Р Е
Ш Е Н
И Е
№........................................... 2022г., гр.Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Десети състав,
в публично заседание на двадесет и девети юни 2022г.,
в състав:
Административен съдия: Марияна Ширванян
при секретаря Светла Великова
като разгледа докладваното от съдия Марияна Ширванян
адм. дело № 234 по описа на съда за 2022г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 215, ал. 1 вр. чл. 210, ал. 1 и чл. 191-192 от ЗУТ.
Образувано е по жалба на Б.И.С. против Решение № 8-67 по Протокол № 8/29.11.2021г. на Комисията по чл. 210 от ЗУТ, назначена със Заповед № 0383/30.01.2020г. на кмета на Община Варна, с която е определен размер на обезщетение за прокарване на временен път до ПИ 10135.2508.1165 по КККР на гр. Варна, район „Приморски“, през ПИ 10135.2508.410, собственост на Б.И.С., с обща площ от 86 кв. м. в размер на 341 лв. годишно и 200 лв. еднократно за преместване на ограда в ПИ 10135.2508.410.
Жалбоподателят в жалбата оспорва размера на предвидените обезщетения. В открито съдебно заседание поддържа жалбата, но и релевира довод, че вместо да му бъде заплатено обезщетение и той да е задължен да премести оградата на собственият си имот иска лицето, в чиято полза се прокарва временния път да бъде задължено да премести оградата. Не е съгласен и с определянето на този етап на годишното обезщетение и иска всяка година то да се преизчислява.
Ответната страна, Община Варна не изразява становище по жалбата.
Заинтересованата страна, Т.С.Е. лично в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че жалбоподателят трябва сам да премести оградата в границите на своя имот, както и, че сумата определена с административния акт е достатъчна за обезщетяване на жалбоподателя за прокарването на временен път през неговия имот.
След преценка на събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като съобрази доводите на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по издаване на оспореното решение е започнало по заявление рег.№ АУ107270ВН/01.11.2019г. подадено от Т.С.Е., с посочени като приложени към него документ за собственост и копие на предходна скица, от които към административната преписка представена в съда се съдържа само предходна скица.
Със Заповед № 0832/27.02.2020г. на Кмета на Община Варна е разрешено на Т.С. Е., собственик на ПИ 10135.2508.1165 по КК на гр. Варна, СО „Сотира“, УПИ XLIII-1032, кв.24 по ПУП – ПРЗ на СО „Сотира“-2007г. прокарване на временен път, като съществуващ на място път – ПИ 10135.2508.9551 се продължи на север с ширина 3.50м и се продължи на север с ширина 3.50м. и се премине през два имота, единият от които част от ПИ 10135.2508.410, собственост на Б.И.С. със засегната площ от ПИ 10135.2508.410 – 86кв.м.
От представеното към административната преписка решение № 1841/08.12.2020г. постановено по адм.д. 1050/ 2020г. на АдмС Варна се констатира, че е отхвърлена жалбата на Б.И.С. срещу Заповед № 0832/27.02.2020г. на Кмета на Община Варна.
На проведеното на 29.11.2021г. заседание на Комисията по чл. 210 от ЗУТ е заседавала при наличието на кворум. С оспореното решение 8-67, без възражения по отношение на методиката на оценяване и определените стойности за наем и обезщетение, Комисията е одобрила посочените размери от оценителя на годишно обезщетение за ползване -341лв. и еднократно обезщетение за преместване на ограда – 200лв.
Видно от доклада на лицензирания оценител избран от Община Варна в т.2 е посочено: „В парцела има ограда за преместване – за преместването на оградата ще се дължи обезщетение в размер на 200лв. Ще са необходими два дни и двама работника с възнаграждение 50лв. на ден на човек.“
Решението е съобщено на заинтересованите лица.
Предмет на проверка в настоящото производство съгласно твърденията и доводи в жалбата са определените размери на годишното обезщетение за ползване и еднократното обезщетение за преместване на оградата в имот ПИ 10135.2508.410.
В хода на съдебното производство по искане на жалбоподателя е допусната съдебно-техническа и оценителна експертиза, според заключението по която цената за преминаване, т.е. средното годишно обезщетение е в размер на 636лв. и обезщетение за преместването на оградата в размер на 859лв., от които цената на оградната мрежа (подобна на тази съществуваща на място) 285.20лв.; демонтаж на съществуващата ограда (един работен ден на двама работника на база заплащане 50лв. на човек) – 100лв.; разчистване на трасето на оградата след трасиране от Община Варна (един работен ден на двама работника на база заплащане 50лв. на човек) – 100лв.; изкопаване на отвори и бетониране на оградни колове (при условие, че се ползват старите, ако не са бетонирани в земята) - два работни дни или 200лв. за двама работника; за всеки негоден за ползване бетонов кол – 7 лв. за такъв втора употреба, като са необходими мин.12 бр. или 84лв; опъване на оградната мрежа към готовата конструкция – 4 работни часа на 2-ма работника или 50лв. и транспортни разходи – 40лв. Вещото лице е посочило, че терена върху който се очертава линията на преместване на оградата, таблото за ел.захранване и подземния кабел в едно продължение от над 30м. се намират в денивелация спрямо терена на пътя, което изисква допълнително изграждане на укрепително съоръжение – подпорна стена, която да позволява временния път да се ползва. В заключението си вещото лице не дава стойност на следните подобрения, които следва да бъдат преместени при преместването на оградата – ел.табло и подземен кабел. Съдът кредитира заключението на вещото лице, като обективно и компетентно дадено.
Горната фактическа обстановка е безспорна между страните, а и се констатира от представените доказателства по административната преписка и събрани в хода на съдебното производство, поради което съдът я приема за установена.
При така установените факти съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е депозирана в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от лице с активна процесуална легитимация – адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес, насочена е срещу подлежащ на оспорване акт съгл. изричната разпоредба на чл. 210, ал. 3 от ЗУТ, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество се явява - основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 191, ал. 4 от ЗУТ размерът на обезщетението на правоимащите за вредите, причинени от прокарването на временни пътища по смисъла на разпоредбата на чл. 190 от ЗУТ, са за сметка на собствениците на поземлени имоти, които ще се обслужват от тях, и се определя по реда на чл. 210 от ЗУТ.
Съгласно нормата на ал. 1 на чл.210 от ЗУТ „изготвянето на оценки и определянето на размера и изплащането на обезщетения се извършват по пазарни цени, определени от комисия, назначена от кмета на общината“. Съгласно нормата на ал. 2 на същия член кметът нарежда служебно или въз основа на искане на заинтересуваните лица определянето на обезщетения или оценка от комисията
От доказателствата по делото се констатира, че процедурата е спазена формално. Производството е започнало по искане на заинтересованото лице г-жа Т.С. Е., чийто имот 10135.2508.1165 ще се обслужва от временния път, разрешен със Заповед № 0832/27.02.2020г. на кмета на Община Варна.
Комисията по чл. 210, ал. 1 от ЗУТ е назначена със Заповед № 0383/30.01.2020 г на кмета на Община Варна. Оценката е възложена от Кмета на Община Варна и е изготвена от лицензиран оценител. Решението за одобряване на оценката е взето от Комисията, заседавала в законен състав, след което е съобщено на жалбоподателите, наред с останалите заинтересовани лица.
Предвид изложеното съдът приема, че оспореният индивидуален административен акт е валиден и годен за съдебна проверка – издаден от компетентен орган в изискуемата за валидността му писмена форма, а в производството по издаването му не са допуснати съществени процесуални нарушения.
Спорът в настоящото производство, както е формулиран от съдържанието на оспорения акт в частта за оценяване на преместването на оградата в имота на г-н С., доводите на жалбоподателя в жалбата и от становищата на жалбоподателя и заинтересованата страна изразени в открито съдебно заседание, се отнася до следното:
1.Може ли със заповедта за определяне на еднократно обезщетение за подобренията в имота, през който се прокарва временен път, да бъде задължен неговият собственик да премести оградата в имота си?
2.Може ли да се определя всяка година размер на обезщетението за ползването на частта от имота, която е обхваната от временния път или определянето на това обезщетение се извършва еднократно при приемането на решението на комисията по чл.210 от ЗУТ и не подлежи на преразглеждане в периода на ползването на частта от имота за временен път.
За да отговори на първият поставен въпрос съдът съобрази разпоредбата на чл.191, ал.1 вр. ал.2 изр.второ от ЗУТ вр. чл.210 от ЗУТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 191, ал.1 от ЗУТ „Обезщетенията на правоимащите за вредите, причинени от прокарването на временни пътища, са за сметка на собствениците на поземлени имоти, които ще се обслужват от временните пътища.“, а съгласно ал.2, изр.второ на същия член от ЗУТ „Обезщетението за подобренията, които се унищожават във връзка с временните пътища, се изплаща в брой преди заемане на поземлените имоти.“ Съгласно нормата на чл.210, ал.1 от ЗУТ „Изготвянето на оценки и определянето на размера и изплащането на обезщетения в изрично предвидените в закона случаи се извършват по пазарни цени, определени от комисия, назначена от кмета на общината.“
Поставеният въпрос има и втори аспект – кой е собственик на временния път. Отговорът е, че собственик на временния път е собственикът на имота, в който ще се прокара временния път. Временният път е път и за него са относими в частта на изграждане, проектиране, експлоатация, собственост правилата както на ЗУТ, така и на Закона за пътищата (ЗП). Този извод следва и по арг. от разпоредбите на ЗП, доколкото в този закон не се съдържа разпоредба, която да изключва временните пътища от неговия обхват. Предвид това, съдът съобрази и разпоредбите на Закона за пътищата като относими към конкретния спор и поставящи допълнително въпроси – първо: относно обезщетението което следва да бъде заплатено на собственика през чийто имот се прокарва временния път и второ: на кого е задълженото да прокара временния път.
Съгласно чл.19, ал.1, т.3 от ЗП частните пътища се управляват от техните собственици. Съгласно ал.2 и ал.3 от чл.19 от ЗП „Управлението на пътищата включва: 1. оперативно планиране на изграждането - проектиране и строителство, и поддържането на пътищата; 2. осигуряване на проекти и строителство на пътища, включително възлагане на обществени поръчки и на концесии за тези дейности; 3. организиране, възлагане, финансиране и контрол на дейностите, свързани непосредствено с проектирането, изграждането, управлението, ремонта и поддържането на пътищата; 4. организиране и осъществяване защитата на пътищата, включително на пътните съоръжения и на принадлежностите на пътя; 5. осигуряване на общественото ползване на пътищата чрез регулиране и контрол на автомобилното движение, даване на разрешения и въвеждане на забрани за ползване на пътищата; 6. упражняване на контрол на превозните средства с оглед правилната експлоатация на пътищата и предпазването им от разрушаване; 7. осигуряване на информация и на прогнози за пътния трафик; 8. други дейности, определени с този закон и с правилника за прилагането му, които не са свързани с ползване и разпореждане.“, като „Общините и собствениците на частни пътища съгласуват с Агенция "Пътна инфраструктура" проектите за изграждане и свързване на тези пътища с републикански пътища.“ Разпоредбата на чл. 32 от ЗП предвижда, че „Изграждането, ремонтът и поддържането на частните пътища се осъществяват от техните собственици.“ Нормата на чл.36 от ЗП регламентира, че „Проектирането, строителството, ремонтът и поддържането на пътищата се извършват при спазване на техническите норми и правила, определени с наредби на министъра на регионалното развитие и благоустройството.“, а разпоредбата на чл.51 от ЗП регламентира, че „Частните пътища се финансират със средства на техните собственици.“
Въпросът за изграждането на унищожените при прокарването на временните пътища подобрения следва да бъде разгледан и в светлината на Протокол 1 към ЕКПЧ, доколкото чрез прокарването на временен път в частен имот се засягат притежанията (каквито безспорно са подобренията – ограда, ел.табло, ел.кабел) на лицето собственик на имота, през който се прокарва временния път. В този аспект следва да бъде посочено, че „Всяка намеса на публичен орган в мирното ползване на „притежания“ може да бъде оправдана, само ако служи на легитимен обществен (или общ) интерес (Béláné Nagy v. Hungary [GC], § 113; (Lekić v. Slovenia [GC], § 105)“[1]. „Съдът (ЕСПЧ) констатира, че следните цели попадат в понятието за обществен интерес по смисъла на тази разпоредба: премахване на социалната несправедливост в жилищния сектор (James and Others v. the United Kingdom, § 45; Grozdanić and Gršković‑Grozdanić v. Croatia, §§ 102-103 и 113); борба с последиците от кризата с чуждестранна валута, особено в контекста на предотвратяване на масовата бездомност (Béla Németh v. Hungary, §§ 42-45); национализация на конкретни индустрии (Lithgow and Others v. the United Kingdom, §§ 9 и 109); приемане на планове за териториално развитие и градско благоустройство (Sporrong and Lönnroth v. Sweden, § 69)…“[2].
За да бъде съвместима с общото правило, изложено в първото изречение от първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, намесата в правото на мирно ползване на „притежания“ (каквото е несъмнено прокарването на временен път през част от имота), освен да е предвидена в закона и да е в обществен интерес, трябва и да постига „справедлив баланс“ между общия интерес на общността и изискването да се защитят основните права на конкретно лице (Beyeler v. Italy [GC], § 107; Ališić and Others v. Bosnia and Herzegovina, Croatia, Serbia, Slovenia and the Former Yugoslav Republic of Macedonia [GC], § 108).[3] По отношение на справедливия баланс в т.176 и т.177 от Ръководството е посочено и, че „Балансът между общия интерес на общността и изискванията за защита на индивидуалните основни права, коментиран по-горе, обикновено се постига, когато обезщетението, изплатено на лицето, чието имущество е отнето, е разумно свързано с неговата „пазарна“ стойност, определена на време на отчуждаването (Pincová and Pinc v. Czech Republic, § 53, Gashi v. Croatia, § 41; Vistiņš and Perepjolkins v. Latvia [GC], § 111; Guiso-Gallisay v. Italy (справедливо обезщетение) [GC], § 103; Moreno Diaz Peña and Others v. Portugal, § 76)“ и „Адекватността на обезщетението ще намалее, ако то бъде изплатено, без да се отчитат различни обстоятелства, които повишават неговата стойност, като например че стойността на отчужденото имущество се състои не само от тази на земята, но и от тези на стопанските дейности, например на кариера, които се извършват на нея (Werra Naturstein GmbH & Co Kg v. Germany, § 46; Azas v. Greece, §§ 52-53; Athanasiou and Others v. Greece, § 24)“.
Анализът на цитираните разпоредби на ЗУТ и ЗП налага следните изводи:
Първо- уредбата на временните пътища в ЗУТ следва да се прилага по изключение в ограничен брой хипотези и само до прилагането на одобрен ПУП-ПРЗ или ПУР към имотите, през които и в полза на които се прокарват временните пътища, което обаче следва да става в кратки срокове след прокарването на временните пътища.
Второ- уредбата на прокарването на временните пътища в ЗУТ обхваща обезщетението за унищожаването на съществуващите на място в имота, през който се прокарва временния път подобрения, като не е посочен начина на изчисление на стойността им;
Трето- не е дадено легално определение на понятието „вреди, причинени от прокарването на временните пътища“ и обхваща ли това понятие и необходимостта от изграждането на унищоженото подобрение на ново място в имота, през който преминава временния път;
Четвърто- уредбата на прокарването на временните пътища в ЗУТ е непълна – изчерпва се с посочването, че вредите, които се нанасят на собственика, през чийто имот се прокарва временния път се заплащат от собственика на имота, който ще се ползва от временния път, но не е посочено кой има задължението за физическото премахване на подобренията и в случая за преместването им на ново място (дали това е собственикът на имотът, през който се прокарва временния път или собственикът на имотът, в чиято полза се прокарва временния път или, това е общината) и какви са последиците при неизпълнението на това задължение. Тази непълнота на уредбата е следствие от спецификата на правният институт „прокарване на временен път“, а именно, че следва временният път да има ограничено във времето съществуване и по тази причина се прокарва по трасето на пътят проектиран по ПУП-ПРЗ или ПУР;
Пето- уредбата в ЗУТ и ЗП не дава отговор на въпросите: 1.включва ли понятието „вреди, причинени от прокарването на временни пътища“ по подразбиране и разходите за изграждането на самият временен път? и 2.кой и на какво правно основание следва да понесе тези разходи (дали лицето в чиято полза се прокарва временния път или собственикът на имотът, през който се прокарва временния път)?
Шесто- налага се извод за несъобразяване на уредбата на временните пътища по ЗУТ във връзка с регламентацията по Закона за пътищата с изискванията към държавите подписали ЕКПЧ и Протокол 1 към нея (каквато е нашата държава). Противоречието с Протокол 1 към ЕКПЧ представлява въвеждането в националното законодателство на задължения и тежести на собствениците на имоти, през които се прокарват временни пътища, без да е регламентирано в закона изискване, с което да бъде задължен административния орган издаващ заповедта за прокарване на временен път, респективно Комисията по чл.210 от ЗУТ да посочат в детайли – кой е задължен да прокара временния път, как следва да бъде изграден временния път (с какви материали), кой е задължен да възстанови унищожените подобрения в имота, през който се прокарва временния път, при условие, че в закона е предвидено само да бъде заплатена под формата на обезщетение тяхната стойност (при съобразяване на обстоятелството, че не следва в тежест на собственика на имота, през който преминава временния път да се възлагат несъразмерни тежести. Достатъчно е, че не може да се ползва от собствеността си и, че е длъжен да търпи други лица да преминават през имота му.).
В конкретния случай от тази законодателна уредба не може да се даде отговор на въпроса „Кой ще поеме не само разходите, но и организацията за изграждането на оградата в имота на жалбоподателя? Кой ще премести съществуващото ел.табло и кабелът от ел.захранването?“. Законът не предвижда такива задължения нито за собственикът на имота, през който се прокарва временният път, нито за собственикът на имота, в чиято полза се прокарва временния път. Ако бъде прието, че разходите за новото изграждане на унищожените при прокарването на временния път подобрения са обхванати от понятието „вреди, причинени от прокарването на временни пътища“, то тогава в тежест на собствениците на поземлени имоти, които ще се обслужват от временните пътища е заплащането както и на тези разходи, но и на всички вреди. Вредите следва да бъдат разглеждани в двата им аспекта – имуществени и неимуществени (унищожаване на собственост и негативните емоции, които преживява собственикът на унищоженото имущество).
От фактите по спора следва, че временният път се прокарва не в полза на обществен интерес, а в полза на конкретно посочен един единствен друг имот, доколкото улицата до ПИ 10135.2508.1165 е предвидена с ПУП-ПРЗ одобрен със Заповед № Г-455/20.11.2007г. на Зам.кмета на Община Варна и след като в срока по чл.208 от ЗУТ не е започнало отчуждителното производство за частта от имота на жалбоподателя попадаща в улицата, възможността за отчуждаване е преклудирана. Това поставя под въпрос възможността за ограничаването на собствеността на жалбоподателя в аспекта на устройството на територията и освен това не означава, че обезщетението за подобренията в имотът на жалбоподателя следва да бъде установено на по-малко от пазарната им стойност.
Следва да бъде посочено, че приетата от Комисията по чл.210 оценка на подобренията, които ще бъдат унищожени е непълна и, при съобразяване на чл.191, ал.2 от ЗУТ, е направена на погрешна база. В оценката не е изследвана стойността на имуществото, което ще бъде унищожено и което включва освен оградата (колове, оградна мрежа) също и ел.табло и ел.кабел. Вместо да изследва стойността на подлежащите на унищожение подобрения оценителят е посочил цена на труда за самото преместване на оградата – за двама работника за два дни по 50лв. и така е формирал цената на преместване на оградата (каквото е поставеното му задание), а не стойността на подобренията, който ще бъдат унищожени при прокарването на временния път (каквото е изискването на закона). Така определения размер на обезщетението за унищожаването на подобренията не е съобразен със закона (арг. от чл.191, ал.2, изр.второ от ЗУТ), а и не е справедлив при съобразяването на дадените в решенията на ЕСПЧ указания относно определянето на справедлив размер на обезщетението.
Освен това, ако в размера на определеното в заповедта на комисията обезщетение е включен само разхода за физическото преместване на оградата в имота на жалбоподателя в съответствие с разпоредбите на ЗП, то тогава отново има непълен размер на обезщетението, доколкото това не е единственият разход, който следва да бъде направен, т.е. не са включени разходите по закупуване на материалите за преместването на оградата (стойност на самите материали и на транспорта им).
В частта на определените 200лв. като обезщетение за преместването на оградата в имота на жалбоподателя оспореният административен акт се явява приет в нарушение както на правилата на ЗУТ и ЗП, така и в нарушение на чл.1, изр.второ от Протокол 1 към ЕКПЧ, поради което следва да бъде отменен в тази част.
По втория спорен въпрос съдът съобрази разпоредбата на чл.191, ал.2, изр.първо на ЗУТ, съгласно която „Обезщетението за частите от поземлени имоти, използвани за временни пътища, се определя за съответната година и се изплаща на равни месечни вноски.“ От анализа на тази разпоредба се налага извод, че годишното обезщетение за ползването на частта на имота на жалбоподателя, попадаща в обхвата на временния път следва да се определя всяка година и трябва да е на пазарен принцип (арг. от изискването за справедливо обезщетение поставен от решенията по посочените по горе дела на ЕСПЧ).
Съдът намира, че определения размер на годишното обезщетение за общо 86кв.м. от имота в оспорения акт не е справедлив и следва да бъде увеличен на 636лв, както е посочило вещото лице в приетата СТЕ.
С оглед горното съдът намира, че Решение № 8-67 по Протокол № 8/29.11.2021г. на Комисията по чл. 210 от ЗУТ, назначена със Заповед № 0383/30.01.2020г. на кмета на Община Варна, с която е определен размер на обезщетение за прокарване на временен път до ПИ 10135.2508.1165 по КККР на гр. Варна, район „Приморски“, през ПИ 10135.2508.410, собственост на Б.И.С., в частта на установеният за общата площ от 86 кв. м. годишен размер следва да се измени като бъде увеличено на 636 лв. годишно (53лв. на месец) и бъде посочено, че този размер на обезщетението е само за настоящата календарна година, като за всяка следваща година следва да се определя съгласно разпоредбата на чл.191, ал.2, изр. първо на ЗУТ, а в частта на определените 200 лв. еднократно обезщетение за преместване на ограда в ПИ 10135.2508.410 следва да бъде отменено и върнато на административния орган за изготвяне на нова оценка. При изготвянето на новата оценка следва да бъде извършен оглед на място и да бъде изготвяне на подробен опис, който включва всички елементи подлежащи на обезщетение ( напр. но не изчерпателно: цена на материалите вложени в оградата, на ел.таблото, на ел.кабела и др.) както и вредите от прокарването на временен път. Следва да бъде посочено и кое е лицето задължено да извърши преместването на оградата и прокарването на временния път.
При този изход на делото претенциите за разноските на жалбоподателя са основателни. Разходите, направени от жалбоподателя, са в размер на 200 лв., внесен депозит за вещо лице, поради което съдът следва да му присъди сума в този размер.
Мотивиран от изложеното и на осн. чл. 173, ал. 2 от АПК съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ по оспорването по жалбата на Б.И.С. Решение № 8-67 по Протокол № 8/29.11.2021г. на Комисията по чл. 210 от ЗУТ, назначена със Заповед № 0383/30.01.2020г. на кмета на Община Варна, с която е определен размер на обезщетение за прокарване на временен път до ПИ 10135.2508.1165 по КККР на гр. Варна, район „Приморски“, през ПИ 10135.2508.410, собственост на Б.И.С., в частта на предвиденото годишно обезщетение за засегната обща площ на имота от 86 кв. м. от размер на 341 лв. годишно в размер на 636лв. годишно.
ОТМЕНЯ по оспорването по жалбата на Б.И.С. Решение № 8-67 по Протокол № 8/29.11.2021г. на Комисията по чл. 210 от ЗУТ, назначена със Заповед № 0383/30.01.2020г. на кмета на Община Варна, с която е определен размер на обезщетение за прокарване на временен път до ПИ 10135.2508.1165 по КККР на гр. Варна, район „Приморски“, през ПИ 10135.2508.410, собственост на Б.И.С., в частта на определеното еднократно обезщетение в размер на 200 лв. за преместване на ограда в ПИ 10135.2508.410.
ВРЪЩА преписката на административния орган за съобразяване на дадените в решението указания.
ОСЪЖДА Община Варна да заплати на Б.И.С. 200 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен съд на РБ.
Преписи от решението да се връчат на страните по делото.
СЪДИЯ: