Решение по дело №5588/2014 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. С., 20.05.2016 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

            Софийски градски съд, I-во Гражданско отделение, 2-ри с-в, в публично заседание на единадесети март, две хиляди и шестнадесета година, в състав:

                       

                                                            Съдия: Евгени Георгиев

                                               

при секретаря Ю.Ш. разгледа докладваното от съдия Георгиев гр. д. № 5 588  по описа за 2014 г. и

 

Р Е Ш И:

 

[1] ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 109 от Закона за собствеността на  «В.В.Х. ЕАД срещу Л.В.Ч. съда да осъди последната да премахне изградената конструкция на терасата пред офис 3 и офис 4, находящи се на партерния етаж в сградата на ул. «***** ******** в гр. С..

 

[2] ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК в отношенията между «В.В.Х. ЕАД и Л.Ч., че «В.В.Х. ЕАД не е изключителен собственик на офис 4 и терасата пред него. Офис 4 се намира на партерния етаж в сградата на ул. «***** ******** в гр. С..

 

[3] ОСЪЖДА «В.В.Х. ЕАД да заплати на Л.Ч. 898,35 лева разноски по делото на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. «В.В.Х. ЕАД е със съдебен адрес ***«********* Л.Ч. е с адрес ***«***** ********

 

[4] Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от уведомлението.

 

[5] Ако «В.В.Х. ЕАД подаде въззивна жалба, с която обжалва изцяло решението, той следва да представи доказателство удостоверяващо внасянето на 625,79 лева държавна такса по сметка на САС. При неизпълнение съдът ще върне въззивната жалба.

 

          МОТИВИ НА СЪДА ЗА ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО

 

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА, ТВЪРДЕНИ ОТ СТРАНИТЕ, И ИСКАНИЯ НА СТРАНИТЕ КЪМ СЪДА

 

1. На ищците

 

[6] В.В. заявява в искова молба от 25.03.2014 г., че е собственик на недвижим имот – офис 4 - който се намира на партерния етаж в сградата на ул. „***** ********* в гр. С.. Прилежаща към този имот е тераса, на която ответникът Л.Ч. е изградила метална конструкция. Тази конструкция пречи на В.В. да използва офис 4. Затова В.В. моли съда да осъди Л.Ч. да премахне металната конструкция (вж. исковата молба, л. 2-4 от делото на СРС).

 

2. По писмения отговор на ответниците

         

[7] Ответникът Л.Ч. е оспорила предявения иск. Тя е заявила, че В.В. не е собственик на процесната тераса, тъй като тя е прилежаща на нейния офис 3. Нещо повече, според Л.Ч. В.В. не е собственик и на офис 4, който всъщност е портиерско помещение и е собственост на етажните собственици, притежаващи обекти в сградата. Затова тя моли съда да отхвърли иска. Л.Ч. също иска от съда да признае за установено в отношенията между нея и В.В., че В.В. не е собственик на офис 4 и на 37,45 кв. метра от терасата пред него (вж. писмения отговор, л. 13-16 от делото на СГС, молбата на л. 52, молбата на л. 96).

 

3. Насрещни твърдения на ищеца

 

[8] В.В. е заявил, че той е собственик на офис 4 и терасата към него, тъй като ги е закупил през 2005 г. Евентуално ответникът е собственик само на около половината от терасата пред офис 3 и офис 4. Затова В.В. моли съда да уважи иска му, а да отхвърли насрещният иск на Л.Ч. (вж. писмения отговор, л. 74-77).

 

II. ОБСТОЯТЕЛСТВА, КОИТО СЪДЪТ УСТАНОВЯВА, СЛЕД КАТО СЕ ЗАПОЗНА С ФАКТИЧЕСКИТЕ ТВЪРДЕНИЯ НА СТРАНИТЕ И СЪБРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА

 

[9] На 06.02.1998 г. е бил одобрен архитектурен проект за изграждането на сграда на ул. «***** ******** в гр. С.. Според него на партерния етаж на сградата е следвало да има три офиса и портиерско помещение с тераса пред него. Достъпът до портиерското помещение е бил през входна врата от стълбищната клетка. По проекта не е била предвидена външна врата от портиерското помещение към терасата (вж. заключението на вещото лице Ц., л. 91-92).

 

[10] На 20.02.1998 г. «В.В. И.» АД (И.) е сключил предварителен договор с В.Т.. С него И. се е задължил да построи и предаде на В.Т. срещу цена от 98 960,00 щ. д. три офиса и три гаража от сградата на ул. «***** ********. Между тези офиси е бил и офис 3 заедно с тераса от 37,45 кв. метра (вж. предварителния договор, л. 39-41).

 

[11] На 13.05.1998 г. О.П., М.П., М.Г. и Т.Г. са учредили на И. право на строеж за построяването на сграда от 2 471,18 кв. метра, съгласно архитектурния проект, одобрен на 06.02.1998 г., върху дворното място на ул. «***** ******* в гр. С.. Срещу учреденото право на строеж учредителите са приели да получат от И.:

- О.П. - апартаменти 6 и 7 заедно с мазета 1 и 2;

- М.П. – апартамент 4 заедно с мазе 6;

- М.Г. – апартаменти 8 и 9 заедно с мазета 8 и 9;

- Т.Г. – апартамент 10 заедно с мазе 10;

- Малина и Теменуга Груеви – гаражна клета 8. Учредителите на правото на строеж са получавали и припадащите се идеални части от сградата (вж. нотариалния акт, л. 125-126).

 

[12] Кота «цокъл» за обекта е била заверена на 15.03.1999 г., кота «корниз» на 16.05.2000 г., а кота «било» на 05.02.2001 г. (вж. становището, л. 177). На 15.06.2001 г. е бил преработен архитектурният проект, като портиерското помещение е било показано като офис 4 заедно с тераса пред него от 32,26 кв. метра. За това на 01.11.2001 г. е била одобрена екзекутивна документация  (вж. заключението на вещото лице Ц., л. 91-92, както и разпита му, л. 128-гръб). На 05.03.2002 г. за сградата е било издадено разрешение за ползване. В него е било вписано, че строежът е бил изпълнен в съответствие с проекта, одобрен на 06.02.1998 г., и екзекутивната документация, одобрена на 01.11.2001 г. (вж. л. 165-166).

 

[13] Няколко месеца по-късно, на 28.06.2002 г. е влязло в сила решение на СГС. С него съдът е обявил за окончателен предварителния договор от 20.02.1998 г.  между В.Т. и И., чийто предмет е бил и офис 3 с 37,45 кв. метра от терасата пред него (вж. решението, л. 99-105).

 

[14] На 09.06.2005 г. И. е продал на В.В. офис 4, който се е състоял от помещение, санитарен възел и тераса (вж. нотариалния акт, л. 6-7 от делото на СРС). В.Т. е починал на 23.10.2005 г. Той е оставил за свои наследници по закон ищцата Л.Ч. (негова дъщеря) и съпругата си Гроздка Крумова (вж. удостоверението за наследници, л. 106).  Последната е починала на 25.01.2011 г., като е оставила за единствен свой наследник по закон дъщеря си Л.Ч. (вж. удостоверението за наследници, л. 107)

 

[15] На 28.12.2011 г. е влязло в сила решение на СГС по гр. д. 7 398/2010 г. С решението е било отменено решение на СРС по гр. д. 28 491/2006 г. и СГС е отхвърлил иск по чл. 108 от ЗС на М.Г. и Т.Г. срещу В.В. за предаване на владението на портиерското помещение. Съдът е приел, че процесният офис 4 не е бил портиерско помещение, тъй като предназначението му е било изменено чрез екзекутива, одобрен на 01.11.2001 г. Затова офис 4 не е бил обща част, собственост на етажната собственост (вж. решението, л. 118-122).

 

[16] На 31.01.2012 г. В.В. е подал жалба до Директора на дирекция «Контрол по строителството» към Столична община. С жалбата В.В. е поискал да бъде премахната незаконно изградена конструкция на терасата пред офис 4, която му е пречила на достъпа до него (вж. жалбата, л. 8-9 от делото на СРС). По-късно, на 22.08.2012 г. В.В. е връчил на Л.Ч. нотариална покана, с която е поискал от нея до 31.08.2012 г. да премахне конструкцията на терасата пред офис 4, която му е пречила на достъпа до офиса (вж. поканата, л. 10-12 от делото на СРС).  

 

[17] На 07.02.2013 г. е влязло в сила решение на СРС по гр. д. 8 029/2005 г.  Негов предмет е бил иск по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм) на О.П., М.П., М.Г. и Т.Г. срещу И.. В решението СРС е приел за установено, че ищците, като собственици на самостоятелни обекти в сградата на ул. «***** ********, са собственици и на идеални части от портиреското помещение в сградата (офис 4). Съдът е постановил този резултат, след като е приел, че чрез одобрения екзекутив е могло да се промени предназначението на портиерското помещение. Това обаче, не е могло да промени собствеността, тъй като към момента на сключването на договора за учредяване право на строеж по одобрения архитектурен проект, помещението е било обща част и, като такова е било собственост на собствениците на самостоятелните обекти в сградата (вж. решението, л. 27-31, въззивното решение на СГС, л. 23-26, както и определението на ВКС, л. 113-115).

 

[18] На 15.05.2015 г. «П. И.» АД е продал на В.В. гаражи  6 и 9 от сградата на ул. «***** ******** заедно с идеални части от общите части на подземните гаражи (вж. нотариалния акт, л. 123-124). Липсват доказателства В.В. да притежава други обекти в процесната сграда. Затова съдът приема, че В.В. не притежава такива.

 

[19] В.В. е заплатил 500,79 лева държавна такса (вж. л. 5), 50,08 лева такса за вписване на исковата молба (вж. л. 9), 280,00 лева на вещо лице (вж. л. 89 и 191), 10,00 лева за съдебни удостоверения (вж. л. 135). Л.Ч. е заплатила 750,79 лева държавна такса (вж. л. 62 и л. 67) и 102,56 лева такса за вписване на насрещната искова молба (вж. л. 61 и л. 68), 15,00 лева за съдебни удостоверения (вж. л. 57 и л. 137) и 30,00 лева за вещо лице (вж. л. 183).

 

III.ПРИЛОЖИМО КЪМ СПОРА ПРАВО, СЪОТНАСЯНЕ НА УСТАНОВЕНИТЕ ОТ СЪДА ОБСТОЯТЕЛСТВА КЪМ ПРИЛОЖИМОТО ПРАВО И РЕШЕНИЕ НА СЪДА

 

1.              По иска по чл. 109 от ЗС

 

[20] В.В. е предявил иск по чл. 109 от ЗС.

 

[21] Съгласно чл. 109 от ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. Предпоставките за уважаването на иска са: 1. В.В. да е собственик на офис 4; 2. Л.Ч. да е извършила определени неправомерни действия; 3. тези действия да са засегнали имота на В.В. и да са му попречили да упражнява своето право в пълен обем.

 

[22] Съдът приема, че В.В. не е собственик на офис 4. Съдът приема това поради следното: В.В. се легитимира като собственик на офис 4 с нотариалния акт за покупка на офиса от И.. Следователно, за да е В.В. собственик на офис 4, И. също е следвало да бъде негов собственик.

 

[23] Съдът приема, че И. не е бил собственик на офис 4. Това е така поради следното: съдът установи, че с договора за учредяване на право на строеж собствениците на процесното дворно място са учредили право на строеж на И. съобразно одобрения архитектурен проект. По този архитектурен проект офис 4 е бил портиерско помещение. Съгласно чл. 38 от Закона за собствеността (ЗС), при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общо на всички собственици е жилището на портиера. Следователно по одобрения към 06.02.1998 г. архитектурен план портиерското помещение е било обща част, собственост на собствениците на обекти в бъдещата етажна собственост.

 

[24] За да реши правилно делото, съдът следва да отговори на въпроса какво е било портиерското помещение към момента на възникване на етажната собственост (вж. решение на ВКС 136-2011-I Г. О. по гр. д. 5115/2008 г.[1]). Етажната собственост възниква, когато в определена сграда етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици (вж. чл. 38 от ЗС). Следователно етажната собственост е налице, когато в една сграда има повече от един самостоятелен обект на правото на собственост, които са собственост на различни лица. Правото на строеж преминава в право на собственост върху самостоятелен обект, предмет на правото на строеж, когато сградата, в която се намира този самостоятелен обект, е завършена на груб строеж (вж. т. 1 от ТР на ОСГК на ВКС 1/04.05.2012 г. по т. д. 1/2011 г.).  

 

[25] Грубият строеж на една сграда е завършен, когато са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или с различна степен на изпълнени довършителни работи (вж. пар. 5, т. 46 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за устройство на територията (ЗУТ). Ниво било е най-високата хоризонтална част на покрива на сградата (вж. пар. 5, т. 54 от ДР на ЗУТ). Следователно заверката на ниво било, удостоверява изграждането на сградата на груб строеж – това е моментът и на евентуално възникване на етажна собственост, ако в сградата има самостоятелни обекти, собственост на различни лица.

 

[26] В процесния случай съдът установи, че кота било е била заверена на 05.02.2001 г. Към този момент в процесната сграда е имало повече от един самостоятелни обекти, предмет на право на собственост на различни лица. Следователно на 05.02.2001 г. е възникнала етажната собственост за процесната сграда.

 

[27] Съдът установи, че към този момент процесния офис 4 е бил все още портиерско помещение. Следователно това помещение е било обща част на етажната собственост. Екзекутивната документация за промяната на портиерското помещение в офис 4 е била одобрена едва 01.11.2011 г.

 

[28] Липсват доказателства всички етажни собственици да са прехвърлили на И. собствеността на портиерското помещение. Следователно това помещение е останало собственост на етажната собственост и И. не е придобил собствеността му. След като И. не е придобил собствеността на портиерското помещение (офис 4), В.В. също не е придобил собствеността. Ето защо съдът приема, че В.В. не е собственик на процесния офис 4 (портиерското помещение).

 

[29] Липсват доказателства В.В. да е етажен собственик в процесната сграда – той е такъв само за етажната собственост, възникнала по отношение на подземните гаражи, но не и на етажната собственост включваща останалата част от сградата. Следователно В.В. не притежава и идеални части от офис 4 (портиерското помещение).

 

[30] Не е налице предпоставка за уважаването на иска. Затова съдът го отхвърля.

 

[31] Налице е и друго основание съдът да приеме, че В.В. не е собственик на процесния офис 4. Това е, че между В.В. и Л.Ч. е налице сила на присъдено нещо относно това обстоятелство вследствие на влязлото в сила решение на СРС по гр. д. гр. д. 8 029/2005 г.  Негов предмет е бил иск по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм) на О.П., М.П., М.Г. и Т.Г. срещу И.. В решението СРС е приел за установено, че ищците, като собственици на самостоятелни обекти в сградата на ул. «***** ********, са собственици и на идеални части от портиерското помещение в сградата (офис 4). Следователно И. не е бил собственик на това портиерско помещение.

 

[32] Действително нито В.В., нито Л.Ч. са били страни по това дело. Основното правило е, че решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание (вж. чл. 298, ал. 1 от ГПК). Следователно основното правило е, че силата на присъдено нещо (СПН) се ограничава само до страните по делото.

 

[32] СПН има изключително важно значение, тъй като чрез нея се позволява безпротиворечивото и еднократно решаване на спорове, чието следствие е създаването на правен мир и ред. Колкото по-широко тя се разпростира, толкова по-голямо е нейното полезно действие (вж. в този смисъл и С., Ж.. Сила на присъдено нещо в гражданския процес. Сиела 2007, с. 302). Тогава защо законодателят е предпочел да ограничи действието ú само спрямо определени субекти? Една от причините е ограничаването на възможността чрез симулирани процеси да се въздейства върху чужда правна сфера (вж. за това С., Ж., А.М., О.С., В. П., Р. И.. Българско гражданско процесуално право, 9-то преработено и допълнено издание. Сиела 2012, с. 362. Тази част от книгата е подготвена от професор В.П.).

 

[33] Законодателят обаче е предвидил изключения от правилото, че субективните предели на СПН се ограничават само до страните по делото. Тези изключения са: 1. за правоприемниците (чл. 298, ал. 2 от ГПК); 2. поради особености на правоотношението, предмет на СПН – необходимо другарство; 3. случаи на зависимост на правното положение на третото лице от правното положение на страната, обвързана от СПН; 4. други.

 

[34] В случая съдът установи, че В.В. е частен правоприемник на И.. Следователно спрямо него се разпростира силата на присъдено нещо на решението на СРС по гр. д. 8 029/2005 г.

 

[35] По-особено е положението на Л.Ч.. То е на трето лице, чието правно положение зависи от правното положение на страната, обвързана от СПН - това е третата хипотеза, описана в пар. 33 от настоящото решение. Тази хипотеза е изследвана в цитираното съчинение на професор Ж. С. – Силата на присъдено нещо, с. 317-326. Професор С. изследва основно две зависимости: 1. тази на кредитора по отношение имуществото на длъжника, от което той търси изпълнение; 2.  това на поръчителя относно наличието на главното задължение спрямо основния длъжник.

 

[36] В първия случай правото на кредитора да се удовлетвори принудително зависи от това дали съответното имущество принадлежи на длъжника. Във втория случай задължението на поръчителя би било налице само ако е налице задължението на основния длъжник. И в двата случая професор С. заключава, че няма пречка кредиторът/съответно поръчителят да се позовават на СПН на решения по дела, по които не са били страна, но страни са били длъжникът/основният длъжник, ако тези решения установяват със СПН обстоятелства, които са изгодни за кредитора/съответно поръчителя (вж. цит. съч. с. 320, 323). Такова обстоятелство по отношение на първия случай би било, че имуществото принадлежи на кредитора, а във втория случай, че главното задължение на основния длъжник не съществува. Това е така, защото в тези хипотези липсва каквато и да е възможност за симулиран процес (нито длъжникът в първата хипотеза, нито основният длъжник във втората хипотеза имат интерес да бъде установено изгодното за кредитора/съответно поръчителя обстоятелство).

 

[37] Съдът пренася тези разсъждения към настоящия случай. Затова съдът следва да отговори на няколко въпроса.

 

[38] Първият въпрос е обвързан ли е В.В. от СПН на решението на СРС по гр. д. 8 029/2005 г. Съдът отговори положително на този въпрос.

 

[39] Следващият въпрос следва да бъде не дали Л.Ч. е била страна по гр. дело 8 029/2005 г. на СРС, а налице ли е зависимост на правното положение на Л.Ч. от правното положение на В.В.. Несъмнено такава зависимост е налице, тъй като, ако В.В. не е собственик на процесния офис, неговият иск по чл. 109 от ЗС срещу Л.Ч. е неоснователен.

 

[40] Третият въпрос, на който следва съдът да отговори, е - установява ли със СПН решението на СРС по гр. д. 8 029/2005 г. обстоятелства, които са изгодни за Л.Ч.. Несъмнено, че решението установява такова обстоятелство и това е, че собственици на офис 4 са етажните собственици, предявили иска по гр. д. 8 029/2005 г., а не И., който пък е праводател на В.В.. Следователно настоящият случай отговаря на всички условия Л.Ч. да може да се позове на СПН на решението на СРС по гр. д. 8 029/2005 г.[2]. Ето защо съдът приема, че В.В. не е собственик на офис 4.

 

[41] Нито Л.Ч., нито нейните праводатели са участвали в гр. д. 7 398/2010 г. на СГС. Това решение установява не изгодни, а неизгодни за Л.Ч. обстоятелства. Затова СПН на решението на СГС по гр. д. 7 398/2010 г. не се разпростира спрямо Л.Ч..

 

2.              По насрещния иска на Л.Ч.

 

[42] Насрещният иск на Л.Ч. е с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК – съдът да установи, че В.В. не е собственик на процесния офис 4 и съответно на 37,45 кв. метра от терасата пред него. Предпоставката за уважаването на иска е В.В. да не е собственик на офис 4.

 

[43] Съдът установи, че В.В. не е собственик на офис 4. Следователно той не е собственик и на 37,45 кв. метра от терасата пред него. Затова съдът уважава иска.

 

3.              По разноските

 

[44] Л.Ч. търси разноски. Тя е направила такива за 898,35 лева.

 

[45] Съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът има право на разноски съобразно отхвърлената част от иска.  Ищецът има право на разноски съобразно уважената част от иска (вж. чл. 78, ал. 1 от ГПК). Съдът отхвърля изцяло иска на В.В. срещу Л.Ч., а уважава изцяло иска на Л.Ч. срещу В.В.. Затова съдът осъжда В.В. да заплати на Л.Ч. 898,35 лева разноски по делото.

 

                  Съдия: