
28.05.2015 г. и 100 лева - такса разходи за дейността на служител. Претендират
се сторените разноски в заповедното и в исковото производство.
Обстоятелства,
на които се основават претендираните от ищеца права:
Налице
е валидно облигационно правоотношение между длъжника и „***, възникнало въз
основа на сключен между тях договор за заем от 13.11.2014 г. Заемодателят е
изпълнил поетото договорно задължение, като е предоставил в заем на заемателя
сума в размер на 800 лева, при насрещното задължение на ответника да върне
заетата сума, ведно с договорна възнаградителна лихва в размер на 96,14 лева,
на 14 равни двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 64,01 лева.
Падежът на първата погасителна вноска е 27.11.2014 г., а крайният падеж е
28.05.2015 г. С договор за цесия,
кредиторът е прехвърлил на ищеца вземането си по договора за заем от 13.11.2014
г.
Твърди
се, че ответникът не е изпълнил задълженията си за заплащане на дължимите
погасителни вноски.
Страните
са постигнали съгласие, при забава в плащането на някоя от погасителните
вноски, заемателят да дължи законна лихва за забава, като на длъжника е
начислена лихва за забава за периода от 26.12.2014 г. до датата на подаване на
заявлението в съда. Общият размер на претендираната от ищеца лихва е в размер
на 174,49 лева – сбор от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна
падежирала, неплатена погасителна вноска.
При забава на
плащане на погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва, заемателят
дължи заплащане на разходи за събиране на просрочените задължения, в т.ч. такси
за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни
съобщения. Максималният размер на дължимата такса разходи за събиране на
просрочени задължения е 150 лева, като ищецът претендира същата в посочения максимален
размер.
Претендира се заплащане и на сума в размер
на 100 лева, представляваща такса разходи за дейност на служител, който
осъществява и администрира дейността по събиране на просрочените вземания.
По силата на
процесния договор ответникът е поел задължението, в 3-дневен срок от подписване
на договора, да предостави на заемодателя обезпечение, а именно - поръчител -
физическо лице, което следва да отговаря на определени от заемодателя
изисквания. При неизпълнение на горното задължение, ответникът дължи неустойка
в размер на 574,98 лева, която страните са постигнали съгласие да бъде
разсрочена на 14 равни вноски, всяка в размер на 41,07 лева, дължими на
падежните дати на погасителните вноски по договора за заем.
Вземанията по
процесния договор за заем са прехвърлени от заемодателя на ищеца с договор за
цесия. Поради неизпълнение на договорните задължения от страна на заемателя,
цесионерът подава заявление, въз основа на което е образувано ч.гр.д. №3177/2017
г. по описа на ДРС и е издадена заповед за парично изпълнение по чл.410 ГПК.
Заповедта е връчена на ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което на
заявителя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в
срока по чл.415, ал.1 ГПК.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът чрез назначения му особен представител, оспорва
основателността на предявените искове. Въвежда възражение за изтекла кратка
погасителна давност, доколкото дължимите по процесния договор плащания се
погасяват с периодични платежи. Твърди, че сключеният договор за цесия не му е
бил съобщен.
Добричкият
районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въз
основа на заявление на ищеца за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
е образувано ч.гр.д.№ 3177/2017 г. по описа на ДРС, като по същото е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1789 от
04.09.2017 г. по ч.гр.д. №3177/2017 г. по описа на ДРС. Със същата е
разпоредено длъжникът да заплати на кредитора следните суми: 695,98 лева -
главница по договор за заем от 13.11.2014 г., сключен между С.Я.Р. и „Вива
Кредит” ООД, вземането, по който е прехвърлено на заявителя на 01.08.2015 г., на
основание чл.99, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаването на заявлението по пощата - 29.08.2017 г. до окончателното плащане;
72,14 лева - договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от
25.12.2014 г. до 28.05.2015 г.; 150 лева - такса разходи за събиране на
просрочени вземания; 174,49 лева - обезщетение за забава, начислено за периода
от 26.12.2014 г. до 29.08.2017 г.;
492,84 лева – неустойка, начислена за периода от 25.12.2014 г. до
28.05.2015 г. и 100 лева - такса разходи за дейността на служител.
Длъжникът
не е открит на установените в заповедното производство постоянен и настоящ
адрес. Не е установено и същият да е страна по валидно трудово правоотношение с
оглед връчване на заповедта по месторабота. Съобщението за издаването ѝ е
връчено на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което заповедният съд
е указал на заявителя да предяви, в едномесечен срок, иск за установяване на
вземанията си. Разпореждането на съда е връчено на заявителя на 02.03.2018 г., а исковата молба е подадена на
30.03.2018 г., поради което предявените искове са допустими. Последните намират
правно основание в разпоредбите на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД вр. чл.84, ал.1 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и
чл.99 ЗЗД.
Съгласно разпределението на
доказателствената тежест в процеса, предвидено в разпоредбата на чл. 154 ГПК по
предявения положителен установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже
основанието, размера и изискуемостта на претендираното вземане, в т.ч., че е
налице валидно възникнало правоотношение между страните, елемент от съдържание,
на което е задължението на ответника да престира определена/определяема парична
сума на сочените от ищеца основания, при неизпълнението на това задължение от
страна на ответника. При възражение от страна на ответника, в тежест на
последния е да установи и докаже
възражението си против вземането, в т.ч., че е извършил цялостно или частично
плащане на претендираните суми или че са налице обстоятелства, които го
освобождават от задължението за плащането им, в т.ч., че вземането е погасено
по давност.
От представените по делото писмени
доказателства - договор за предоставяне на паричен заем VIVA Express №5136883/13.11.2014 г., се установява,
че между „Вива Кредит“ ООД и ответника е възникнало облигационно
правоотношение, като заемодателят е предал на заемателя сума в размер на 800
лева, срещу задължението на последния да върне заетата сума на 14 равни месечни
вноски, всяка в размер на 64,01 лева. В договора са вписани падежите на
погасителните вноски – 27.11.2014 г., 11.12.2014 г., 25.12.2014 г., 08.01.2015
г., 22.01.2015 г., 05.02.2015 г., 19.02.2015 г., 05.03.2015 г., 19.03.2015 г.,
02.04.2015 г., 16.04.2015 г., 30.04.2015 г., 14.05.2015 г. и 28.05.2015 г.
Фиксираният годишен лихвен процент по заема е в размер на 40,30 %, а годишният
процент на разходите на заема е 49,36%.
Съгласно чл.3, ал.2 от договора, с
подписването на последния, заемателят удостоверява, че е получил от заемателя
заетата сума, като договорът има силата на разписка.
Видно
от представен по делото рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания,
сключен на 22.01.2013 г. между „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за контрол на
събиране на вземания“ ООД
/правоприемник, на което дружество се явява ищецът/ и приложение № 1 от 01.08.2015 г. към договора
за цесия, където под № 126 е вписано вземането срещу ответника по договор за
заем от 13.11.2014 г., се установява, че на 01.08.2015 г. заемодателят е
прехвърлил на ищеца вземането, което има срещу ответника.
Ищецът
е упълномощен от цедента да уведоми длъжниците по договорите, по които
вземанията са прехвърлени по силата на сключения договор за цесия –
обстоятелство, което се установява от представен по делото препис от
пълномощно.
По делото са приложени 2 бр.
уведомление за цесия /от дати 11.08.2015 г. и
07.03.2018 г./, изпратени от ищеца, действащ като пълномощник на цедента до
ответника, като видно от представените доказателства, уведомлението е изпратено
до адреса, посочен от ответника в договора за заем.
Неоснователно се явява възражението на
ответника, че не бил е уведомен за сключването на
договора за цесия. Съгласно
разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то е съобщено на последния от предишния
кредитор. Законът не указва в каква форма следва
да бъде извършено съобщаването, но то следва да достигне до длъжника. Отделно
от горното, договорът за цесия, както и уведомлението до ответника за
извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД, са приложени към исковата молба и са
надлежно връчени на ответника, чрез назначения му особен представител, поради
което дори да твърди, че в предходен момент не е бил уведомен за извършеното
прехвърляне, то най-късно на датата на връчване на исковата молба, ответникът е
уведомен за сключения договор за цесия. Налице е задължителна практика на ВКС, обективирана в Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, съгласно, която цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за установяване
дължимостта на прехвърленото вземане, следва да се приеме за валидно извършено.
