№ 3648
гр. София, 04.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20231110136917 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Н. И. И. срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, с
която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване установителен
иск за признаване на установено спрямо ответника, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от
сключения между тях договор за потребителски кредит № ***** от 05.07.2021 г.,
предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение –в полза на
ответника е нищожна и осъдителен иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца
сумата от 10 лв. – частичен иск от цялото му дължимо вземане от 100 лв., изплатено от
ищеца при липса на основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателно изплащане на вземането. С определение, постановено в открито съдебно
заседание на 29.10.2024 г., е увеличен размерът на осъдителния иск от 100 лв. на 215, 39 лв.,
който е и окончателният размер на иска.
В исковата молба се твърди, че на 05.07.2021 г. между Н. И. И. в качеството му на
кредитополучател и „СИТИ КЕШ“ ООД– в качеството му на кредитодател е сключен
договор за потребителски кредит № *****, по силата на който кредитодателят предоставил
на кредитополучателя в заем сумата от 600 лв. Кредитополучателят се задължила да върне
заетата сума в срок от 12 погасителни седмични вноски. В чл. 5 от сключения договор
заемателят се задължил да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които
да отговарят на предвидени от кредитора условия. В чл. 11, ал. 1 от договора страните се
съгласили, че при непредоставяне на обезпечение на кредитополучателя ще бъде начислена
неустойка в размер на 150 лв. още със сключването на договора на ищеца била начислена
посочената неустойка. Ищецът погасил изцяло задълженията си по сключения договор. В
исковата молба се твърди, че договорът е нищожен тъй като не е спазена предвидената от
закона форма в чл. 10, ал. 1 ЗПКр, не бил написан на ясен и разбираем език, не е спазено
изискването всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт не по-малък от 12, в екземпляр за всяка от страните. Сочи още, че сключеният
договор не отговаря на изискванията по чл. 11, сл. 1, т. 10 ЗПКт, а именно не е посочен ГПР.
1
В договорът ГПР е посочен единствено като процент без да се посочва как е формиран и
какво се включва в него, липсвала и ясна методика за формирането на ГПР, което
противоречило на чл. 19, ал.1 във вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПкр, твърди, че
договорената възнаградителна лихва, таксата за експресно разглеждане и неустойката
водили до различен ГПР. Всъщност посоченият в договора ГПР не отговарял на
действителния, който бил в пъти по-голям. Твърди, че неустойката е изначално недължима,
защото кредитоподателят предвиждал неизпълними условя, а самата тя единствено цели по-
силната икономически страна да се обогати неоснователно. От недаденото обезпечение не
произтичат вреди за кредитодателя, поради което и клаузата за неустойка е неравноправна
по смисъла на чл. 143, ал. 2 т. 6 ЗЗП и нищожна. Самата неустойка представлявала скрита
печалба за кредитора и следвало да бъде включена при формиране на ГПР, а непосочването
й е заблуждаваща търговска практика. Поддържа, че клаузата за възнаградителна лихва в
сключения договор противоречи на добрите нрави, поради което и договорът е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. ЗПКр. С включването на неустойката към
възнаградителната лихва получената сума надминавала закноустановения максимум.
Твърди, че е налице несъответствие между дължимата по договора сума и тази, която
всъщност е върнал ищецът. Сочи още, че договорът не отговаря на изискванията по чл. 11,
ал.. 1, т. 1 11, съгласно която следва да съдържа условия за издължаване, включително и
погасителния план. Налице са явно неизгодни условия поради драстично разминаване на
престациите. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Сити Кеш“
ООД, подаден чрез редовно упълномощен процесуален представител адв Х. М., в който се
поддържа, че производството е недопустимо, а исковете са неоснователни. Твърди, че
сключеният договор е валиден и отговаря на изискванията на закона. Още към момента на
сключването му потребителят е бил наясно с всички съществени елементи на договора и е
направил обоснован избор да го сключи. Клаузата за неустойка е действителна.
Кредитополучателят е разполагал с възможност да се откаже от договора след сключването
му, но не се възползвал от нея, като е счел, че условията на договора го удовлетворяват.
Твърденията за неравноправност на клаузата също се считат за неоснователни. Ответникът
сочи, че в периода 2021-2022 г. между страните по делото са сключени общо 9 договора за
предоставяне на идентични кредити, поради което и са несъстоятелни доводите за
заблуждаваща търговска практика и нарушаване на правата на потребителя. Моли за
отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за
установено от фактическа страна следното
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото ответното дружество е
задължено да представи по делото заверен препис от преписката по договор за паричен заем
№ ***** от 05.07.2021 г. Тъй като ответникът не е изпълнил вмененото му задължение за
представяне на документи, а изложил единствено съображения относно разпределението на
доказателствената тежест в открито съдебно заседание, проведено на 29.10.2024 г. съдът го е
предупредил за неблагоприятните последици от неизпълнението на това задължение, както
и че ще приеме за доказани неизгодните за страната факти, за които тя е създала пречки за
събиране на допуснатите от съда доказателства.
Задължението отново не е изпълнено, поради което съдът дължи да приложи
последиците на чл.161 ГПК и да приеме за осъществени твърденията на ищеца за сключен
договор за заем № ***** от 05.07.2021 г., по силата на които „Сити кеш“ ООД в качеството
му на заемател е предоставил на Н. И. И. заемна сума в размер на 600 лева, която следвало
да бъде върната на 12 седмични вноски. В чл. 5 от договора страните се договорили, че
заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:
безусловна банкова гаранция или порчителство на едно или две физически лица, които да
2
отговарят на определени от кредитора условия.
Съдът намира за необходимо да посочи, че доводите на ответника относно
задължаването по реда на чл. 190 ГПК и разместването на доказателствената тежест от
ищеца чрез недобросъвестно поведение губят състоятелността си именно поради
недобросъвестното поведение на самия него. Ответното дружество не твърди, че не
разполага с изисканите документи, а единствено заявява, че няма да ги представи, доколкото
по този начин ще снабди съда с доказателства, обслужващи тезата на ищеца. Гражданският
процес е предвиден да разреши съществуващ материалноправен спор между страните.
Съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства и техните представители под
страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални
права и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.
Действително съгласно, прокламирания в чл. 8 ГПК, гражданският процес е състезателен,
състезателното начало обаче не дава право на страните чрез използване на процесуални
приоми и лавиране между процесуалните задължения да се домогват до благоприятно
разрешение на материалния спор. Действително в гражданския процес обективната истина,
която съдът е длъжен да разкрие, е доказаната истина. Недопустимо и противоправно е обаче
чрез целанасоченото лишаване от доказателствен материал една от страните да се стреми да
получи решение, обслужваща нейния интерес. Именно и поради това законодателят е
предвидил изричната санкционна последица на чл. 161 ГПК. Приложението на тази
разпоредба съставлява санкция за недобросъвестното поведение на страната, която е
попречила за попълване на делото с доказателства. Поради това по реда на чл.161 от ГПК
съдът може да приеме за осъществени само такива недоказани факти, които страната,
направила искането по чл.190 от ГПК е заявила и от които тя черпи благоприятни последици
/Решение № 90/21.01.2020 г. по т.д. № 1919/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о./.
Същевременно противно на доводите на ответника хипотезата на чл. 190 ГПК не изисква
доказване на обстоятелства, а единствено искане от насрещната страна за представяне на
документ, който се намира у другата страна и обосноваване на значението му за спора. Едно
от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да
представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи
противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства /Решение № 23/
26.04.2017 г. по гр.д. № 2732/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о./. Ето защо и съдът намира за
доказани посочените по-горе обстоятелства, за чието установяване ответникът е създал
пречки, а именно, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, както и че
е договорена неустойка за непредоставяне на обезпечение. Ответникът също не оспорва, че
между страните е сключен договор, но не съдейства на съда за установяване на неговото
конкретно съдържание.
По делото е приет като доказателство стандартния европейски формуляр, предоставен
от кредитодателя на кредитополучателя, съдържащ основаните данни по договора. В
същият е посочено, че в случай на непредоставено обезпечение кредитополучателят ще
дължи неустойка в размер на 323, 57 лв.
Обстоятелствата относно облигационните отношения между страните се установяват и
от изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, за изготвянето на която вещото
лице е извършила проверка в счетоводството на ответника и е получените от него
документи. Заключението по ССчЕ е неоспорено от страните и прието като доказателство по
делото, а съдът го кредитира като професионално и компетентно изготвено и го кредитира с
доверие, като го поставя в основата на правните и фактическите си изводи. След
извършените проверки и анализи вещото лице е посочило, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит № ***** от 05.072022 г., като Н. И. И. е действал като
кредитополучател и „Сити кеш“ ООД е действало в качеството му на кредитодател.
Постъпилите суми по кредита са в общ размер на 859, 19 лв. В посочения в договора
годишен процент на разходите /ГПР/ не е включена начислената неустойка. Ако към ГПР се
добави сумата от 323, 57 лв. начислена като неустойка се формират допълнителни разходи
по кредита на стойност 53, 92 % от размера на предоставената и усвоена главница. След
3
добавяне на платената неустойка ГПР е в размер на 85, 56 %.
Въз основа на установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителен иск с правно
основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 33, ал. 1 ЗПКр, чл. 143, ал. 3, т. 5
ЗЗП, с осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
В случая сключеният между страните Договор за потребителски кредит № ***** от
05.07.2021 г., попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т.
1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и
защитата по ЗПК.
Страните не спорят, че неустойката не е включена в ГПР, в отговора на исковата молба
ответникът единствено изразява становище, че такова действие е недължимо. При това
положение съдът намира, че посоченият в договора ГПР не отразява деиствителният такъв,
тъи като не включва част от разходите по кредита, а именно - неустоиката, която се
начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на
Европеиския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване,
отправено от Софииски раионен съд).
Това е така, защото получаването на кредита е обусловено от заплащането на
неустойката. Ответникът не съдейства за установяване на предвидените изисквания за вида
на обезпечението – банкова гаранция или поръчители, отговарящи на конкретни условия,
затова и съдът приема, че същите създават значителни затруднения за кредитополучателя
при изпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение до степен, че то изцяло
е възпрепятствано. Противно и на правната и на житейската логика е потребител, който
може да осигури банкова гаранция в размер, равен на заетата сума, да прибегне до
сключване на възмездна сделка за потребителски кредит. От друга страна ответникът
отказва да представи доказателства относно съдържанието на клаузата и изискванията за
поръчителите, поради което и следва да се приеме, че същите са трудно изпълними.
Следователно може да се направи извод, че с изискването за такова обезпечение и
предвиждането на неустойка при неизпълнение, кредиторът всъщност цели да получи едно
допълнително плащане, каквото ще е неустойката, а не да получи обезпечение на вземането
му към кредитополучателя. Кредиторът още от самото начало е наясно, че вземането му за
неустойка за непредоставено обезпечение ще е изискуемо, поради което предвижда
погасяването му в погасителния план.
Следва да се отбележи и, че няма данни неустойката по някакъв начин да се влияе от
изпълнението на главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, а се
дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на
уговорените падежни дати. Обезпечението на заема по принцип няма самостоятелно
значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение.
Обезпечението не следва да е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не. Още повече,
че и се доказа точно изпълнение на задълженията на заемателя и въпреки това заплащане на
неустойка, т.е. неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Очевидно е, че заплащането на сумата преследва различни цели, а не
обезщетение за претърпени вреди. Този извод съдът прави и като съобразява процесуалното
поведение на ответника.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
4
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер /видно от
заключението по ССчЕ/ надхвърля 50 % от размера на заетата сума – 323, 57, т.е. не само че
неустойката реално не покрива вреди, а и размерът й е необосновано завишен. Не без
внимание следва да се остави и обстоятелството, че чрез уговаряне на неустойка в такъв
размер кредиторът всъщност цели и да прехвърли риска от оценката на
кредитоспособността на кредитополучателея на самия него.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 05.07.2022 г. /датата на сключване на
договора/ означава, че лихвите и разходите по процесния кредит не могат да надхвърлят 50
% от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита
за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. От заключението на вещото лице се
установява, че ако неустойката бъде включена в ГПР, то той би бил равен на 103, 59%. В
този смисъл следва да бъде посочено, че единствено формалното уреждане на вземането
като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си
нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ
разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни. Ето защо и настоящият състав достига до извода, че клаузата на чл. 11
от сключения договор за потребителски кредит № ***** от 05.07.2021 г. за заплащане на
неустойка от непредоставяне на обезпечение е нищожна.
Не се спори между страните, а и от заключението на вещото лице се установява, че Н.
И. И. е заплатил на „Сити кеш“ ООД сумата от 859, 19 лв., включваща неустойка в размер на
215, 39 лв. С оглед извода на съда, че неустойката е нищожна, то нейното заплащане е
недължимо и искът за връщане на платеното без основание следва да бъде уважен в пълен
размер.
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски,
съразмерно на уважените искове.
В случая ищецът е освободен от внасянето на държавни такси и разноски по делото,
поради което и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
по сметка на съда сумата от 400 лв., включваща 100 държавна такса и 300 лв. – заплатен от
бюджета на съда депозит за вещо лице.
Ответникът дължи и адвокатско възнаграждение за адвоката на ищеца, осъществил
защита по реда на чл. 38а ЗАдв. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между Н. И. И. и Еднолично адвокатско дружество „Д. М., съдът
споделя разбирането, че в този случай адвокатското възнаграждение се определя от съда
5
спред правната и фактическа сложност на делото и извършените процесуални действия.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Н. И. И., ЕГН **********, с
адрес в ******************************************* и „Сити кеш“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „бул. Цариградско шосе №
115 Е, ет. 5, че клаузата на чл. 11 от сключения между тях Договор за заем № ***** от
05.07.2021 г., предвиждаща заплащането на неустоика за непредставяне на обезпечение, е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 да заплати на Н. И. И., ЕГН
**********, с адрес в ******************************************* на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 215, 39 лв., представляваща платена при начална
липса на основание – нищожна клауза на чл. 11, ал. 2 от Договор за заем № ***** от
05.07.2021 г., предвиждаща заплащането на неустоика за непредставяне на обезпечение,
ведно със законната лихва върху сумата от 10лв. от датата на подаване на исковата молба на
03.07.2023 г. и законната лихва върху сумата от 205, 39 лв. от 29.10.2024 г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 да заплати на Софийски районен съд
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 400 лв. – съдебни разноски.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 да заплати на ЕАД“ Д. М.“ с
БУЛСТАТ ********* на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 480 лв. – възнаграждение за
безплатно адвокатско представителство.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6