№ 138
гр. София, 04.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20211001000452 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена ищеца в производството С. Х.
Г. срещу първоинстанционно решение № 260103 от 07. 01. 2021 г.,
постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-28 състав по
гр.д. № 6995 по описа на съда за 2020 г., с което по предявен от Н. К. Й.,
главен иск с правно основание чл. 124 ГПК /поради уважаването на същия,
предявени при условията на евентуалност искове не са разглеждани, същият е
изходът на производството и в настоящата въззивна инстанция/, е признато за
установено, че ищецът не дължи на ответника – жалбоподател сума в размер
на 127 128,95 лв. /сто двадесет и седем хиляди сто двадесет и осем лева и
деветдесет и пет стотинки/, представляваща равностойността на 65 000
/шестдесет и пет хиляди/ евро по запис на заповед от 20. 06. 2003 г. с падеж
20. 06. 2007 г., по който е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 2552/ 2008 г.
по описа на СРС, ГО, 56 състав поради недействителност на записа на
заповед, със законните последици по отношение на разноските в
производството.
1
По изложени в жалбата съображения за недопустимост и неправилност
на обжалваното решение се иска отмяната му и постановяване на друго
такова по спора, с което предявеният срещу жалбоподателя иск да бъде
оставен без разглеждане, евентуално – отхвърлен в цялост, претендират се
разноски.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски.
Във въззивната инстанция не са събирани доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно по същество, поради следното:
Решението, като постановено от законен съдебен състав, в императивно
изискващата се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните
правораздавателни правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца
в исковата му молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и
търсената с иска защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и
допустимо.
Неоснователни са оплакванията в жалбата, развивани от самото начало
на производството и пред първоинстанционния съд в насока недопустимост
на предявените искове.
Доколкото не се спори по делото, установява се и от всички, събрани по
делото и неоспорени писмени доказателства, включително и присъединените
в цялост производства, протекли пред СРС, че за защитата /съдебното
установяване наличието или не/, на субективно гражданско материално право
2
на ответника–жалбоподател – подлежащо на изпълнение притезание,
насочено към ищеца и с предмет заплащане на сумата по исковата претенция,
предходно исково производство не е инициирано, съответно – завършило с
влязъл в сила акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо по реда на
отменения съдопроизводствен ред / чл. 237-254 от ГПК /отм./, и доколкото
също е безспорно установено по делото, чрез представените и неоспорени
писмени доказателства за образувани срещу ищеца изпълнителни дела, че
извънсъдебното поведение на ответника продължава да застрашава
имуществените права и патримониума му, то на разположение на ищеца за
съдебна защита на правото му, на общо основание е исковата защита на чл.
124 от ГПК, каквато е и осъществена в настоящия процес.
По-натам доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото, съдът е длъжен да следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака
ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка правилността на
обжалваното първоинстанционно решение, настоящият въззивен съд е
ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивниците оплаквания в
жалбите им, първоинстанционното решение се явява и правилно, поради
следното:
Неоснователни са първата група оплаквания на жалбоподателя в жалбата
му, базирани на твърденията, че при представяне по делото на заверен по реда
на чл. 32 от ЗА документ, не би могло да се изисква представянето на
оригинал, съответно – оспорващи мотивите на първоинстанционния съд,
базирани на това непредставяне.
Заверяването на документа по реда на чл. 32 от ЗА по закон действително
има значението на представяне на оригинал, но същото не е в какъвто и да
било случай годно да замести, съответно – и да изключи както
необходимостта, така и задължението на страната, черпеща права от
документа /още повече, и без всякакво съмнение – в случаите, като
3
процесния, при които самият документ - запис на заповед, инкорпорира
спорното право, съществуването на което е предмет на установяване в
процеса, и което право в него – в документа, и чрез него се и обективира в
действителността/, да го представи в оригинал по делото, когато това се
налага за проверката по законоустановения ред за събиране на доказателства
по ГПК, включително за нуждите, както в случая на съдебно графическа
експертиза, на оспорената от противната страна истинност на документа,
включваща и автентичността му – като подписан или не от лице, срещу което
се черпят права от него. В случая, противно на твърденията в жалбата, по
делото оригиналът се изисква не за констатация за идентичност с
представения по делото, заверен по реда на чл. 32 от ЗА препис, а за реално,
физическо извършване върху него, както се посочи, на императивно и
лимитативно законоустановените в процесуалния закон действия по събиране
на доказателства в процеса, и завереният по реда на чл. 32 от ЗА препис от
документа не е годен да удовлетвори тази процесуална нужда.
Ирелевантно е при това, както дали в производството е откривано или не
такова по чл. 193-194 от ГПК, така и периодът от време, който е изтекъл от
съставянето на документа, доколкото същият бива считан именно от
ответника – жалбоподател, за все още годен и достатъчен да произведе
правното си действие, като основание на материалното му право на вземане
срещу ищеца, поради което и в случая изцяло съобразеното с процесуалния
закон искане от страна на ищеца, записът на заповед да бъде представен по
делото в оригинал за нуждата на съдебната проверка на истинността
/автентичността/ му, не съставлява каквато и да било злоупотреба с право,
както необосновано се твърди в жалбата, напротив – същото изискване е
изцяло законосъобразно упражняване на процесуални права.
Неоснователно е оплакването, базирано на твърдения за допуснато от
първоинстанционния съд процесуално нарушение, чрез неуказването от
страна на съда на ответника, че следвало да ангажира свидетелски показания
по реда на чл. 165, ал. 1 от ГПК, доколкото ответникът не е ангажирал
своевременно, а и въобще в процеса, каквито и да било конкретни и
релевантни за спора твърдения по делото в изложената в същия законов текст
насока, та да се налага или пък да възниква задължение за съда да му дава
такива указания по доказването им.
4
Неоснователно е следващото оплакване в жалбата за необоснованост на
изводите на съда в насока съществуването на процесния запис на заповед.
Противно на твърденията в жалбата, още в исковата си молба ищецът твърди,
че ответникът провежда срещу него принудително изпълнение въз основа на
неподписан запис на заповед, което би лишило въобще документът, послужил
като несъдебно изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист
срещу ищеца, от стойността му както на инкорпориращ процесното вземане
/притезание/ на ответника към ищеца, но и от доказателствената му такава,
придавана му от чл. 180, вкл. вр. с чл. 193, ал. 3 от ГПК, поради което и съдът
безспорно за въззивния състав, не е действал и в нарушение на принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес.
Въпреки че в жалбата не се съдържа нарочно оплакване срещу
правилността на мотивите на първоинстанционния съд в частта им, приемаща
че разпоредбата на чл. 535 от ТЗ е императивна, но за пълнота на
изложението въззивният състав намира да необходимо да настои и на това, че
изцяло споделя и този извод на първоинстанционния съд.
С оглед изложеното оплакванията във въззивната жалба, с която
настоящата инстанция е сезирана, са изцяло неоснователни, поради което и
обжалваното с нея първоинстанционно решение, като валидно, допустимо и
правилно по същество, следва да бъде потвърдено със законните последици.
С оглед изхода на делото в настоящата въззивна инстанция, по
установените по делото от първоинстанционния съд обстоятелства от
фактическа и правна страна, въззивният състав, на основание чл. 272 от ГПК
препраща и към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение.
При този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски за
въззивната инстанция, а ответникът по жалбата има право на такива в
установения да са реално извършени размер.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260103 от 07. 01. 2021 г., постановено от
Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-28 състав по гр.д. № 6995 по
5
описа на съда за 2020 г.
ОСЪЖДА С. Х. Г., ЕГН: ********** да заплати на Н. К. Й., ЕГН:
********** сумата 3000 лв. адвокатско възнаграждение за защита във
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6