Възражението на ответника, че
изплащането на погасителните вноски по кредита представлява периодични платежи
и в този смисъл вземането на ищеца е погасено поради изтекла погасителна
давност е неоснователно. Твърдението на ответника е, че следва да си приложи
кратката погасителна давност по чл.111 б. „в” ЗЗД. С посочената законова
разпоредба е предвидено, че с изтичане на тригодишна давност се погасяват
вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Според ответника,
в процесния случай е налице периодично плащане, но съдът не споделя това
виждане. Периодично плащане е налице тогава, когато същото има периодичен
характер или със закон то е установено като такова. По своята същност
периодичните плащания представляват самостоятелни и независими една от друга
престации, които се основават и произтичат от един и същ юридически факт. В
процесния случай е налице едно неделимо плащане и обстоятелството, че
ответникът е длъжен да върне заетата сума на отделни погасителни вноски, не
променя характера на същото, поради което приложима се явява общата погасителна
давност по чл.110 ЗЗД, като същата е започнала да тече за всяка вноска по
договора, която е ставала изискуема с настъпването на падежа ѝ. В
исковата молба ищецът е посочил, че падежите на дължимите погасителни вноски са
следните: 27.11.2014 г., 11.12.2014 г., 25.12.2014 г., 08.01.2015 г.,
22.01.2015 г., 05.02.2015 г., 19.02.2015 г., 05.03.2015 г., 19.03.2015 г.,
02.04.2015 г., 16.04.2015 г., 30.04.2015 г., 14.05.2015 г. и 28.05.2015 г.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е постъпило в съда на
31.08.2017 г., но е подадено по пощата на 29.08.2017 г., поради което, погасени
по даваност биха се явили вноски с падеж преди 29.08.2012 г. Тъй като първият
падеж е с дата 27.11.2014 г., то към датата на подаване на заявлението, нито
една от погасителните вноски не е погасена поради изтекла давност.
Съгласно заключението на изготвената по
искане на ищеца, съдебно-счетоводна експертиза, прието от съда като обективно и
компетентно, остатъкът от задължението на ответника по процесния договор за
паричен заем е в общ размер на 1510,96 лева, от които: 695,98 лева – непогасена главница; 72,14 лева
– договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 25.12.2014 г. до
28.05.2015 г.; 492,84 лева – остатък начислена неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на поръчител по договора за заем, за
периода от 25.12.2014 г. до 28.05.2015 г.;
250 лева – разходи за събиране на просрочени вземания, от които – 150
лева разходи за събиране на просрочени вземания и 100 лева за начислени разходи
за ангажиране дейността на служител за осъществяване и администриране на
дейността по събиране на вземането. Размерът на лихвата за забава, която
ответникът дължи поради забавено изпълнение е в размер на 173,78 лева.
Претенцията на ищеца за заплащане на
главница е в размер на 695,98 лева, а за договорна лихва – 72,14 лева. Тези
размери съвпадат изцяло с размерите посочени и от вещото лице. По делото не се
представиха доказателства за недължимост на вземането или за неговото погасяване,
поради което искът за заплащане на главница в размер на 695,98 лева и договорна
възнаградителна лихва в размер на 72,14 лева, начислена за периода от
25.12.2014 г. до 28.05.2015 г. се явява основателен и като такъв, следва да
бъде уважен изцяло.
На основание чл. 12, ал.5 от процесния
договор, при забава в плащане по договора, заемателят дължи в полза на
заемодателя, обезщетение за забава, в размер на законната лихва за всеки ден
забава. Ищецът претендира заплащане на обезщетение в размер на 174,49 лева,
начислено за периода от 26.12.2014 г. до
29.08.2017 г. Доколкото основателността на акцесорното вземане е
предпоставено от основателността на главното задължение, то предвид
установената основателност на главния иск, то основателен се явява и искът за заплащане
на обезщетение за забава, но до размера посочен от вещото лице - 173,78 лева,
като за горницата над тази сума до пълния претендиран размер от 174,49 лева,
искът следва да се отхвърли.
На отхвърляне обаче подлежат исковете за
установяване дължимостта на следните суми: 492,84 лева – неустойка, начислена
за периода от 25.12.2014 г. до 28.05.2015 г.; 150 лева - такса разходи за
събиране на просрочени вземания и 100
лева - такса разходи за дейността на служител, като аргументите за това са
следните:
Съдът е длъжен
служебно и без да е налице възражение от страна на длъжника /потребител в
процесния случай/, да извърши проверка за наличие на нищожна клауза, на която ищецът
основава вземането си, като при установяване на такава, искът следва да бъде
отхвърлен.
Съгласно
посоченото в чл.3, ал. 3 от процесния договор, заемателят се задължава да
предостави на заемодателя, в 3-дневен срок от подписване на договора,
обезпечение на задълженията му по договора, а именно: поръчител – физическо
лице, който следва да отговаря на поставени от заемодателя изисквания, а
именно: да представи на заемодателя бележка от
работодателя си, издадена не по-рано от три дни от деня на представяне и да
отговаря на следните изисквания: да е навършил 21 години, да работи по безсрочен трудов договор, да има
минимален стаж при настоящия си работодател шест месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните пет години да няма
кредитна история в ЦКР на БНБ или да е със статус не по-лош от 401 „Редовен”;
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, да няма
неплатени осигуровки или банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния
заем, в размер на цялото задължение на заемателя, а именно 896,14 лева.
Предвидено е при непредставяне на обезпечение, на заемателя да бъде начислена
неустойка в размер на 574,98 лева, която се разсрочва на равни части, като
всяка част е платима на съответния падеж. Съгласно чл.4, ал.2 от процесния
договор, при предсрочно погасяване, размерът на неустойката се намалява съразмерно,
но не може да бъде по-малко от 65 лева.
Съдът намира
клаузата за неустойка, за нищожна поради накърняване на добрите нрави,
доколкото същата е уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции /т.3 от ТР №1/2009 от 15.06.2010 на ОСТК,
ВКС/.
В случая,
единствената причина за включване на неустойка в дължимите от заемателя суми е
обстоятелството, че последният не е предоставил на заемодателя исканото
обезпечение, в срок, който е изключително кратък – само 3 дни. От друга страна,
изискването за предоставяне на обезпечение не е поставено като предпоставка за
сключване на договора, а е включено в самия договор, като не е ясно дали
заемателят предварително е бил уведомен за последствията от неизпълнение на
това изискване. При твърдение, че заплащането на неустойка е разрочено на
вноски, платими на падежите на погасителните вноски, то следва извод, че
заемодателят изначално е бил с нагласа не да предостави възможност на заемателя
да се освободи от задължението за заплащане на неустойка, а да събере същата. В
подкрепа на този извод са поставените непосилни изисквания, на които следва да
отговарят поръчителят. Същите са практически невъзможни за изпълнение, поради
което заемателят е принуден да се съгласи с начисляване на неустойка.
Обстоятелството, че с договора е предвидено заемателят да дължи неустойка за
предсрочно погасяване на главното задължение, сочи, че същата няма нито
обезпечителна, нито обезщетителна, нито санкционна функция. Размерът на
уговорената неустойка е необосновано висок – същият е 71,87 % от размера на
главното задължение, поради което, съдът приема, че е налице неравноправна
клауза, по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП. Уговорената неустойка излиза извън
присъщите ѝ функции, поради което същата се явява нищожна поради
противоречие с добрите нрави и справедливостта.
Съдът намира, че
претендираните от заявителя такса разходи за
събиране на вземането и таксата разходи за дейността на служител, противоречат на
чл. 10а, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.2 ЗПК. Целта на включване на посочените такси е
да компенсира заемодателят за евентуално неизпълнение на заемателя. По делото
не са представени каквито и да е доказателства, които да обосноват извод, че са
били извършни разходи и те са в претендирания от ищеца размер. От изложените в
исковата молба обстоятелства, а и от посоченото в договора, не може да се
установи дали заемателят предварително е бил уведомен за характера на
събираните такси и условията, при които те се начисляват. Нито от исковата
молба, нито от процесния договор може да се установи за каква точно дейност се
събира тази такса и дали дейността на служителя излиза извън изпълняваните от
него трудови функции, та да се налага заемателят да заплаща изпълнението на
трудови задължения, за които работодателят така или иначе дължи трудово
възнаграждение. Претендираните такси се начисляват за забавено изпълнение от
страна на заемателя, което сочи, че под формата на такси за разходи, в т.ч. и
за дейност на служител, заемодателят прикрива второ обезщетение за забава,
събирането, на което е недопустимо, доколкото забавеното изпълнение е
санкционирано веднъж с начисляване на обезщетение за забава. Клаузите за
заплащане на такса разходи за събиране на просрочени вземания и за дейност на
служител са нищожни, като противоречащи на закона, доколкото съгласно нормата
на чл.33, ал.2 ЗПК, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. С оглед горното, претенцията на
ищеца за установяване дължимостта на следните суми: 492,84 лева –
неустойка, начислена за периода от 25.12.2014 г. до 28.05.2015 г.; 150 лева -
такса разходи за събиране на просрочени вземания и 100 лева - такса разходи за дейността на
служител се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
В съгласие с т. 12 от ТР № 4/2013 от
18.06.2014г. по т.д.№ 4/2013г. на ОСГТК, ВКС, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство.Съразмерно на уважената
част от исковете, на ищеца се следват сторените от него разноски в заповедното
производство разноски в общ размер на 46,78 лева.
С оглед изхода от спора, съразмерно на
уважената част от исковете и на основание чл.78, ал.1 ГПК, ищецът има право на
сторените от него съдебно-деловодни разноски по настоящото производство в общ
размер на 517,89 лева, от които: 42,88 лева – държавна такса, 195,59 лева -
юрисконсултско възнаграждение, 195,59 лева – депозит за особен представител и
83,83 лева – депозит за вещо лице.
Разноски
в полза на ответника не се дължат, тъй като същият се представлява от особен
представител.
Водим
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, в отноешенията между страните, че С.Я.Р. с ЕГН ********** *** дължи
на „*** със седалище и адрес на управление: *** вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 1789 от 04.09.2017 г. по ч.гр.д. №3177/2017 г. по
описа на ДРС, а именно: 695,98 лева
- главница по договор за заем от 13.11.2014 г., сключен между С.Я.Р. и „Вива
Кредит” ООД, вземането, по който е прехвърлено на заявителя на 01.08.2015 г.,
на основание чл.99, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главното
задължение, считано от 29.08.2017 г. до окончателното плащане; 72,14 лева - договорна възнаградителна
лихва, начислена за периода от 25.12.2014 г. до 28.05.2015 г. и 173,78 лева - обезщетение за забава,
начислено за периода от 26.12.2014 г. до 29.08.2017 г., лева, като ОТХВЪРЛЯ
иска за обезщетение за забава, за горницата над 173,78 лева до пълния
претендиран размер от 174,49 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „***, със седалище и адрес на
управление: *** против С.Я.Р. с ЕГН ********** ***,
искове за установяване вземанията на ищеца, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1789 от
04.09.2017 г. по ч.гр.д. №3177/2017 г. по
описа на ДРС, а именно:
150 лева - такса разходи за събиране на просрочени вземания; 492,84 лева – неустойка, начислена за периода
от 25.12.2014 г. до 28.05.2015 г. и 100 лева - такса разходи за дейността на
служител.
ОСЪЖДА С.Я.Р. с ЕГН ********** *** да заплати
на „***, със седалище и адрес на управление: *** сумата от 46,78 лева,
представляваща сторените разноски по ч.гр.д. №3177/2017 г. по описа на ДРС и
517,89 лева –
разноски в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Добрич, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: