Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 10.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Цветелина Димитрова, като разгледа докладваното
от съдията адм.д. № 673 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.145 и сл. от АПК вр. чл.118 от КСО.
Образувано
е по жалба на А.И.П. *** против решение № 2153-17-73/03.10.2019 г. на директора
на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му и е потвърдено rазпореждане № 19/17.05.2019 г. на ръководителя
по пенсионно осигуряване при
ТП на НОИ – Русе. С потвърденото разпореждане е изменена личната пенсия за
осигурителен стаж и възраст, отпусната на жалбоподателя, като същата е
изчислена по реда на чл.68, ал.3 от КСО. В жалбата се навеждат доводи за
незаконосъобразност на оспореното решение поради нарушение на материалния закон
– КСО и НПОС. Твърди се, че от пенсионния орган е зачетен недействителен
осигурителен стаж и осигурителен доход за периода 2007 – 2013 г., както и че
неоснователно не е зачетен осигурителен стаж в периода 20.03.1986 г. –
20.07.1987 г., положен при задгранична работа в Република Куба. Относно
твърдението за неправилно зачитане (в повече) на осигурителен стаж,
жалбоподателят в съдебно заседание уточнява, че макар формално зачитането на
повече осигурителен стаж да е в негова полза, в процесния случай то се отразява
негативно на отпуснатата му пенсия, тъй като взетият предвид осигурителен доход
за този период намалява индивидуалният му коефициент наполовина. Твърди, че в
периода 2007 – 2013 г. е бил управител на търговско дружество „Ради“ ООД, в
което е и съдружник с мажоритарен дял, поради което фактически притежава както
качеството на осигурено лице, така и качеството осигурител и в този случай при
невнасяне на осигурителни вноски не следва бъде зачитан осигурителен стаж и
доход. Пред административния орган е заявил, че осигурителни вноски за този
период не са внасяни и няма да бъдат внесени. Поддържа, че в резултат на
горното са му зачетени в повече 6 години осигурителен стаж, което в крайна
сметка на било в негов интерес, като дори и без тези 6 години той отговарял на
изискванията за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Моли
съда да постанови решение, с което да отмени оспорения административен акт.
Ответникът
по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуалния си представител,
в хода на делото по същество и в представени писмени бележки, взема становище
за неоснователност на жалбата като поддържа мотивите, изложени в оспорения
административен акт. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът
като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
включително и от изпратената от ответника по жалбата административна преписка,
намира за установено от фактическа страна следното:
Административното
производство пред пенсионния орган е започнало по заявление вх. №
2113-17-110/23.01.2019 г. (л.9-11 от преписката), с което жалбоподателят е
поискал отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. В заявлението
последният е вписал изрично следният текст: „Информацията, съдържаща се в РОЛ
за осигурителен доход и осигурителен стаж, съответно след 2001 и 2002 г. не
следва да се взема предвид, защото действителният ми осигурителен доход е до
м.август 2001 г., а действителният ми осигурителен стаж – до м. август 2002 г.
След тази дата, в качеството ми на самоосигуряващо се лице до 08.06.2007 г. и
след това като мажоритарен собственик и управител на „Ради“ ООД – БУЛСТАТ
*********, не съм плащал осигурителни вноски“. С разпореждане № 2/прот. № N01057/11.02.2019 г. на ръководителя по пенсионно
осигуряване (л. 38 от преписката), на основание чл.68, ал.3 от КСО, на жалбоподателя
е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от датата на
заявлението - 23.01.2019 г. при навършена възраст от 66 години и 8 месеца и
зачетен осигурителен стаж от ІІІ категория – 32 години, 5 месеца и 13 дни.
Пенсията е отпусната в минимален размер до определянето й по реда на КСО. С
писмо изх. № 2113-17-110#4/19.02.2019 г. (л. 33
от преписката) жалбоподателят е уведомен, че следва да представи заверена
осигурителна книжка като съдружник в „Аурорас Ленжери“ ООД за периода
08.10.2004 г. – 31.05.2015 г., както и удостоверение относно периода на
задгранична работа, от предприятието, в което е работил преди изпращането на работа
зад граница или от изпращащата организация. В отговор (л.25-27 от преписката) той
посочил, че не може да представи исканите документи с обяснението, че не е
внасял осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице в „Аурорас Ленжери“ ООД,
а по отношение на задграничния си стаж не може да се сдобие с исканото
удостоверение, тъй като в „Дунарит“ АД, където е работил преди заминаването си,
не разполагат с данни за издаване на такова удостоверение, а изпращащата
организация вече не съществува. Разплащателната документация, предадена в
архива на ТП на НОИ – Кюстендил, била за един по-късен период – след 1992 г., в
какъвто смисъл е изпратеното му оттам уведомително писмо изх. № 5506-09-9188#1/15.01.2019 г. (л.28 от преписката). За стажа си в Република
Куба жалбоподателят представил заповед № 187/20.02.1986 г. на генералния
директор на Главно инженерно управление – София (л.22 от преписката), с която е
изпратен на задгранична работа в Република Куба за срок от 18 месеца, считано
от 20.03.1986 г., с определен размер валутна заплата и заплата в Република
България, съгласно ПМС № 41/1981 г., придружена от служебна бележка от
21.02.1986 г. до завод МК „Дунарит“ – Русе, където П. е работил до момента за
освобождаване от заеманата там длъжност поради изпращането му на работа в
чужбина. Представена е още и заповед № 646/20.07.1987 г. на генералния директор
на Главно инженерно управление – София (л.24 от преписката), с която е
прекратен договора на П. за извършване на работа в чужбина, считано от 21.07.1987
г., поради завършване на възложената работа. В заповедта изрично е посочено, че
жалбоподателят е работил в Република Куба от 20.03.1986 г. до 03.06.1987 г., за
което време е получавал валутна заплата и за времето от 04.06.1987 г. до
20.07.1987 г. е ползвал отпуск, за който също е получил възнаграждение за 7 дни
в лева, определено на същата база, от която е извършено осигуряването и за 30
работни дни във валута. Във връзка с този стаж в отговор от „Дунарит“ АД – Русе
(л.65 от преписката) е посочено, че за периода на работа в Република Куба
жалбоподателят не фигурира в разплащателните ведомости на предприятието, като
след завръщането си е назначен отново на заеманата преди заминаването за
чужбина длъжност. По тази причина в издаденото от това предприятие
удостоверение обр.УП-3 изх. № 505-3/08.11.2018 г. (л.9 от преписката) е
отразено прекъсване на осигурителния стаж за периода 20.03.1986 г. – 20.07.1987
г. В хода на административното производство от контролен орган на ТП на НОИ –
Русе е извършена проверка на жалбоподателя в качеството му на самоосигуряващо
се лице – съдружник в „Аурорас Ленжери“ ООД от 08.10.2004 г., при която е
установено, че за периода 01.01.2000 г. до 22.01.2019 г. няма данни за внесени
осигурителни вноски в приход на ДОО (л.29 от преписката).
Въз основа на всички събрани от пенсионния
орган доказателства и данните от Регистъра на осигурените лица (РОЛ) бил
изготвен опис на осигурителния стаж на жалбоподателя (л.12 от преписката),
според който на последния бил зачетен стаж от 32 години, 6 месеца и 4 дни от
ІІІ категория. В зачетения стаж не е включен периода от 20.03.1986 г. до
20.07.1987 г. (ред 5 от описа) на работа в чужбина като в забележка е посочено,
че за този стаж не е представено УП-3 и е цитиран отговора от „Дунарит“ АД. Не е
зачетен и осигурителен стаж на жалбоподателя в периода от 08.10.2004 г. –
22.01.2019 г. като самоосигуряващо се лице в „Аурорас Ленжери“ ООД въз основа
на съставения констативен протокол за извършената проверка от контролен орган
на НОИ, при която, както се посочи по-горе, е установено, че не са внасяни
осигурителни вноски за жалбоподателя. В същото време, според съдържанието на
изготвения опис на осигурителния стаж на жалбоподателя, зачетеният му
осигурителен стаж включва периода от 01.08.2007 г. до 31.08.2013 г. (6 години и
1 месец), за който е посочено, че П. е полагал труд по договор за управление и
контрол на търговско дружество „Ради“ ООД. Данните за този стаж, както и
съответстващия му осигурителен доход, са взети от РОЛ, видно и от приложените по
преписката разпечатки от този регистър.
При тези данни било постановено разпореждане
№ 19 /прот. № N01184/ 17.05.2019 г., с което отпуснатата на П. лична
пенсия за осигурителен стаж и възраст била изменена, на основание чл. 99, ал.
1, т. 2, б. „д“ от КСО във връзка с чл. 10, ал. 2 от НПОС. Зачетен е стаж от 32
години, 6 месеца и 4 дни и е взет предвид осигурителен доход за периода
01.01.2000 г. – 31.08.2013 г., от който е изчислен индивидуален коефициент
1,4821. В разпореждането изрично е посочено, че не е зачетен осигурителният
стаж на жалбоподателя в периода 20.03-1986 г. – 20.07.1987 г., тъй като не е
представено удостоверение УП-3 от „Главно инженерно управление“ – София.
Последният е оспорил това разпореждане
пред директора на ТП на НОИ – Русе по реда на чл. 117 от КСО като изложил
доводи, идентични с наведените в настоящото производство, а именно за
неправилно зачитане в повече на стаж в „Ради“ ООД и неправилно незачитане на
стажа му в Република Куба. В хода на производството пред горестоящия орган, с
цел изясняване на спорните обстоятелства, е възложено извършване на проверка на
осигурителя „Ради“ ООД, която според изготвен доклад вътр. № 1012-17-136-5/25.09.2019
г. (л.68 от преписката) не е възможно да бъде извършена, тъй като
жалбоподателят, в качеството му на управител на дружеството, е заявил, че не
може да представи нужната за проверката разплащателна документация поради
нейното изгубване.
С оспореното в настоящото производство решение
№ 2153-17-73/03.10.2019 г. на директора на ТП на НОИ – Русе (л.1-2 от
преписката) жалбата на П. срещу разпореждане № 19/17.05.2019 г. е отхвърлена и
разпореждането потвърдено. Изложени са мотиви по двата спорни въпроса, а именно
стажът на жалбоподателя в Република Куба, който не е зачетен и стажът му в
„Ради“ ООД, който е зачетен. Ответникът по жалбата счита, че за първия стаж не
е представен надлежен документ, въз основа на който този стаж да може да бъде
зачетен, а по отношение на втория осигурителен стаж, респективно осигурителен
доход, посочва, че за този период жалбоподателят е осигурено лица съгласно
чл.4, ал.1, т.7 от КСО, тъй като е полагал труд по договор за управление и
контрол на търговското дружество като негов управител с определено за тази
работа възнаграждение. При това положение за него са били дължими осигурителни
вноски и процесният период следва да се зачете за осигурителен стаж/доход въз
основа на съдържащите се в РОЛ данни. Неизплатените възнаграждения не се
включват в осигурителния доход само до 31.12.2006 г., съгласно чл. 46, ал. 10
от НПОС. Решението на директора на ТП на НОИ – Русе е съобщено на жалбоподателя
на 16.10.2019 г. (л. 3 от преписката) и на 28.10.2019 г. П. го е оспорил чрез
административния орган пред съда.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Тя
е насочена срещу решение № 2153-17-73/03.10.2019 г. на директора на ТП на НОИ –
Русе, с което е потвърдено разпореждане № 19/17.05.2019 г. на ръководителя по
пенсионно осигуряване в същото териториално поделение на НОИ. С нормата на
чл.118, ал.1 от КСО е предвидена изрична възможност за съдебно обжалване на
решенията на директора на ТП на НОИ, постановени по реда на чл.117 от КСО, като
процесното решение не попада в изброените в нормата изключения. А.П. е адресат
на оспорения административен акт, от който е неблагоприятно засегнат, т.е. за
него е налице правен интерес от оспорването. Жалбата е подадена в предвидения
законов срок.
Разгледана по същество
жалбата е основателна, макар и само въз основа на част от наведените от
жалбоподателя доводи.
Решение № 2153-17-73/03.10.2019 г. е издадено от
материално и териториално компетентен по смисъла на чл.117, ал. 1, т. 2, б. „а”
от КСО орган – директора на ТП на НОИ – Русе.
Спазена е изискуемата писмена форма като
решението е мотивирано, съобразно изискването на чл.117, ал.3 от КСО.
От данните по делото се установява, че в
хода на административното производство са събрани всички относими
доказателства, касаещи отпускането и определянето на размера на исканата от
жалбоподателя пенсия. Съдът не констатира да са допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила.
Спорно по делото е само правилното
приложение на материалния закон като спорните въпроси са два: основателно ли не
е зачетен за осигурителен стаж периода от 20.03.1986 г. до 20.07.1987 г., в
който жалбоподателят е бил изпратен на работа в чужбина, и правилно ли е
зачетен осигурителен стаж и доход на жалбоподателя в периода 01.08.2007 г. –
31.08.2013 г. като управител на „Ради“ ООД. Релевантните за тези два спорни
въпроса фактически обстоятелства са установени по делото и не се оспорват от
страните.
По първия въпрос безспорно е установено,
че в периода 20.03.1986 г. до 20.07.1987 г. П. е бил изпратен на работа в
чужбина чрез изпращащата организация Главно инженерно управление – София, като
преди заминаването и след завръщането си е работил в „Дунарит“ АД. Не е спорно,
че към настоящия момент изпращащата организация не съществува. Неин
правоприемник е било дружеството „Армимекс“ АД – София, което, като прекратен
осигурител, е предало разплащателната си документация, включително тази на
Главно инженерно управление, в архивохранилището на ТП на НОИ – Кюстендил, но
предадените документи са с начална дата 01.06.1992 г. и от архива на ТП на НОИ
– Кюстендил не може да се даде информация дали предадената документация обхваща
цялата документация на осигурителя. Не се спори също така, че жалбоподателят не
разполага с удостоверение обр. УП-3 за положения в чужбина стаж и този стаж не
е включен и в издаденото от „Дунарит“ АД такова удостоверение. Доказателства за
него съставляват само представените заповеди за изпращане и прекратяване на договора
с жалбоподателя.
По отношение на втория спорен въпрос –
стажът на жалбоподателя в „Ради“ ООД, безспорно установените факти са свеждат
до следното:
Дружеството „Ради“ ООД е регистрирано в
Регистъра на търговските дружества с решение № 1695/28.06.2007 г. на Русенския
окръжен съд със съдружници жалбоподателя и Неда Попова (негова майка). Като
управител на дружеството е вписан жалбоподателя, въз основа на протокол № 1/15.05.2007
г. на общото събрание на съдружниците (П. притежава 90 дяла от дружеството, а
Попова – 10 дяла). Между дружеството, чрез общото му събрание, и жалбоподателя,
на основание чл.137, т.5 от ТЗ, е сключен договор за възлагане управлението на
дружество с ограничена отговорност „Ради“ ООД гр. Русе (л. 27-28 от делото), с
който на управителя е определено месечно възнаграждение от 350 лв. Не е спорно
също така, че за осигуряването на жалбоподателя като управител на „Ради“ ООД са
подавани данни в Регистъра на осигурените лица за периода от м. август 2007 г.
до м. август 2013 г. вкл., като осигурено лице по договор за управление и
контрол на търговско дружество, с отработени пълни месеци и месечен
осигурителен доход от 350 лв. през 2007 г. и по-голям през следващите години
(съобразно минималния осигурителен доход по основни
икономически дейности и квалификационни групи професии за съответните години).
Не се спори също така, че още от започване на дейността на дружеството осигурителни
вноски за управителя, в лицето на жалбоподателя, не са внасяни, като
твърденията на последния са, че дружеството е извършвало стопанска дейност само
до 2010 г., а от 2011 г. до 2013 г. същото е подавало годишна данъчна
декларация по чл.92 от ЗКПО, образец 1010а, съответстващ на разпоредбата на чл.92,
ал. 4 от ЗКПО, в редакцията му от ДВ, бр. 95 от 2009 г., в сила от 1.01.2010
г. като лице, което не е
извършвало дейност и не са отчетени приходи и разходи за годината. Отделно от това съдът служебно, чрез справка в
публичните регистри на НАП, установи, че „Ради“ ООД е било регистрирано по реда
на ЗДДС в периода от 05.09.2007 г. до 09.01.2012 г.
Въз
основа на описаните факти съдът на първо място намира, че неправилно пенсионните
органи не са зачели като осигурителен стаж времето, в което жалбоподателят е
работил в Република Куба.
Съгласно § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО времето,
което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31
декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за
осигурителен стаж по този кодекс. Видно от представената заповед № 187/20.02.1986 г. на ГИУ – София, П. е
бил изпратен да работи зад граница на основание Наредбата за условията, при
които българските граждани могат да се изпращат и да работят в чужбина (утвърдена
с ПМС № 13 от 11.02.1975 г., в сила от 1.01.1975 г., изм. и доп. с ПМС № 41 от
1977 г. и ПМС № 8 от 1978 г., отм., бр. 95 от 27.11.1990 г.), наричана за
краткост Наредбата. Съгласно чл.23, ал.1 от Наредбата изпратените на работа в
чужбина по реда на тази наредба подлежат на осигуряване по Държавното
обществено осигуряване съгласно с действуващите законни разпоредби в Народна
република България. Ако със съответната страна е сключена спогодба за социално
осигуряване, прилагат се нейните разпоредби при положение, че не е договорено
друго с чуждата страна. По делото няма данни да е налице сключена спогодба с
Република Куба, поради което жалбоподателят е бил осигуряван в България.
Съгласно чл.27, ал.1 и ал.2 от същата наредба осигурителните вноски се внасят,
а паричните обезщетения за временна нетрудоспособност и за отглеждане на малко
дете, помощите и месечните добавки за деца в левове се изплащат от стопанските
и други организации и учреждения, където изпратените в чужбина са били на
работа преди заминаването им зад граница за сметка на изпращащата организация,
която им възстановява сумите, внесени в ДОО. Сумите по предходната алинея (ал. 1) може да се внасят в ДОО
и съответно да се изплащат пряко на работещите в чужбина и от изпращащата
организация, след съгласуване с централния съвет на Българските професионални
съюзи. Посочената
регламентация е съобразена с предвидените в чл.3, ал.1 от Наредбата хипотези,
че при изпращане на работа в чужбина лицата биват или освободени от заеманата
до тогава длъжност по взаимно съгласие с работодателя, или им се разрешава
ползването на неплатен отпуск, при което трудовото им правоотношение с
предходния работодател не се прекратява. В процесния случай, видно от отговора
на „Дунарит“ АД, трудовия договор с П. е бил прекратен и сключен отново след
завръщането му. Съгласно § 4, изр. І от ЗПР на Наредбата времето, прекарано на
работа в чужбина, по условията на тази наредба се признава за трудов стаж за
пенсия и по дял II и III от Кодекса на труда, както и за трудов стаж по
специалността, като се има пред вид еднаквостта и сходството на задграничната
работа със съответната длъжност у нас. В § 5 от ЗПР на Наредбата е уреден реда
за издаване на документи, доказващи положения от лицата стаж в чужбина, като
нормата предвижда, че документи за трудов стаж, придобит в чужбина по реда на
тази наредба, се издават от предприятието, учреждението или организацията,
които са внасяли осигурителни вноски в ДОО въз основа на удостоверение от
изпращащата организация относно характера на извършваната работа. В случая,
както вече се посочи, трудовото правоотношение на жалбоподателя с „Дунарит“ АД
(тогава МК „Дунарит“) е било прекратено, поради заминаването му на работа в
чужбина, при което очевидно не това дружество е внасяло осигурителните вноски
за него, респективно не то може да издаде необходимия документ за трудов стаж
по § 5 от ЗПР на Наредбата. Това следва да е Главно инженерно управление –
София, за което е установено, че към настоящия момент не съществува и
правоприемникът му не е предал за съхранение разплащателна документация за
процесния период. Съгласно чл.101, ал.3 от ППЗП (отм.), приложим за периода, в
който е положен процесния стаж, в случаите, когато изплащателните ведомости или
партидните книги липсват, предприятията, учрежденията, организациите или
техните правоприемници по изключение могат да издават удостоверения за трудов
стаж и трудово възнаграждение и въз основа на други документи, щом те съдържат достатъчно
данни, че трудовият стаж е действително положен, а така също и за неговата
продължителност. Такива документи могат да бъдат удостоверения, заповеди или
протоколи за назначаване и уволняване, за класиране, за разрешаване на отпуск и
други автентични документи, издадени по време на полагане на трудовия стаж. В
настоящия случай представените от жалбоподателя заповеди безспорно
представляват такива други документи и съдържат достатъчно данни за положения
стаж (осигурителния доход за този период е без значение), поради което въз
основа на тях би могло да бъде издадено необходимото удостоверение по § 5 от
ЗПР на Наредбата вр. чл.101, ал.3 от ППЗП (отм.). Това обаче в случая не е
възможно само поради факта, че изпращащата организация, включително нейния правоприемник,
не съществуват към настоящия момент. При това положение, след като нормативно е
допустимо трудовият, респективно осигурителният стаж на П. да бъде зачетен въз
основа на наличните документи чрез издаване удостоверение, на още по-силно основание
този стаж следва да бъде зачетен от самия пенсионен орган пряко въз основа на тези
документи, макар по тях да не е издадено съответното удостоверение.
Удостоверението, като документ за доказване на трудов/осигурителен стаж има
производен характер, доколкото отразява факти и обстоятелства, които се
установяват с други доказателства (ведомости, заповеди, изплащателни картони и
др.) като извлича от тези други доказателства единствено информацията, която е
релевантна за отпускането и изчисляването на пенсията. По тази причина липсата
на удостоверение не може да се счете за липса на доказателства за положения
стаж, в случаите в които са налице документи, допустими по чл.101, ал.3 от ППЗП
(отм.). Всичко изложено до тук дава основание на съда да приеме, че в процесния
случай ответникът и подчиненият му ръководител по пенсионно осигуряване неправилно
не са зачели положения от жалбоподателя стаж в чужбина в периода от 20.03.1986
г. до 20.07.1987 г.
Не така стои въпросът обаче с втория спорен
по делото момент - досежно стажа на жалбоподателя в „Ради“ ООД. За спорния
период от 01.08.2007 г. до 31.08.2013 г. (6 години и 1 месец), а видно от
вписванията в Търговския регистър по партидата на дружеството и към настоящия
момент, П. е съдружник и управител на дружеството. Функциите на управител
същият изпълнява въз основа на сключен с дружеството, чрез общото събрание на
съдружниците, договор за възлагане на управлението, с който му е определено възнаграждение
за тази работа. В този случай е налице хипотезата на чл.4, ал.1, т.7 от КСО
(съобразно действащата към момента на полагане на труда редакция - ДВ, бр. 105
от 2006 г.), според която на задължително осигуряване за всички осигурени
социални рискове (сега „за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради
общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и
безработица“) подлежат изпълнителите по договори за
управление и контрол на търговски дружества. За осигуряването на
лицата по този ред е без правно значение дали същите са и съдружници в търговското
дружество, което управляват. Когато тези лица извършват дейност и с личен труд
като съдружници, те подлежат на осигуряване на друго основание – по чл.4, ал.3, т.2 от КСО. Съгласно чл.6,
ал.3 от КСО (в редакцията към ДВ, бр.105/2006 г.) осигурителните вноски за
работниците и служителите и за лицата по чл.4, ал.1, т.7 и 8 се дължат върху
получените или начислените, но неизплатени брутни месечни възнаграждения,
но върху не по-малко от минималния осигурителен доход по ал.2, т.3 и не
повече от максималния месечен размер на осигурителния доход. Осигурителните вноски за работниците и
служителите и за лицата по чл.4, ал.1, т 5, 7 и 8 и ал.3, т.5 и 6 се разпределят между осигурителите и
осигурените. С изменението на нормата от 01.01.2010 г. (ДВ, бр. 99/2009 г., в
сила от 01.01.2010 г.) осигурителни вноски за лицата по чл.4, ал.1, т.7 от КСО
се дължат и върху неначислените месечни възнаграждения. Цитираните норми сочат,
че по отношение на лицата, извършващи трудова дейност като управители на
търговки дружества въз основа на договор за управление и контрол, възниква
тристранно осигурително правоотношение между осигурител, осигурено лице и
осигурителен орган като в отношенията между всеки две от страните в това
тристранно правоотношение възникват различни права и задължения. Това
осигурително правоотношение се различава съществено от правоотношението, което
съществува между осигурителния орган и самоосигуряващото се лице. Легални
определения за осигурител и самоосигуряващо се лице са дадени в разпоредбата на
чл.5, ал.1 и 2 от КСО, според които осигурител е всяко физическо лице,
юридическо лице или неперсонифицирано дружество, както и други организации,
които имат задължение по закон да внасят осигурителни вноски за други физически
лица, а самоосигуряващ се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни
вноски за своя сметка.
В случая безспорно жалбоподателят има качеството осигурено лице като негов
осигурител е дружеството „Ради“ ООД. Обстоятелството, че дружеството –
осигурител се представлява от осигуреното лице, както и че осигуреното лице
притежава значителна част от капитала на дружеството, не променя по никакъв
начин качеството на тези лица в осигурителното правоотношение.
Съгласно чл.9, ал.1, т.3 от КСО за
осигурителен стаж се зачита времето, за което за лицата по чл.4, ал.1, т.7 и 8 са внесени или дължими
осигурителни вноски върху не по-малко от минималния осигурителен доход по чл.6, ал.2, т.3. По същия начин е формулирано и
определението за осигурено лице по § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО – „осигурено
лице“ е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на
задължително осигуряване по чл. 4 и чл.
4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски.
Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл.10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5. Самоосигуряващите
се лица се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите
осигурителни вноски по чл.
6, ал. 8, а лицата по чл.4а
се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни
вноски.
Изложеното сочи, че за зачитане на
осигурителен стаж в случаите, в които осигуреното лице не е самоосигуряващо се,
а има осигурител, т.е. друго лице, което има задължение да внася осигурителни
вноски за осигуреното лице, е необходимо осигурителните вноски да са внесени
или дължими. Като „дължими“, макар и без легална дефиниция, законът (КСО) определя
тези осигурителни вноски, за които е възникнало задължение за внасянето им. Според
цитираната по-горе норма на чл.6, ал.3 от КСО задължение за внасяне на
осигурителни вноски за лицата по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО възниква не само
върху изплатените на тези лица възнаграждения, но и върху начислените, но
неизплатени, а от 01.01.2010 г. дори и върху неначислените такива, т.е. щом
лицето е положило труд по договор за управление и контрол и за този труд му е
определено възнаграждение, то за него възниква и задължение за внасяне на
осигурителни вноски върху полагащото му се възнаграждение за положения труд,
независимо от това дали възнаграждението му е изплатено или не. Осигурителните
вноски за това лице стават дължими и времето, за което е положен този труд се
зачита за осигурителен стаж. В този смисъл правилно пенсионният орган е зачел
осигурителен стаж и доход на жалбоподателя, за процесния период, съгласно чл.
40, ал.2 от НПОС въз основа на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, т.е. на
данните от РОЛ.
Тези изводи не се променят с оглед субектите
на осигурителното правоотношение и евентуалното съвпадение в едно лице на
качеството на осигурен и законен представител на осигурителя, в какъвто смисъл
са възраженията на жалбоподателя. Същият счита, че предвид съвпадението,
каквото от правна страна не е налице, между осигурено лице и осигурител, то за
неговия случай следва да се прилагат правилата за самоосигуряващите се лица и
стажът му следва да бъде зачетен единствено, ако осигурителните вноски са били
реално заплатени.
Ирелевантно за случая е изявлението на
жалбоподателя, очевидно направено в качеството му на управител на осигурителя,
че осигурителните вноски освен че не са заплатени, но и няма да бъдат платени,
доколкото заплащането на осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 1, т. 7
от КСО, както се посочи, не е задължителен елемент от фактическия състав за
зачитане на осигурителен стаж за тези лица, съобразно цитираните разпоредби.
Неотносимо към настоящия случай е и
възражението, че по отношение на тези осигурителни вноски е изтекла погасителна
давност и същите не биха могли да бъдат събрани принудително от осигурителя,
т.е. че те не са дължими по смисъла на закона. Погасителната давност в
конкретния случай е институт, приложим в отношенията между осигурителя, който
не е страна по делото, и осигурителния орган, и не засяга правата на
осигуреното лице, поради което не може осигуреното лице, в случая
жалбоподателя, да се позовава на изтекла по отношение на осигурителните вноски
за него погасителна давност.
Следва да се посочи още, че се
явява неоснователно и възражението на жалбоподателя за недължимост на
осигурителни вноски за периода след 2011 г., предвид това, че дружеството не е
осъществявало дейност в този период. Фактът, че дружеството е подавало
декларация по чл. 92, ал. 3 от ЗКПО, само по себе си не е достатъчно условие за
прекратяване осигуряването на управителя на дружеството. Съгласно чл.10, ал.1
от КСО осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват
трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или
дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. От това следва,
че задължението за осигуряване на управителя на търговско дружество може да
отпадне единствено в хипотезата, при която управителят е освободен и вече не
упражнява трудова дейност, респективно упражнява такава, без обаче за нея да е
уговорено заплащането на възнаграждение. В тази връзка е необходимо да се прави
разграничение между личната трудова дейност на управителя и стопанската дейност
на дружеството. За трудова дейност се приема всяко действие на управителя по
повод функционирането на дружеството след вписването му в търговския регистър
дори тогава, когато същото не извършва стопанска дейност. Управителната и
представителната власт на управителя произтичат от вписването му в търговския
регистър, а не от договора за управление и контрол. С договора за възлагане на
управлението се уреждат вътрешните отношения в дружеството - определят се
правата и задълженията на управителя спрямо дружеството и обратно (чл.141, ал.7
от ТЗ). Свободното определяне съдържанието на договора за възлагане на
управлението не следва да противоречи на норми от ТЗ, както и на дружествения
договор. Следователно, при сключен договор за възлагане на управлението на едно
търговско дружество, социалното осигуряване на управителя следва да се извършва
по описания по-горе ред за целия период на действие на договора - от вписването
в търговския регистър до прекратяването на договора. Изложените изводи не се
променят от факта, че в подадените до НАП годишни данъчни декларации по ЗКПО не
са отчитани разходи, включително и за възнаграждение и осигурителни вноски на
управителя. Както вече се посочи, осигурителните вноски са дължими дори и
когато възнаграждението на лицето по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО не е начислено,
т.е. не е счетоводно отразено.
Дори и да се приеме, че в конкретния случай
не е налице хипотезата, в която осигуреното лице няма вина за невнесените
осигурителни вноски, тъй като именно същото лице, в качеството му на управляващ
дружеството осигурител, не е разпоредило заплащането на дължимите осигурителни
вноски, то на принципа, че е недопустимо лице да черпи права въз основа на
неправомерното си поведение, жалбата, досежно този стаж, отново се явява
неоснователна. Самият жалбоподател посочва, че при изключване на осигурителния
му доход за този период индивидуалният му коефициент би бил почти двойно
по-голям, т.е. твърденията на жалбоподателя са, че изключването на този
осигурителен доход е по-благоприятно за него, независимо, че зачетеният му
осигурителен стаж би бил намален.
В обобщение на всичко изложено дотук съдът
намира, че оспореното решение № 2153-17-73/03.10.2019 г. на директора на ТП на
НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № 19/17.05.2019 г. на ръководителя
по пенсионно осигуряване са постановени в противоречие с относимите
материалноправни разпоредби, при зачитането на осигурителния стаж в периода 20.03.1986
г. – 20.07.1987 г., поради което следва да бъдат отменени. В конкретния случай,
доколкото не се касае за служебно произнасяне на пенсионния орган, а за
постановяване на окончателен акт по заявлението на жалбоподателя за отпускане
на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, то преписката следва да бъде
върната на пенсионния орган за ново произнасяне, при което отпуснатата пенсия на
жалбоподателя да бъде изчислена при зачитане на посочения стаж.
С оглед крайния изход на делото в полза на
ответника по жалбата разноски не следва да се присъждат. Такива не следва да се
присъждат и в полза на жалбоподателя, доколкото същият не е представил
доказателства за направени такива и не е отправил съответното искане.
Така мотивиран и на
основание чл.172,
ал.2 от АПК, съдът
ОТМЕНЯ по жалба на А.И.П., с ЕГН **********,***, решение № 2153-17-73/03.10.2019 г. на
директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане №
19/17.05.2019 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе.
ВРЪЩА на ръководителя по
пенсионно осигуряване при ТП на НОИ - Русе административната преписка за ново
произнасяне, съобразно указанията по прилагането на закона, дадени в мотивите
на настоящото решение.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: