Р Е Ш Е Н И Е
№ 260606 / 20.5.2021г.
гр. Перник, 20.05.2021 г.,
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЕРНИК, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VIII състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и осми април през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: БОРИСЛАВА БОРИСОВА
при
участието на секретаря Цветелина Малинова
като разгледа
докладваното от съдията
гр.д. № 860 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, жк. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, чрез пълномощника адв.
Никола Шущарков, срещу И.Ц.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, по реда на чл. 422 ГПК установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 342 ТЗ и чл. 92 ЗЗД да бъде
признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата 89,97 лв. – представляваща
месечни абонаментни такси за отчетен период 18.02.2016 г. – 17.05.2016 г. по Допълнително споразумение от 06.03.2016 г. към
договор за мобилни услуги от 19.01.2016 г. с предпочетен номер ++359*********, сумата 74,92 лв. - използвани услуги
за отчетен период 18.02.2016 г. – 17.05.2016 г. по Допълнително споразумение от 06.03.2016 г. към
договор за мобилни услуги от 19.01.2016 г. с предпочетен номер ++359*********, сумата 349,12 лв. – представляваща
лизингови вноски по договор за лизинг от 06.03.2016 г., и сумата 530,54 лв. –
представляваща неустойка за неизпълнение на задълженията по договора, ведно със
законната лихва върху вземанията от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 12.07.2018 г., до окончателното плащане, за които вземания е издадена Заповед № 4258/21.08.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 05814/2018 г.
по описа на Районен съд – Перник, поправена с Разпореждане № 263241 от
17.02.2021 г. по ч.гр.д. № 05814/2018 г. по описа на Районен съд – Перник.
В исковата и уточняващите молби молба се излага, че
на 19.01.2016 г. между ищеца и ответника е сключен Договор за мобилни услуги с
предпочетен номер ++359********* за срок от 24 месеца по план НонСтоп 29,99 лв. с неограничени национални минути и
стандартен месечен абонамент в размер на 29,99 лв. На 06.03.2016 г. във връзка
с договора между страните е сключено Допълнително споразумение към договор за
мобилни услуги с предпочетен номер ++359********* за срок 24 месеца със същия
абонаментен план и условия. Твърди се, че ответникът не е изпълнил задълженията
си по споразумението, поради което дължи сумата 164,89 лв., представляваща
неплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период 18.02.2016 г.
– 17.05.2016 г., от които сумата 89,97 лв. – месечни абонаментни такси /три
такси от по 29,99 лв./ и сумата 74,92 лв. – използвани мобилни услуги. Излага
се още, че на 06.03.2016 г. във връзка с посоченото споразумение между страните
е сключен Договор за лизинг, по силата на който мобилният оператор, в
качеството на лизингодател, предоставя на ответника,
в качеството на лизингополучател, за временно и
възмездно ползване устройство марка SONY Xperia M4 Aqua Black с обща лизингова цена в размер на 344,77 лв.
чрез внасяне на 23 месечни вноски, всяка една в размер на 14,99 лв. Твърси се, че ответникът не е изпълмнил
задълженията си по Договора за лизинг, поради което дължи сумата 349,12 лв.,
формирана от лизинговите вноски за отчетен период 18.02.2016 г. – 17.07.2016 г.
Сочи се, че поради неизпълнение на задълженията на ответника, същият дължи и
неустойка в размер на сумата 530,54 лв. Тъй като длъжникът не погасил
задълженията си, ищецът депозирал заявление, въз основа на което била издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Предвид
невъзможността да бъде открит, в законоустановения
срок ищецът предявил искова молба за установяване на вземанията си. По изложените съображения моли за уважаване на предявените искове и
присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез адв. Б., назначен от съда особен представител, оспорва
предявените искове по основание и размер.
Съдът, след като прецени
доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, намира
от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД.
От приложеното ч.гр.д. №
05814/2018 г. по описа на Районен съд – Перник се установява, че по заявление на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК: *********, е издадена Заповед № 4258/21.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, поправена с Разпореждане № 263241 от 17.02.2021 г., срещу И.Ц.Н., ЕГН **********, за сумата 164,89 лв. – представляваща месечни
абонаментни такси и използвани услуги по Допълнително споразумение от 06.03.2016 г. към Договор за мобилни услуги от
19.01.2016 г. с предпочетен номер ++359*********, сумата 530,54 лв. – представляваща неустойка по Допълнително споразумение от 06.03.2016 г. към
Договор за мобилни услуги от 19.01.2016 г. с предпочетен номер ++359*********, и сумата 349,12 лв. – представляваща
лизингови вноски по Договор за лизинг от 06.03.2016 г. за устройство SONY Xperia M14 Aqua Black, ведно със
законната лихва върху вземанията от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 12.07.2018 г., до окончателното плащане.
Издадената заповед за изпълнение е връчена по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК и в указания месечен срок са предявени настоящите искове за
установяване вземанията на ищеца към ответника, за които е издадена заповедта
за изпълнение на парично задължение, поради което на основание чл. 415, ал. 1,
т. 2 ГПК (редакция на текста изм.
ДВ, бр. 86 от 2017 г.) за ищеца е налице правен интерес от предявяването
им.
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по така предявените искове е да
установи наличието на валидна облигационна връзка между страните по посочения
договор за предоставяне на мобилни (далекосъобщителни) услуги, съдържанието на
това облигационно правоотношение, както и че по силата на този договор
далекосъобщителните услуги, за които са издадени процесните
фактури, са доставени на ответника.
От приетия по делото договор за мобилни услуги от
19.01.2016 г. заедно с декларация-съгласие на потребителя и приложение- ценова
листа за абонаменти планове за частни лица към него, се установява, че същият е
сключен между И.Ц.Н. и „Теленор България“ ЕАД и се
отнася за мобилен номер +359*********. По силата на този договор ответната
страна е поела задължение да заплаща за срока на договора месечна абонамента
такса в размер на 29,99 лева с ДДС. Договорът е сключен за срок 24 месеца,
считано от 19.01.2016 г.
От приетото по делото допълнително споразумение от
06.03.2016 г. към договор за мобилни услуги с мобилен номер +359********* се
установява, че е сключен между И.Ц.Н. и „Теленор
България“ ЕАД за позване на мобилните услуги на
оператора за посочения номер при услояита на същия
абонаментен план за срок 24 месеца, считано от 06.03.2016 г. до 06.03.2018 г.,
съобразно ценова листа от 06.03.2016 г. В споразумението е удостоверено, че при
подписването му на ответника е предоставено следното устройство – SONY Xperia M4 Aqua Black.
От приетите по делото фактури се установява, че ищцовото дружество е начислило задължения за месечни
абонаментни такси, използвани услуги и неустойка по клиентския номер на името
на ответника за отчетен период 18.02.2016 г. – 17.07.2016 г., както следва:
фактура **********/18.03.2016 г., фактура **********/18.04.2016 г., фактура
**********/18.05.2016 г., фактура **********/18.06.2016 г., фактура
**********/18.07.2016 г.
По делото липсват доказателства, че допълнителните далекосъобщителни
услуги, извън месечните абонаментни такси, за които са издадени процесните фактури, действително са доставени на
потребителя. Издадената фактура сама по себе си не е основание за плащане, тъй
като такова основание е извършената доставка на далекосъобщителни услуги. Доказателствената стойност на счетоводните книги е
производна, което следва от изискването, установено в чл. 182 ГПК, те да бъдат
редовни, т.е. всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които
доказват извършеното вписване и се преценява от съда по вътрешно убеждение с
оглед на всички обстоятелства по делото, тъй като доказателствената
сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната доказателствена
сила на официален свидетелстващ документ /в този смисъл - Решение № 413/
16.08.2005 г. на ВКС по т. д. № 964/ 2004 г., ТК/. Представените по делото
фактури не са подписани от ответника, поради което не съставляват доказателство
за предоставени конкретни допълнителни услуги на ответника, чиято стойност се
претендира по делото.
Въпреки указазанията, дадени с доклада по делото,
обявен за окончателен, ищецът не е ангажирал доказателства, че през процесния период е предоставил на ответника мобилните
услуги, предмет на предявените искове.
С оглед изложеното, съдът намира, че искът за сумата 74,92 лв. - използвани услуги за
отчетен период 18.02.2016 г. – 17.05.2016 г. по Допълнително споразумение от 06.03.2016 г. към договор за
мобилни услуги от 19.01.2016 г. с предпочетен номер ++359*********, следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Цената на месечните абонаментни планове се дължи
независимо от реалното потребление на услугите, включени в абонамента, тъй като
възникването на задължението за заплащането му е обусловено от самото
предоставяне от мобилния оператора на достъп на потребителя до мрежата му. Ирелевантно е обстоятелството дали ответникът е ползвал
мобилни услуги, които са извън абонаментния план, тъй като последните се
заплащат допълнително съобразно тарифите на оператора.
С оглед изложеното и предвид
липсата на доказателства за плащане на месечните абонаментни такси по договора, съдът прави извод, че искът за сумата 89,97 лв. – представляваща месечни абонаментни такси за
отчетен период 18.02.2016 г. – 17.05.2016 г. по Допълнително споразумение от 06.03.2016 г. към договор за
мобилни услуги от 19.01.2016 г. с предпочетен номер ++359*********, е основателен и следва да бъде
уважен в пълен размер.
По иска с правно основание чл. 342, ал. 1 ТЗ .
По този иск в тежест на ищеца е да докаже възникването на
валидно правоотношение по договор за лизинг между страните, съдържанието на
това правоотношение, както и че е предал на лизингополучателя
лизинговата вещ.
От приетия по делото като писмено доказателство договор
за лизинг от 06.03.2016 г. се установява, че по силата на същия ответната
страна се е задължила да заплати 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на
14,98 лева или обща лизингова цена 344,77 лв. за ползването на следното
устройство – SONY Xperia M4 Aqua
Black. Договорът съдържа уговорка, че ответникът има право да придобие
собствеността върху предоставеното устройство по силата на изричен договор за
изкупуване, подписан най-малко 10 дни преди изтичане на срока на договора. В
чл. 4 от договора е инкорпориран приемо-предавателен
протокол за устройството, от което се налага извод, че същото е предадено на
ответника на датата на подписване на договора във вид, годен за употреба,
функциониращ изрядно в съответствие с договорените технически характеристики,
както и окомплектован, включително с гаранционна карта към него. С оглед
изложеното съдът прави извод, че ищцовото дружество е
изпълнило задълженията си на лизингодател, като е
предоставило за временно ползване на ответника лизиногвата
вещ - мобилно устройство SONY Xperia M4 Aqua Black. Съобразно изложеното в исковата молба, ищецът
претендира три вноски от по 14,99 лв. с настъпил падеж за периода 18.02.2016 г.
– 17.05.2016 г., сумата 4,35 лв. – остатък от лизингова вноска за отчетен
период 18.05.2016 г. – 17.06.2016 г., и 19 броя лизингови вноски, чиято
изискуемост е настъпила съгласно чл. 12, ал. 2 от Общите условия към договора
за лизинг поради неизпълнение на задълженията на ответника по договора.
Съгласно чл. 12, ал. 2 от Общите условия към договора за лизинг месечните
вноски и другите дължими плащания стават предсрочно изискуеми в случай на
прекратяване на договора/договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани
услуги, сключен/сключени от лизингополучателя, както
и в случай на забава в плащане на дължими съгласно тези договори плащания.
Видно от първата алинея на същия чл. 12 от ОУ при неизпълнение на задълженията
на лизингополучателя за плащане лизинодателят
разполага с няколко възможности, включително да обяви месечните вноски за
предсрочно изискуеми. Тълкувани систематично двете алинеи се налага изводът, че
в предвидената в общите условия предсрочна изскуемост
не настъпва автоматично, а следва да бъде обявена на лизиногополучателя.
В настоящия случай липсват данни за връчване на покана за доброволно пращане,
както и изобщо за изпращането й. Поради това се налага изводът, че предсрочната
изискуемост на лизинговите вноски не е обявена на лизингополучателя
по предвидения за това ред. Съгласно разясненията на т. 1 от Тълкувателно
решение 8/2017 гр. по тълк. дело № 8 по описа за 2017
г. на ОСГТК на ВКС е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК. Тези разрешения следва да намерят приложение и по
отношение на обявяването на предсрочната изискуемост на вноските по настоящия
договор за лизинг, доколкото правната му уредба е сходна с тази по договорите
за банков кредит. Същевременно, с оглед чл. 3, ал. 3 ЗПК разпоредбите на закона
се прилагат и за договорите за наем или лизинг, при които се предвижда
възможност за закупуване на стоката - предмет на договора, а такава възможност
е договорена от страните в чл. 1, ал. 2 от процесния
договор за лизинг. Следователно, въпреки че не е обявена предсрочната
изискуемост на лизинговите вноски, в настоящото производство трябва да се
изследва по отношение на кои от тях е настъпил падежът за плащане и съответно
исковете по чл. 422 ГПК досежно същите биха се явили
основателни. Срокът на договора за лизинг е 23 месеца, считано от датата на
подписването му 06.03.2016 г., поради което същият е изтекъл на 06.02.2016 г.,
когато е и падежът на последната лизингова вноска съобразно изнкорпорирания
в договора погасителен план. Изложенито налага извод,
че падежът на всички вноски е настъпил преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Следователно за ответника е възникнало задължението да заплати
предвидените в договора 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 14,99
лева, т.е. обща лизингова цена 344,77 лв., до който размер предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен.
Твърденията в исковата молба, че съгласно чл. 1, ал. 3 от
договора за лизинг ответникът дължи още една лизингова вноска не се подкрепят
от представения по делото договор. Видно от същия, че цитираната клауза урежда
заплащане на неустойка в размер на 14,99 лв. от лизнгополучателя
в случай, че не изкупи вещта в определен срок или не изпълни задължението си за
връщането й в добър външен вид и в оригинална опаковка. Обстоятелството, че
размерът на неустойката е идентичен с размера на месечната лизингова вноска не променя
размера на лизинговата цена, поради което претендирането на лизингови вноски
над общата лизингова цена от 344,77 лв. е неоснователно. По изложените
съображения искът следва да бъде отхвърлен за разликата над 344,77 лв. до
пълния предявен размер от 349,12 лв. като неоснователен.
Предвид обстоятелството, че исковете имат за предмет
парични вземания, като правоувеличаваща последица от
предявяването им, следва да бъде уважено и искането за присъждане на законна
лихва върху главниците, считано от депозиране на заявлението в съда – 12.07.2018
г., до изплащането им.
По иска с правно основание чл. 92 ЗЗД:
По така предявения иск в тежест на ищеца е да установи
наличието на валидна клауза за неустойка с посоченото съдържание и нейната
изискуемост.
От приложения договор за мобилни услуги, сключен с потребителя е видно, че
е уговорена клауза за неустойка при прекратяване по вина на потребителя на
договора за мобилни услуги в размер на сумата от стандартните месечни
абонаменти за съответния абонаментен план до края на срока на договора, а в случаите,
когато е предоставено устройство – и разликата между цената на предоставеното
устройство без абонамент съгласно последната актуална ценова листа на оператора
към момента на прекратяване на договора и заплатената от потребителя цена за
устройството в брой или общата лизингова цена по договора за лизинг.
Съдът намира, че така уговорената неустойка в договора за мобилни услуги е
неравноправна и недействителна по арг. на чл. 143, т. 5
ЗЗП, която предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Съгласно т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Допустимо е уговаряне
от страните на неустойка за вредите от развалянето, но само в рамките на
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента
на сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение.
В настоящия случай в договора за мобилни услуги е отразено, че размерът на
неустойката представлява сбор от стандартните за абонаментния план месечни
такси от прекратяването на съответния договор до края на първоначално
предвидения срок на действието му, респ. в размер на оставащите и неплатени
месечни лизингови вноски до размера на общата цена, посочена в договора за
лизинг между страните. В случая чрез реализирането на правото си да получи
неустойка ищецът ще получи престация от ответника,
съответстваща на задълженията му по прекратения договор, но без да се
предоставя ползването на каквато и да било услуга, предмет на договора. Такава
уговорка излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, тъй като води
до неоснователно обогатяване на търговеца и нарушава принципа за справедливост.
Начинът, по който е уговорено задължението за заплащане на неустойка, създава
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя
и в случая мобилният оператор получава имуществена облага от потребителя като
насрещна страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не е прекратен, но
без да е уговорено предоставянето и ползването на каквато и да било услуга на
потребителя, т. е. с договора не са предложени насрещни права за потребителя,
съпоставими с предвидената неустойка при прекратяване на договорните отношения
и това от своя страна противоречи на добросъвестността и създава основание за
облагодетелстване на търговеца за сметка на физическото лице - потребител,
който е икономически по-слабата страна. С оглед изложеното, съдът прави извод,
че клаузата за неустойка при предсрочно прекратяване на услуги по абонаментен
план не обвързва валидно потребителя (чл. 146 ал. 1
ЗЗП).
По горните съображения, съдът прави извод, че искът за сумата 530,54 лв. –
неустойка за неизпълнение на
задълженията по договора следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
С оглед отправеното искане и
съгласно задължителните указания, дадени с т.12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да се произнесе по
сторените от страните разноски в заповедното и исковото производство.
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да му
бъдат присъдени направените разноски съобразно на уважената част от исковете. В
исковото производство ищцовото дружество е направило искане
за присъждане на следните разноски: 25,00 лв. – държавна такса, 303,19 лв. – платено
в брой адвокатско възнаграждение съобразно договор за правна защита и
съдействие 96/03.02.2020 г. и 153,12 лв. – депозит за особен представител. Т.
е. направените разноски в исковото производство са в общ размер на 481,31 лв.,
от които предвид изхода на спора, на ищеца следва да бъде присъдена сумата
200,32 лв. В заповедното производство ищцовото
дружество е сторило следните разноски: 25,00 лв. – държавна такса, и 360,00 лв.
– адвокатско възнаграждение, т.е. общо 385,00 лв., от които предвид изхода на
спора следва да му бъде присъдена сумата 160,24 лв.
Ответникът не е направил искане и представил
доказателства за сторени разноски, поради което такива не следва да му бъдат
присъждани.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И.Ц.Н., ЕГН **********,***, и настоящ адрес:***, ДЪЛЖИ на „Теленор България“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, жк. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата 89,97 лв. – представляваща месечни абонаментни такси за
отчетен период 18.02.2016 г. – 17.05.2016 г. по Допълнително споразумение от 06.03.2016 г. към договор за
мобилни услуги от 19.01.2016 г. с предпочетен номер ++359*********, и сумата 344,77 лв. – представляваща лизингови вноски по Договор за лизинг от 06.03.2016 г., ведно със законната лихва върху
сумите, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 12.07.2018 г. до окончателното им изплащане, за които
вземания е издадена Заповед № 4258/21.08.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 05814/2018 г. по
описа на Районен съд – Перник, поправена с Разпореждане № 263241 от 17.02.2021
г. по ч.гр.д. № 05814/2018 г. по описа на Районен съд – Перник, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 74,92 лв. - използвани услуги за
отчетен период 18.02.2016 г. – 17.05.2016 г. по Допълнително споразумение от 06.03.2016 г. към договор за
мобилни услуги от 19.01.2016 г. с предпочетен номер ++359*********, иска за сумата над 344,77 лв. до 349,12 лв. – лизингови вноски по Договор за лизинг от 06.03.2016
г., и иска за сумата
530,54 лв. – неустойка за неизпълнение на
задълженията по договор за мобилни услуги
от 19.01.2016 г. с Допълнително споразумение от 06.03.2016 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА И.Ц.Н., ЕГН **********,***, и настоящ адрес:***, ДА ЗАПЛАТИ на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, жк.
Младост 4, Бизнес Парк София, сграда
6, сумата 200,32 лв. /двеста лева и тридесет
и две стотинки/ - разноски в исковото производство, и сумата 160,24 лв. /сто
и шестдесет лева и двадесет и четири стотинки/ - разноски в заповедното
производство.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд – Перник в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
След влизане на решението в сила изисканото ч.гр.д. № 05814
по описа за 2018 г. на Районен съд – Перник да бъде върнато на съответния
състав, като към него се приложи и препис от влязлото в сила решение по настоящото
дело.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала: И.Д.