Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Варна, ………...2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен съд, ШЕСТИ състав, в
публично заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и втора година в
състав:
Председател: ИВЕТА ПЕКОВА
и при участието на секретаря Галина Г., като
разгледа докладваното от съдията Ивета Пекова адм.дело №2706 по описа за 2021
год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 46, ал.1 от ЗЧРБ
вр. чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Ч.Р., роден на *** г.,
гражданин на *****, действащ чрез процесуалния си представител адв. Г.,*** 10,
против Заповед № 365з-7378/29.11.2021 г. на директора на ОД на МВР – Варна, с
която са му наложени принудителна административна мярка „Връщане до страната на
произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ и принудителна
административна мярка „Забрана за влизане и пребиваване на територията на
държавите-членки на Европейския съюз“ за срок от 5 години.
Жалбоподателят
твърди, че издадената заповед е незаконосъобразна, нецелесъобразна и
неправилна. Твърди, че не отговарят на действителните
обстоятелства посочените в заповедта, че няма адрес и средства за издръжка. Твърди,
че заповедта е незаконосъобразна поради нарушена процедура по издаването й.
Счита, че безспорно е установено, че е пребивавал в гр.Варна, не е спазил срока
за подаване на документи и това е единствената причина за издаване на
заповедта, не е извършвал административно нарушение, познава голям кръг хора,
предстои му сключване на брак, религиозен е, християнин. Счита, че обжалваната
заповед е и нищожна. Моли оспорената заповед да бъде отменена.
Ответната страна –Директор на ОД на МВР- Варна,
чрез процесуалния си представител ю.к. Г., оспорва жалбата. Твърди, че са
налице всички предпоставки за издаването на заповедта, поради което моли съда
да я потвърди като правилна и законосъобразна.
След като разгледа оплакванията, изложени в
жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, административният
съд приема за установено от фактическа страна следното:
Обжалва се Заповед №365з-7378/29.11.2021г. на Директора
на ОД на МВР Варна, с която на жалбоподателя е наложена принудителна
административна мярка „Връщане до страна на произход, страна на транзитно
преминаване или трета страна“, както и принудителна административна мярка
„Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на
Европейския съюз“ за срок от 5 години.
С
докладна записка № ИРУ 12556р-2258 от 29.11.2021г. е уведомен Началника на
сектор „Миграция“ при ОД на МВР – Варна, че около 19:30ч. на 28.11.2021г. е
получен сигнал за опит за кражба на шоколадови бонбони от магазин „Лидъл“ и като извършител е посочен жалбоподателя.
Посочено е, че след разговор с Ч.Р. е установено, че същият не желае да се
прибере в *****, както и че има приятелка в България, за която смята да се
жени.
От предложение Рег.№ 365р-70083/24.11.21г. на
началник на Сектор „Миграция” се установява, че е направено предложение на Р. да
бъде наложена принудителна административна мярка „Връщане до страна на произход, страна
на транзитно преминаване или трета страна“, както и принудителна
административна мярка „Забрана за влизане и пребиваване на територията на
държавите – членки на Европейския съюз“ за срок от 5 години. Посочено е, че на 28.11.2021г. е задържано лице с неустановена
самоличност, което твърди, че е Ч.Р.. След направени справки в АУС на МВР като
информация за лицето е установено, че на 17.11.2020г. е издадено наказателно
постановление №84 от началника на група „Миграция“ – Добрич, за нарушение на
чл.48, ал.1, т.3 от ЗБЧР, с което е наложена глоба на Р.. Установено е, че в
АИС „Граничен контрол“ е отразено, че за първи път жалбоподателя влиза в Република
България на 29.12.2019г. и напуска на 04.02.2020г. Вторият път влиза на
24.02.2020г. и напуска страната на 30.11.2020 г., след което на 01.12.2020 г. е
пропуснат през ГКПП „Силистра шосе“ и оттогава не е напуснал България. Направен
е извод, че от 01.03.2021 г. грузинският гражданин пребивава незаконно в
страната, тъй като е изтекъл законно установеният му 90 дневен безвизов
престой. След справка в АИС „Адресна регистрация на чужденци“ са установени две
адресни регистрации: 17.10.2020г. в пансион ****в гр. София и 24.02.2021г. в ****
– гр. Велико Търново. В АИС „Единен регистър на чужденците“ липсва информация
за лицето. Не е установено наличие на производство по Закона за убежището и
бежанците спрямо Р.. Посочено е, че
лицето не е заявило адрес на пребиваване на територията на страната, което
силно е възпрепятствало откриването му и извършването на административен контрол,
както и не е декларирал средства за издръжка и здравна застраховка. Отбелязано
е, че жалбоподателят е в дееспособна възраст и не спада към категориите уязвими
лица, както и че не разполагат с данни за влошено здравословно състояние.
От заповед №365з-7378/29.11.2021г. се установява,
че Директорът на ОД на МВР Варна, като е взел предвид предложение № 70083/29.11.21г.
и приложените материали по преписката и на основание чл.41, т.2 от ЗЧРБ е наложил
на жалбоподателя принудителна административна мярка „връщане до страната на
произход, страна на транзитно преминаване или трета страна” и принудителна
административна мярка по чл.42з от ЗЧРБ „забрана за влизане и пребиваване на територията
на държавите – членки на Европейския съюз“ за срок от 5 години.
Със заповед №365з-7379/29.11.2021г. Директора на ОД
на МВР – Варна е наредил жалбоподателят да бъде принудително настанен в СДВНЧ
към Дирекция „Миграция“ – МВР, тъй като лицето няма деклариран адрес за
пребиваване в страната, не разполага със средства и задължителни застраховки,
както и е приел, че е налице опасност от укриване, а и с цел организиране на
връщането до страната на произход.
По делото като доказателства са представени договор
за наем на недвижим имот от 05.08.2021г., сключен от Ч.Р., съгласно който е
наел за временно и възмездно ползване описания имот; декларация от Д.А.К.,
жената с която Р. е във фактическо съжителство, в която декларира, че може да
му осигури подслон и издръжка, както и че ще сключат брак във възможно
най-кратък срок, като е представила писмени доказателства във връзка с
декларираното– трудов договор, ведно с допълнително споразумение, служебна
бележка и удостоверение за доходи. Представена е също и характеристика на Ч.Р.,
изготвена от Ц.Г. – приятел на жалбоподателя. В нея е посочено, че познава
жалбоподателя от пролетта на 2021 година, като поради Ковид пандемията и по ред
други причини Р. не е успял да легализира пребиваването си в страната, но е
търсил варианти да го стори и да си намери работа. Изразява готовност да му
предостави възможност да бъде назначен на трудов договор в неговата фирма –
„Свежест 2017“ ЕООД.
От показанията на свидетелката Д.К. се установява,
че живее Ч.Р., във връзка са от година и половина и планират сключване на
граждански брак, но предвид смъртта на баща й и дядо й са го отложили. Твърди,
че Р. не е удължил законното си пребиваване на територията на Република
България поради незнание, че след като сключат брак ще си направят адресна
регистрация в *****, където тя има имот наследен от дядо й. Сдиветелката
заявява, че може да осигури издръжка на Р., че той знае седем чужди езика и по
образование е химически инженер, завършил образованието си в гр. Солун – Гърция,
желае да живее в България с нея като семейство, не знае да е имал
противообществени прояви, напротив, твърди, че двамата заедно са направили
много неща в полза на обществото. Заявява, че работи и осигурява подслон и
средства за издръжката на Р., който няма роднини в България, а роднините му живеят
в *****.
По делото обяснения са дадени и от жалбоподателя, съгласно
които живее с Д.К. от повече от година и половина и иска да сключи граждански
брак с нея, по професия е химически инженер, завършил е в Гърция и владее
четири езика, може да си намери работа във Варна и не очаква помощ от роднините
си в чужбина, има къде да живее, има сключен договор за наем на жилище.
При
така изложената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.148 от АПК, административният акт може да се оспори пред
съда и без да е изчерпана възможността за оспорването му по административен
ред, освен ако в кодекса или в специален закон е предвидено друго. В случая, в
ЗЧРБ е предвидено, че обжалването е по реда на АПК. Заповедта
е била оспорена в срока по чл.149 АПК.
Жалбата
е подадена от легитимирано лице, в законоустановения 14-дневен срок, поради
което оспорването пред съда е допустимо.
Разгледана
по същество жалбата е основателна по следните съображения:
Заповедта
е издадена от директора на ОД на МВР –Варна, който е сред изрично овластените
по чл.44, ал.1 ЗЧРБ органи да издава заповеди за налагане на принудителни
административни мерки. Оспореният акт е издаден от компетентен орган и в
предвидената от закона писмена форма, поради което съдът намира, че не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност.
Оспорената
заповед е издадена на основание чл.41, т.2 и чл.42з ЗЧРБ вр.чл.10, ал.1 т.9 от
ЗЧРБ за това, че жалбоподателят не е напуснал страната до изтичане на разрешеният
му срок, а именно 01.03.2021г., както и че същият няма осигурена издръжка и
необходимите задължителни застраховки през времето на пребиваването си в
Република България и средства, осигуряващи възможност за обратното му
завръщане, поради което са му наложени принудителна
административна мярка „връщане до страната на произход, страна на транзитно
преминаване, или трета страна” и административна мярка „забрана за влизане и
пребиваване на територията на страните – членки на Европейския съюз“ за срок от
5 години.
Съгласно
чл.41, т.2 ЗЧРБ връщане се налага, когато чужденецът не напусне страната до
изтичане на разрешения му срок или в сроковете по чл. 39б.
Съгласно
чл. 42з, т. 3 от ЗЧРБ забрана за влизане и
пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз, се
налага, когато чужденецът не изпълни задължението си за връщане.
Съгласно чл.42з ал.1 ЗЧРБ забрана за влизане и пребиваване на
територията на държавите - членки на Европейския съюз, се налага, когато са
налице основанията по чл.10, ал.1/т.1; не е предоставен срок за доброволно
напускане при условията на чл.39б, ал.4/т.2/; чужденецът не изпълни
задължението за връщане/т.3/.
Съгласно
чл.44, ал.1 от ЗЧРБ принудителните административни
мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция „Национална
сигурност“, директорите на главните дирекции „Национална полиция“, „Гранична
полиция“ и „Борба с организираната престъпност“, директорите на Столичната и
областните дирекции, директора на дирекция „Миграция“, директорите на
регионалните дирекции „Гранична полиция“ на Министерството на вътрешните работи
или на оправомощени от тях длъжностни лица. Фактическите основания за
налагането на конкретната принудителна административна мярка, в случай че
съдържат класифицирана информация, се посочват в отделен документ, изготвен от
съответните длъжностни лица по реда на Закона за защита на класифицираната
информация. В заповедта за налагане на принудителна административна мярка по
чл.39а, ал.1, т.2 и 3 се посочва държавата, в която мярката ще бъде изпълнена.
При настъпване на основателни причини данните относно държавата могат да бъдат
променяни от органа, който е издал заповедта.
Видно от процесната заповед административният орган не е съобразил
промяната на разпоредбата, която е в сила от 01.01.2021 година и не е посочил
държавата, в която следва чужденецът да бъде върнат. Разпоредбата на чл.39а, ал
1 ЗЧРБ определя принудителните административни мерки, които се налагат на
чужденците по този закон, като в т.2 е връщане до страна на произход, страна на
транзитно преминаване или трета страна, каквато е наложената с оспорената
заповед.
При издаване на оспореният акт административният орган е следвало
да посочи ясно и недвусмислено държавата, до която следва да се върне чуждият
граждани, като по този начин му се даде възможност да изложи съображения и
възражения при оспорването на административния акт. Освен това при налагане на
принудителна административна мярка по чл.39, ал.1, т.2 административният орган
е следвало да даде срок на лицето за доброволно напускане на Република
България, съгласно нормата на чл.39б от ЗЧРБ, когато същото не представлява
заплаха за националната сигурност или обществения ред. Срок за доброволно
напускане на страната органът не е предоставил на Р.. В заповедта е посочено,
че на основание чл.39б, ал.4 ЗЧРБ, че лицето представлява опасност за
обществения ред, не му се предоставя срок за доброволно напускане, но не са изложени
конкретни мотиви за това. Няма данни, които да обосновават, че предоставянето на
такъв срок би било безпредметно или се дерогира поради наличието на
изключенията по чл.39б, ал.4
ЗЧРБ, съответно чл.7, пар.4 от Директивата за връщането – Директива 2008/115/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите
стандарти и процедури, приложими в държавите членки, за връщане на незаконно
пребиваващи граждани на трети страни.
В
хипотезата на чл.39а, ал.1, т.2 ЗЧРБ административният орган действа в
условията на обвързана компетентност. Безспорно е установено и не се оспорва,
че жалбоподателят не е напуснал страната до изтичане на разрешеният му срок
-01.03.2021 г.
За да е законосъобразна наложената мярка, органът
следва не само да установи относимият факт, че не е напуснал страната до
изтичане на разрешения му срок, но и да съобрази изискванията на чл. 44, ал. 2
ЗЧРБ. В случая такава преценка не е правена. Разпоредбата на чл.44
ал.2 ЗЧРБ изисква при налагане на принудителните административни мерки
компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца
на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на
производства по ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за
пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното
му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с
държавата на произход на лицето. В случая административният орган не е отчел
нито продължителността на пребиваване на чужденеца в страната, нито семейното
му положение, както и съществуването на семейни, културни и др. връзки с
държавата на произход. Видно от предложението за налагане на ПАМ и от дадените
от жалбоподателя обяснения, същият е дошъл в Република
България 2020г., в страната живее с Д.К. – българска гражданка, с която имат
желание да сключат граждански брак. В обясненията си жалбоподателят заявява, че
по независещи от тях причини не са успели да сключат брак до момента – смъртта
на техни близки. В свидетелските показания Д.К. е посочила, че има наследствен
имот от своя дядо, в който двата с Р. ще си направят адресна регистрация, след
сключването на граждански брак, че е в състояние да осигури издръжката на Р.,
което се установява и от представените по делото писмени доказателства. От
събраните доказателства е видно, че лицето е пребивавало на територията на
Република България продължителен период от време, иска да създаде семейство в
страната, както и да си намери работа. Видно от събраните доказателства
жалбоподателят е създал и приятелски отношения с български граждани. Самият
жалбоподател заявява, че не разчита на помощта на своите роднини от ***** и
желае да се установи трайно на територията на Република България. По делото се
установява, че е налице възможност за жалбоподателя да започне работа по трудов
договор, веднага след като узакони престоя си в страната.
Релевантни за проверката на законосъобразността на
заповедта от гледна точка на пропорционалността се явяват и тези обстоятелства,
чието установяване и съобразяване е от значение за случая, тъй като по силата
на чл.6, ал.5 АПК административните органи трябва да се въздържат от
актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с
преследваната цел.
Съдебният контрол върху акта за налагане на
принудителна административна мярка включва и проверка за съответствието му с
принципа за съразмерност по чл.6 АПК. В случая заповедта за налагане на мярката
не отчита, че правото на личен и семеен живот на чуждия гражданин би могло да
се засегне несъразмерно. Правото на зачитане на личния и семейния живот е
основно човешко право и съгласно чл. 8, ал. 2
КЗПЧОС намесата на държавните власти в ползването на това
право е недопустима освен в изрично посочените случаи. Административният орган
е бил длъжен, при издаването на заповедта да прецени налице ли е основание от
изчерпателно изброените в чл.8, ал.2
КЗПЧОС. Като не е изследвал това и не е отчел всички
обстоятелства по чл.44 ал.2 ЗЧРБ, административният орган е допуснал съществено
нарушение на процесуалните правила. Налагането
на мярката без отчитане на тези обстоятелства не дава възможност съдът да
прецени съобразена ли е тя и с принципа на съразмерност, което съобразно
разпоредбата на чл.6 АПК, е условие за законосъобразност на административния акт. Неизследването на
описаните обстоятелства, относими към преценката по чл.44, ал.2
ЗЧРБ е самостоятелно основание за отмяна на заповедта за
налагане на ПАМ като незаконосъобразна. Задължението на компетентните органи да
отчитат обстоятелствата по чл.44 ал.2 ЗЧРБ е императивно и съответно на
прокламирания с чл. 6 АПК принцип на съразмерност.
Видно от представените доказателства, както бе
посочено, жалбоподателят
живее в Република България от 2020г., има сключен договор
за наем на апартамент с адрес в гр. Варна, живее във фактическо съжителство с Д.К.,
с която искат да сключат граждански брак, като последната работи по трудов
договор и е декларирала, че ще му осигури подслон и издръжка. Съгласно представената
характеристика от Ц.Г., същия заявява, че ще осигури на жалбоподателя работа по
трудов договор във фирмата си. Всички тези обстоятелства не са преценени, а
съвкупната им преценка обосновава извод, че жалбоподателят е изградил трайни
взаимоотношения именно на територията на Република България и е лице, което желае
трайно да се установи на територията на страната, като същевременно не поддържа
роднински отношения в държавата на произход. Несъобразяването с чл.44 ал.2 ЗЧРБ
от страна на компетентния орган не дава възможност съда да прецени дали с наложената
мярка не се засяга в недопустима степен правата на чужденеца, гарантирани от
КЗПЧОС.
Наложената ПАМ създава неоправдани затруднения за
поддържане на връзката между оспорващия и жената, с която живее на семейни
начала, което пряко рефлектира, както върху неговия личен и семеен живот, така
и върху нейния и по този начин представлява недопустима намеса в правото им на
личен и семеен живот. Установеното в закона задължение на административния
орган да наложи ПАМ в хипотезата на чл.41 ал.2 и
чл. 42з ЗЧРБ не го освобождава от задължението да извърши преценка
за необходимостта от намеса в личния и семейния живот и да съпостави
относителната тежест на защитаваните ценности, като прецени приоритетната
такава с оглед допустимостта на ПАМ от гледна точка правата на човека, както и
с оглед издаването на заповедта в съответствие с целта на закона.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че оспорената
заповед е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.
Водим от гореизложеното и на основание чл.172 ал.2 АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Заповед № 365з-7378/29.11.2021г. на директора
на ОД на МВР – Варна, с която на Ч.Р. са наложени принудителна административна
мярка „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или
трета страна“ и принудителна административна мярка „Забрана за влизане и
пребиваване на територията на държавите-членки на Европейския съюз“ за срок от
5 години.
Решението подлежи на обжалване пред ВАС в 14-дневен
срок от съобщението на страните.
СЪДИЯ: