№ 26
гр. В., 27.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:АМП
Членове:ВЙМ
ВРГ
при участието на секретаря НЦК
като разгледа докладваното от ВЙМ Въззивно гражданско дело №
20241300500003 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 116 от 21.09.2023 г. постановено по гр. д. № 184/2023 г.
по описа на Районен съд - Б. е отхвърлен предявеният от Л. П. К., с ЕГН
**********, със съдебен адрес : гр. С., ул. „Т*** – чрез Адвокатско дружество
„П. и Т.“ – адв. Д. Т. от АК – Б. срещу „ЕМ“ ЕООД, ЕИК ********* , със
седалище и адрес на управление : гр. С., ж.к. „М***“, ул. „***, иск с правно
основание чл. 439 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК – че вземането й по изп.
дело № 596/ 2016 г. и изп. дело № 219/ 2022 г. – и двете на ЧСИ ГБ, не
съществува.
Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба от Л. П. К.. Счита, че
същото е постановено в противоречие с материалния закон. Навеждат се
аргументи, че първоинстанционния съд неправилно е изчислил давностния
срок, като е приел че вземането не е погасено по давност.
В жалбата са изложени доводи, че неправилно е възприето
становището, че перемпцията е без правно значение за давността. Посочва, че
при настъпване на перемпция, делото следва да се прекрати и че всички
действия нямат никакво значение от гледна точка на давността.
1
Твърди се, че обжалваното решение не е съобразено с твърденията на
страните и са приети за доказани „факти“, които даже не са били твърдени от
страна на ответника в първата инстанция.
Излагат се съображения, че не може да има прекъсване на давност, ако
вече същата е изтекла. Посочва се съдебна практика, изказват твърдения за
необоснованост на съдебното решение, като се посочва че Районен съд – Б. не
е коментирал абсолютно всички доказателства и твърдения на страните, като
по този начин е лишил ищеца от правото му на защита.
Моли въззивния съд да отмени постановеното първоинстанционно
решение и вместо него да се произнесе по съществото на спора, като се уважи
изцяло предявения иск.
В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв от
процесуалния представител на „ЕМ“ ЕООД, ЕИК *********. Счита, че
подадената жалба е допустима, но неоснователна. Посочва, че в изпълнение
на указанията дадени при разпределяне на доказателствената тежест, са
представени по делото двете изпълнителни дела. Счита, че
първоинстанционното решение е правилно, постановено с най-новата съдебна
практика на ВКС. Моли да се потвърди първоинстанционото решение. В
условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение.
В съдебно заседание въззивникът и въззиваемата страна, не се явяват,
като е депозирано становище от страните, в което молят да се гледа делото в
тяхно отсъствие.
Процесуалния представител на въззивника подържа жалбата си и
претендира разноски.
Процесуалния представител на въззиваемата страна, моли да се
потвърди първоинстанционното решение и в условията на евентуалност
отново прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на
въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
2
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това, той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по
гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. №
1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно
правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от
ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по
въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на
първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на
същото - само за приложението на императивни материално правни норми и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
определени категории уязвими лица, като по останалите въпроси въззивният
съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба основания и в рамките
на заявеното с нея искане за произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно –
постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и
местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната
срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна
страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
допустима.
Настоящата съдебна инстанция не споделя напълно фактическите
изводи на първоинстанционния съд, поради които следва да изложи
релевантните и правнозначимите факти, предвид изложените доводи и
възражения във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба. А те са:
На 12.02.2014 г. е образувано изпълнително дело № 307/2014 по описа
3
на ЧСИ МП с рег. № 851 по Молба на взискателя „ОББ“ АД – гр. С., въз
основа на Изпълнителен лист от 21.01.2014 г. издаден на основание Заповед
за незабавно изпълнение № 52 от 24.01.2014 г. по ч.гр.д. № 69/ 2014 г. по
описа на Районен съд – Козлодуй. По делото са наложени запори върху
трудовото възнаграждение на въззивника на 13.02.2014 г. / стр. 120/ на МПС
20.06.2014 г. /стр. 174/, на трудовото възнаграждение на 07.04.2015 /стр. 190 и
191 /, на трудовото възнаграждение на 11.02.2016 /стр. 199/.
В последствие с приемно предавател протокол / лист 203/ делото е
прехвърлено за продължаване на изпълнението при ЧСИ ГБ с рег. № 722, като
същото е образувано с № 596/2016 по описа на ЧСИ Борисов.
След прехвърляне на делото взискателят е поискал да бъде извършен
опис на движимите вещи на длъжника с молба от 26.05.2016 г. / стр.209/, като
същият е насрочен за 12.08.2016, но не е извършен. С молба от 04.01.2017
/стр. 213/ взискателят е поискал налагането на запор на банкова сметка на
длъжника в банка „ДСК“. Същият е наложен на 23.03.2018 г. /стр. 215/.
На 07.06.2018 г. е постъпила молба от сегашната въззиваема страна –
ЕМ за конституиране по изпълнителното дело като взискател, въз основа
сключен договор за цесия / стр. 218/ . С молба от 04.09.2018 г. новото
дружество кредитор е представило сключено извънсъдебно споразумение на
07.02.2018 г. / стр. 244-247/. Съгласно чл. 3 от същото длъжникът е признал
задължението по основание и размер и страните са постигнали съгласие за
разсрочване на задължението.
С молба от 18.01.2022 г. / стр. 272 г./ е поискано прекратяване на
изпълнителното дело поради настъпила перемпция. С постановление от
20.01.2022 г. / стр. 275/ изпълнителното дело е прекратено на основание чл.
433 ал. 1 т. 8 от ГПК.
С молба от 09.03.2022 г. от „ЕМ“ ЕООД, ЕИК ********* е образувано
изпълнително дело № 219/2022 по описа на ЧСИ ГБ с рег. № 722/стр. 50/ ,
като с молбата за образуване е поискано налагането на запор на банкови
сметки на длъжника. С молба от 01.04.2022 е поискано налагане на запор
върху трудовото възнаграждение /стр.79/. На 12.07.2022 е наложен запор
върху трудовото възнаграждение на Л. П. К. /стр.89/
Настоящата съдебна инстанция, въпреки че не споделя правните доводи
на Районен съд – Б., счита че крайния извод по решението е правилен и
4
законосъобразен.
Следва да се подчертае, че съдът е запознат с новите решения на ВКС в
тази насока, но съгласно чл. 290 ал. 3 същите не представляват задължителна
съдебна практика. Окръжен съд – В. не споделя становището, че
„необразуването на новото искане в отделно дело няма значение за
прекъсването на давността“, както и че самото „преобразуване представлява
канцеларско действие.”
Следва да се подчертае, че част от посочените оплаквания на
въззивника са правилни, но същите се отнасят до констатациите извършени
от контролирания съд. Въпреки това, крайния извод на Районен съд – Б. е
правилен и решението следва да се потвърди, поради следните причини:
С ТР № 2/2013 от 26 юни 2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, в т. 10 е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и това
прекратяване на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция"
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи
в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти.
Съгласно т. 10 от посоченото ТР, прекъсва давността предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и
или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане
от взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването
на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица.
При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да
бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
5
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Предприемането на изпълнителни действия касае
активност на съдебния изпълнител, а поискването на такива е акт на
взискателя, иницииращ предприемането на действията от страна на съдебния
изпълнител.
Взискателят има процесуалната функция със своите действия да
поддържа висящността на изпълнителния процес, като внася съответните
такси и разноски, както и като иска извършване на изпълнителни действия,
повтаряне на неуспешните такива и прилагането на нови изпълнителни
способи. Неосъществяването на тази активност е риск, който той понася, тъй
като е застрашен от прекратяване на изпълнителното производство ако се
забави повече от две години и чрез своето бездействие поддържа и
бездействието на съдебния изпълнител. Така с равнозначна правна последица
се свързва, както непредприемането от страна на съдебния изпълнител, така и
непоискването от страна на взискателя на действия за принудително
изпълнение – двугодишният срок на законовата перемпция започва да тече от
датата на последно осъществения от някого от двамата акт.
Прекратяването на изпълнителното производство на посоченото
основание настъпва по силата на закона, считано от датата, на която е
предприето последното валидно изпълнително действие, съгласно изричните
указания на ВКС в цитираното тълкувателно решение.
От приложените изпълнителни дела, след критичен анализ на всички
изпълнителни действия, се установява, , че последното валидно изпълнително
действие, което е прекъснало давността по смисъла на чл. 116 б. "в. "от ЗЗД,
респективно е относимо към фактическия състав на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК
е запор на МПС 20.06.2014 г. /стр. 174/.
Не е без значение фактът, че по изпълнителното дело, в последствие и
пред първоинстанционния съд, са приети и неоспорени представените копия
от изпълнителните дела.
В тях /страници 244-247/ е представено сключено извънсъдебно
споразумение на 07.02.2018 г. Съгласно чл. 3 от същото длъжникът - Л. П. К.
е признала спорното в настоящия процес задължение по основание и размер,
като страните в настоящия процес са постигнали съгласие за разсрочване на
6
задължението.
Съгласно трайно установената съдебна практика, по правната си
същност признаване на вземането от длъжника е едностранното му
волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към
кредитора, т.е., че задължението му към кредитора съществува към момента,
в който е направено волеизявлението. Признаването на вземането по чл. 116,
б. „а“ от ЗЗД трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се
отнася до съществуването на самото задължение. Същото може да бъде
направено устно, писмено или чрез недвусмислени конклудентни действия.
За да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, е без значение:
дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността, по какъв повод
е направено признанието на дълга, пред кого е направено признанието, до
кого е адресирано признанието, кога и по какъв начин кредиторът е узнал за
направеното признание.Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да
е еднозначно. Такъв е настоящия случай, като съгласно чл. 117 от ЗЗД - от
прекъсването на давността почва да тече нова давност, т.е с молбата си за
образуване на ново дело и поискване на валидно изпълнително действие -
/стр. 50/ запор на банкови сметки на длъжника е прекъсната новата давност .
Видно от изложеното 5-годишната давност за процесните вземания не е
изтекла по отношение на ищеца за времето от 20.06.2014г., когато е
последното валидно изпълнително действие до сключване на извънсъдебното
споразумение на 07.02.2018, когато е започнала да тече новата 5-годишната
давност за вземанията.
Поради изложеното, съдът намира, че въззивната жалба подадена от Л.
П. К. е неоснователна. Същата не следва да бъде уважена, а решението, с
което е отхвърлен предявения от нея иск да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора разноски на въззивника не се дължат.
Разноски на въззиваемата страна не се присъждат, тъй като не са поискани и
не са представени доказателства, че такива са извършени във въззивното
производство.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК не подлежат на касационно
обжалване решенията по въззивните дела с цена на иска до 5 000, 00 лв. за
граждански дела и до 20 000, 00 лв. – за търговски дела. В случая цената на
7
иска е над 5 хиляди лева по гражданско дело и настоящото решение подлежи
на касационно обжалване.
По изложените съображения, Окръжен съд – В.,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 116 от 21.09.2023 г. постановено по гр. д.
№ 184/2023 г. по описа на Районен съд - Б., като правилно и законосъобразно.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщаването му на страните пред Върховен касационен съд по реда на член
280 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8