Р Е
Ш Е Н
И Е № 48
гр. София, 07.04.2017 год.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийският окръжен съд, търговско
отделение, V състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети март през
две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНИТА ЯНКОВА
при
секретаря М.Б., като разгледа докладваното от съдията т.д. № 217 по описа за 2015 година
на СОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
ИЩЕЦЪТ - „У.Б.“
АД с ЕИК .,,със седалище и адрес на
управление:***, пл. „Св. Неделя“ № 7, представлявана от пълномощника си адв. В.П.
от САК, е предявил иск за признаване за установено по отношение на ответниците
при условията на солидарност - Н.А.М. с ЕГН ********** и адрес: *** и И.В.М., с ЕГН: ********** и адрес: ***,
съществуването на вземането на ищеца за
следните суми по Договор за банков кредит овърдрафт № LTOC13 от 10.04.2008г. и четири
анекса към него: 44 999.16 лева
– непогасена главница по Договора за кредит, ведно със законната лихва върху
нея от датата на подаване на заявлението в съда за издаване на заповед за
изпълнение - 10.06.2015 г. до окончателното изплащане на сумата; 35 466.09 лева – договорна лихва
за периода 10.11.2010 г. до 09.06.2015г.
Претендират се и направените в заповедното и в
настоящото производство съдебни разноски.
Ищецът сочи в исковата
си молба, че на 10.04.2008г. в гр. С.между
У.Б. АД / кредитор / и ЕТ „Н.М.“ /кредитополучател / бил сключен Договор за
банков кредит овърдрафт № LTOC13, по силата на който банката предоставила
банков кредит под формата на овърдрафт в размер на до 50 000 /петдесет хиляди/
лева. Солидарни длъжници, съгласно подписания договор, били Н.А.М. и И.В. М..
Към подписания договор за кредит били подписани и няколко анекса - на
10.04.2009г. бил подписан Анекс № 1; на 09.04.2010 - Анекс № 2; на 10.05.2010 -
Анекс № 3 и на 31.05.2010г. - Анекс № 4.
Ищецът сочи, че в чл.7.1 от Договора страните
договорили, че срокът за погасяването на главницата по кредита е до
10.04.2009г. Уговорено било още, обезпечението на дълга си към кредитора,
кредитополучателят ЕТ „Н.М. .“ ще осъществи със залог върху вземанията си по
банковите си сметки в «У.Б. АД, съгласно Договор за особен залог върху вземания
за постъпления по сметки № 1 от 10.04.2008г. В чл.4.1 от договора за кредит
страните се договорили размера на дължимата лихва и начина на нейното
определяне. Ищецът поддържа, че било уговорено по редовен дълг (ползван
разрешен овърдрафт) сумите да се олихвяват с лихвен процент в размер на 9,25 %
(девет цяло и двадесет и пет стотни) процента годишно, а при просрочен дълг
(ползван и неразрешен овърдрафт) - годишният лихвен процент да е в размер на
16,25 % (шестнадесет цяло и двадесет и пет стотни) процента. С Анекс № 1 от
10.04.2009г. страните предоговили размера на лихвения процент на 11,95% за ползван разрешен овърдрафт и
18,95 % при ползван неразрешен овърдрафт. Крайният срок за издължаване се
удължил с този анекс до 10.04.2010 г. С Анекс № 2 от 09.04.2010 г. срокът за
погасяване се удължил до 10.05.2010г. С Анекс № 3 от 10.05.2010 г. срокът за
погасяване се удължил до 31.05.2010г., а с Анекс № 4 от 31.05.2010 г. кредитът се преоформил в
револвиращ кредит за оборотни средства и страните уговарят годишен лихвен за
редовна главница в размер на 11,95%, а за просрочена главница в размер на
13,95%. В чл.4.3 страните уговарят годишен лихвен процент върху целия дълг
(редовна плюс просрочена главница) при просрочие на главницата и/или лихва и
лихва и главница в размер на 5%. С този анекс като солидарен длъжник встъпил
„Н.М.” ЕООД.
Ищецът твърди
още в исковата си молба, че в чл. 7.1 от Анекс № 4 към Договора за банков
кредит - овърдрафт № LTOC13 било уговорено, че крайният срок за погасяване на
главницата и на лихвата се удължава до 10.04.2011г. До тази дата дължимите суми
по договора не били заплатени на кредитора «У.Б. АД. Настъпил бил падеж на
задължението, на договорно основание, като до датата на падежа задължението не
било погасено. Всички солидарни длъжници, подписали Договора и Анексите към
него били наясно отнапред с договорните последици при неизпълнение на поетите от
тях задължения. Всички суми, присъдени в изпълнителния лист и заповедта за
незабавно изпълнение били дължими на договорно основание, съгласно посочените
по - горе клаузи на подписания между страните договор и анексите към него.
Ищецът излага, че от представеното по делото
извлечение от счетоводни книги било видно, че длъжникът Н.А.М. бил в просрочие,
считано от 10.04.2011г., поради което, на основание чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и чл.
418 от ГПК, Банката подала Заявление по чл. 417 ГПК на 10.06.2015г. по описа на
PC - Самоков срещу ответниците и останалите солидарни длъжници с приложено
извлечение от счетоводни книги. Въз основа на подаденото Заявление било
образувано гр.д. 412 / 2015г., PC - Самоков и след проверка от страна на
съдебния състав била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист. След
получаването на същите, банката образувала изпълнително дело 2015858040836 по
описа на ЧСИ Уляна Димоларова с per. № 858 към КЧСИ.
Ответниците възразили в срока по
чл.414 от ГПК против издадената заповед за незабавно изпълнение, поради което и
предвид указанията на заповедния съд ищецът предявил настоящите искове в
законоустановения срок.
Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено при условията на
солидарност по отношение на ответниците - Н.А.М.
с ЕГН ********** и адрес: *** и И.В.М.,
с ЕГН: ********** и адрес: ***, съществуването на вземането на ищеца за следните суми по Договор за банков
кредит овърдрафт № LTOC13 от 10.04.2008г. и четири анекса към него:
44 999.16 лева – непогасена
главница по Договора за кредит, ведно със законната лихва върху нея от датата
на подаване на заявлението в съда за издаване на заповед за изпълнение -
10.06.2015 г. до окончателното изплащане на сумата; 35 466.09 лева – договорна лихва за периода 10.11.2010 г. до
09.06.2015г.
Направено е още искане съда да се произнесе по дължимите разноски, направени от ищеца в заповедното производство по ч.гр.д. №
412/2015г. на РС – Самоков, а именно: 1609.31 лева, представляващи платена
държавна такса в заповедното производство и 2084.37 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Претендират се и направените в настоящото производство
съдебни разноски и разноски.
Исковете подлежат на разглеждане по
реда на Глава ХХХІІ от ГПК – с оглед разпоредбата на чл.365, т.1 от ГПК.
Исковата молба отговаря на изискванията на чл.127-128 от ГПК – нередовностите
са отстранени с молби от 07.12.2015 год. и 17.12.2015г. и предявените с нея установителни искове са
допустими.
Преписи от исковата молба и
приложенията към нея са връчени на ответниците на 25.04.2016г. с указанията по
чл.367-370 от ГПК, като в срока по чл.367, ал.1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от тях. В последния ответниците – физически лица оспорват, че е
настъпила изискуемост на вземането на банката по договора за кредит. Сочат, че
потребителският кредит не е обявяван за предсрочно изискуем и те никога не са
били уведомявани от ищцовото дружество за настъпила предсрочна изискуемост на
потребителския кредит. Считат, че началният момент на изискуемостта на вземане
по договор за банков кредит, съдържащ договореност за настъпването на
предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва
автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил доверителя ми за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. На следващо място и при условията на
евентуалност ответниците сочат, че част от претендиралата лихва по процесния
договор за банков кредит, е погасена по давност, на основание чл.111, б”в” от ЗЗД. Ответниците оспорват също клаузите от процесния Договор за банков кредит,
регламентиращи случаите, при които ищцовото дружество може да променя ГПР по
договора. Считат, че SOFIBOR е ясно определена величина, а уговорката в
договора, че лихвата се образува съгласно стойността на този индекс също е
ясна. Ответниците излагат още в отговора на исковата молба, че процесният договор
за банков кредит попада под приложното поле на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, тъй като те били „потребители", по смисъла на § 13
т.1 от ЗЗП, а ответникът „търговец" по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП.
Твърдят, че в чл.143 ЗЗП е обявена за неравноправна всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Същевременно поддържат, че в чл. 144 ЗЗП са предвидени изключения
по отношение на доставките на финансови услуги, каквато услуга представлявала и
процесния Договор за банков кредит съобразно §13, т. 12 ЗЗП. Предвид законовите
текстове разписани в чл. 144 ЗЗП сочат, че за да е допустима уговорка в договор
за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената
лихва, тя трябва да отговаря на следните кумулативни условия: 1)
обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са
изрично уговорени в договора или в ОУ, 2) тези обстоятелства следва да са обективни,
т.е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение
да не е поставено под контрола на кредитора, 3) методиката за промяна на
лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ, т.е. да е ясен начина
на формиране на лихвата, 4) при настъпването на тези обстоятелства да е
възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва.
Твърдят, че ако е предвидена възможност само за повишаване на лихвата по
договора, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя", съгласно чл. 143 от ЗЗП.
Ответниците молят за отхвърляне на
предявените искове. Претендират и за направените по делото съдебни разноски.
В срока по чл.372, ал.1 от ГПК ищецът е депозирал ДИМ,
с която е оспорил отговорите на исковата молба. Посочил е, че не става въпрос
за предсрочна изискуемост в настоящия случай, а за настъпил падеж на
задълженията по договора за кредит. Излага, че е приложима петгодишната давност
за процесното вземане, тъй като то било неделимо, а вноските по договора за
кредит не са периодични плащания. Възразява и срещу твърденията на ответниците
за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.
Препис от ДИМ съдът е изпратил на ответниците по
делото, които в срока по чл.373 от ГПК са изразили следното становище:
Считат, че искове са недопустими до предявеният размер
от 55 445.25 лева, тъй като изрично с възражението по чл.414 от ГПК са
признали тази част от вземането на ищеца в заповедното производство. Сочат, че са
оспорили единствено сумата от 25 000 лева – представляваща част от общо
претендираните лихви.
Софийският окръжен съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, прие за установено следното
от фактическа страна:
Видно от договор за банков кредит - овърдрафт № LTOC13
от 10.04.2008 год. е, че същият е бил сключен между У.Б. АД / кредитор / и ЕТ „Н.М.
.“ /кредитополучател /. Съгласно раздел I от договора банката предоставила банков кредит под
формата на овърдрафт в размер до 50 000 /петдесет хиляди/ лева. Солидарни
длъжници, съгласно подписания договор са и ответниците - Н.А.М. и И.В. М.
Установява се от приетите по делото писмени
доказателства, че към посочения договор са подписани и няколко анекса - на 10.04.2009г. -Анекс № 1;
на 09.04.2010 - Анекс № 2; на 10.05.2010 - Анекс № 3 и на 31.05.2010г. - Анекс
№ 4.
Видно е от договора за банков кредит, че страните са договорили,
срокът за погасяването на главницата по кредита да е до 10.04.2009г. – чл.7.1
от Договора. Уговорено е още, обезпечението на дълга към кредитора,
кредитополучателят ЕТ „Н.М. “ да осъществи със залог върху вземанията си по
банковите си сметки в «У.Б. АД, съгласно Договор за особен залог върху вземания
за постъпления по сметки № 1 от 10.04.2008г. В чл.4.1 от договора за кредит
страните са договорили размера на дължимата лихва и начина на нейното
определяне. Уговорено е по редовен дълг (ползван разрешен овърдрафт) сумите да
се олихвяват с лихвен процент в размер на 9,25 % (девет цяло и двадесет и пет
стотни) процента годишно, а при просрочен дълг (ползван и неразрешен овърдрафт)
- годишният лихвен процент да е в размер на 16,25 % (шестнадесет цяло и
двадесет и пет стотни) процента. С Анекс № 1 от 10.04.2009г. страните са
предоговорили размера на лихвения процент
на 11,95% за ползван разрешен овърдрафт и 18,95 % при ползван неразрешен
овърдрафт. С този анекс е увеличен и крайният срок за издължаване на кредита до
10.04.2010 г. С Анекс № 2 от 09.04.2010 г. и Анекс № 3 от 10.05.2010г. срокът
за погасяване на кредита страните по договора удължили съответно до 10.05.2010г. и до 31.05.2010г., а с Анекс № 4 от 31.05.2010 г. кредитът е трансформиран в
револвиращ кредит за оборотни средства и страните уговарят годишен лихвен процент
за редовна главница в размер на 11,95%, а за просрочена главница в размер на
13,95%. В чл.4.3 от последният анекс страните уговарят годишен лихвен процент
върху целия дълг (редовна плюс просрочена главница) при просрочие на главницата
и/или лихва и лихва и главница в размер на 5%. С този анекс солидарен длъжник по
договора за банков кредит става и „Н.М.”
ЕООД, а срокът за погасяване на кредита се удължава до 10.04.2011г.
Видно от
извлечение от счетоводните книги на банката – ищец е, че към 10.06.2015г. –
включително задълженията по процесния кредит са следните :
·
44 999.16 лева – главница,
·
35 466.09 лева - лихви, за периода от 10.11.2010г. до 09.06.2015г.
Въз основа на посоченото извлечение
от счетоводни книги – документ по чл.417, т.2 от ГПК, ищецът е искал със
заявление вх. № 880/11.06.2015 год. по описа на РС – Самоков издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК срещу кредитополучателя и неговите
съдлъжници по процесния договор за банков кредит за заплащане на сумите
посочени в извлечението от счетоводните книги на банката, като заповед за
изпълнение и изпълнителен лист са му били издадени в производството по ч.гр.д.
№ 412/2015 год.
В срока по чл.414, ал.2 от ГПК е постъпило възражение
срещу заповедта за изпълнение от двамата ответници. В него те са посочили, че
не оспорват и признават дължимостта на вземането на банката за главница и лихва
в размер на 10 446.09 лева. Ответниците изразяват несъгласие само с
дължимостта на сумата от 25 000 лева, представляваща част от общо
дължимата договорна лихва в размер на 35 446.09 лева.
По реда на чл.415, ал.1 от ГПК РС – Самоков е указал
на настоящия ищец, че в едномесечен срок може да предяви иск за установяване на
вземането си по договора за кредит, което той сторил с настоящата искова молба
вх. № 2768/26.11.2015 год. по описа на СОС.
От заключението по назначената в настоящото
производство съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните и прието от
съда като обективно, обосновано и пълно, се установява, че кредитът по договора
от 10.04.2008 год. е бил изцяло усвоен от кредитополучателя; че към датата на
подаване на заявлението пред РС – Самоков кредитополучателят е бил в забава в
плащането на вноските по договора; че към същия момент дължимите суми –
главница и лихви, са били в размер, както следва:
-
44 999.16 лева – главница,
-
1 860.38 лева - договорна възнаградителна лихва върху главницата, за периода от 22.11.2010г. до
10.04.2011г.
-
22 550.44 лева – договорна непогасена лихва
върху просрочена главница, за периода от 17.12.2010г. до 09.06.2015г.
-
10 038.68 лева - непогасена наказателна
лихва, за периода от 17.12.2010г.
до 09.06.2015г.
Установява се още от Допълнителното заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорено от страните и прието от съда като обективно, обосновано
и пълно, че от непогасената наказателна лихва в размер на 10 038,68 лева, част в размер на
3 048,51 лева е с настъпил падеж за периода от 01.11.2010 г. до 09.06.2012 г., а от непогасената лихва
върху просрочената главница в размер на 22 550,44 лева, част в размер на
187,49 лева е с настъпил падеж за периода 01.11.2010 г. до 09.06.2012 г.
При така установената фактическа обстановка съдът
стигна до следните правни изводи:
Предявените искове с правно основание чл.124, ал.1 във
вр. с чл.422, ал.1 от ГПК са допустими – същите са предявени в срока по чл.415,
ал.1 от ГПК от заявителя в производството по чл.417 от ГПК пред районния съд
срещу съдлъжниците на кредитополучателя по договора за банков кредит - възразили
срещу заповедта за изпълнение.
Разгледани по същество, исковете са частично
доказани по основание и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в
тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на фактите, на които
основава своето искане до съда. Единствено фактът на евентуално извършени
плащания по дължими суми е в тежест на ответника. В настоящата хипотеза съдът
приема, че между страните по делото е възникнало облигационно правоотношение, с
източник договор за банков кредит. По силата на договорноправната връзка, в
тежест на ищцовата банка, е възникнало задължението да предостави процесния
кредит, а в тежест на ответниците - солидарните съдлъжници на кредитополучателя
- да заплащат в установените срокове и размери вноските по усвоения кредит,
съгласно уговореното в договора. В настоящата съдебна инстанция няма спор по
тези обстоятелства. Страните спорят по отношение размера на претендираната
договорна лихва.
Предмет на делото по установителните искове по чл.422
от ГПК е вземането, основано на представения документ - извлечението от
счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в
който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Основанието
на иска се обуславя от обстоятелствата, въз основа на които страната твърди
защитимо с упражняването му свое субективно право и тези обстоятелства по иска
с правно основание чл.
422 от ГПК не винаги са обстоятелствата по сключен и обявен за предсрочно
изискуем договор за кредит, респ. изискуемо вземане на ищеца - кредитодател
спрямо солидарно задължените ответници, на основание договора. В настоящия
случай изискуемостта на вземането на ищеца произтича от изтичането на срока на
договора за банков кредит, а не от обявяването на кредита за предсрочно
изискуем. В тази връзка се явява неоснователно възражението на ответниците, че
не са получили уведомление от кредитора си за настъпила предсрочна изискуемост
на кредита, както и възражението им, че не е налице настъпила изискуемост на
вземането на ищеца по процесния договор за банков кредит.
Неоснователен е в настоящата хипотеза и доводът на ответниците,
че не е налице правен интерес за ищеца досежно претенцията му за неизплатена
главница по договора за банков кредит, както и за сумата от 10 446.09
лева, представляваща част от претендираната неизплатена договорна лихва. Това е
така, защото признанието за дължимостта на посочените вземания на ищеца във
възражението по чл.414 от ГПК не води до отпадане на интереса на кредитора от
иск по чл.422 от ГПК.
Правният интерес
от установяване вземането на кредитора срещу длъжника по издадена заповед за
изпълнение е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл.
422, ал. 1 ГПК. Интересът от предявяването на този иск произтича от:
наличие на издадена заповед за изпълнение; подадено в двуседмичен срок от
връчването на заповедта на длъжника възражение по чл. 414 ГПК и спазване на срока по чл.
415, ал. 1 ГПК за предявяване на установителния иск за съществуване на
вземането. Предмет на иска по чл.
422, ал. 1 ГПК е установяване съществуването на оспореното с възражението
вземане към датата на подаване на заявлението. Успешното провеждане на този иск
има за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение и осигуряване на
възможност за принудително удовлетворяване на отразеното в нея вземане /чл. 416 ГПК/. Обратно, отхвърлянето на иска е основание за обезсилване на заповедта
за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист, за прекратяване
на изпълнението и за издаване на изпълнителен лист на длъжника срещу заявителя
за връщане на платените суми /чл.
422, ал. 3 във връзка с чл.
245, ал. 3 ГПК/.
Наличието на
подадено от длъжника в срок възражение срещу заповедта за изпълнение, което не
е оттеглено, винаги обуславя
съществуването на правен интерес за заявителя от предявения иск. Този интерес
не отпада дори и при извършено от длъжника плащане в хода на производството
докато не бъде оттеглено направеното от него възражение, тъй като само при
оттегляне на възражението заповедта за изпълнение ще влезе в сила и плащането
ще е извършено на правно основание. В настоящата хипотеза не е налице оттегляне
на възраженията на ответниците по делото. Направеното признание от страна на
ответниците в депозираните то тях възражения по чл.414 от ГПК следва да се
разгледа като признание на факт по чл.175 от ГПК и да се прецени с оглед на
всички обстоятелства по делото.
От друга страна в настоящото
съдебно производство, заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза по несъмнен начин
установи размера на просрочените задължения по договора за банков кредит към
датата на подаване на заявлението в заповедното производство. В тази връзка и
предвид признанието от страна на ответниците за дължимостта от тяхна страна, по
процесния договор за кредит, на главницата и част от договорната лихва в размер
на 10 446.09 лева, дължима за периода от 10.11.2010г. до 09.06.2015г., следва
да се приеме, че предявените от ищеца искове в тази им част са основателни и
следва да бъдат уважени.
По
отношение направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност
досежно част от претендираната лихва от ищеца за периода от изискуемостта й до
09.06.2012г., съдът намира следното:
С разпоредбата на чл. 111, б. "в" ЗЗД е прогласено,
че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви
и за други периодични плащания. При договора за заем /кредит/ е налице неделимо
плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни
вноски на определени дати, както е в настоящия случай, то това не превръща тези
вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни
вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на
длъжника на части - аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а те представляват частични плащания по
договора /Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
795/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., III г. о., ГК/. Именно за това в настоящата хипотеза не може да се
приеме, че възнаградителната лихва по договора, дължима до края на срока на
договора за банков кредит - 10.04.2011г. и установена от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза в размер на 1 860.38 лева би могла
частично да се погаси по давност. Това е така, защото тя е част от уговорените
погасителни вноски /по погасителен план/, дължими на определени дати. В случая е
без значение позоваването от страна на страните на Тълкувателно решение №
3/18.05.2012г., тъй като не става въпрос за „периодични плащания“.
Предвид липсата на предварително установен общ размер
на дължима лихва върху просрочена главница и наказателна лихва, съответно
невключването им в погасителния план за изпълнение на договора за кредит,
следва да се приеме, че същите представляват лихви по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и подлежат на
погасяване с кратката тригодишна погасителна давност от момента на настъпване
на изискуемостта им. В този смисъл се явява основателно възражението на ответниците
за погасяване по давност на дължимите лихва
върху просрочена главница и наказателна лихва за периода от 17.12.2010г. до
09.06.2015г. Вещото лице установи, че за посочения период дължимите лихва върху
просрочена главница и наказателна лихва са съответно в следните размери –
187.49 лева и 3 048.51 лева. Претенцията на ищеца за посочените суми, като
неоснователна по изложените съображения следва да бъде отхвърлена.
С оглед на
изложеното по - горе процесните претендирани от ищеца лихва върху просрочена главница и наказателна лихва в
настоящата хипотеза са дължими само за периода от 09.06.2012г. до 09.06.2015г. След
извършени пресмятания от страна на съда по приетите заключения на основаната и
допълнителна съдебно-счетоводни експертизи се налага изводът, че размерът на
дължимата лихва върху просрочена главница за периода от 09.06.2012г. до
09.06.2015г. е 22 362.95 лева,
а размерът на наказателната лихва за периода от 09.06.2012г. до 09.06.2015г. е 6 990.17 лева.
Поради горното следва да бъде признато за установено
по отношение на ответниците съществуването на вземането на ищеца от последните
при условията на солидарност в размер на следните
суми по Договор за банков кредит овърдрафт № LTOC13 от 10.04.2008г. и четири
анекса към него: 44 999.16 лева
– непогасена главница по Договора за кредит, ведно със законната лихва върху
нея от датата на подаване на заявлението в съда за издаване на заповед за
изпълнение - 10.06.2015г. до окончателното изплащане на сумата; 1 860.38
лева - договорна възнаградителна лихва върху
главницата, за периода от 22.11.2010г. до 10.04.2011г.; 22 362.95 лева – договорна непогасена лихва върху просрочена главница, за периода от 09.06.2012г. до
09.06.2015г. и 6 990.17 лева - непогасена
наказателна лихва, за периода от 09.06.2012г. до 09.06.2015г.
С оглед изхода на делото, и на основание чл.78, ал.1
от ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца, направените в
настоящото съдебно производство разноски в размер на 5 343.87 лева, съобразно
уважената част на предявените искове. След извършена от съда компенсация с
дължимите от ищеца на ответниците разноски, съобразно отхвърлената част на
предявените искове, крайната сума, която следва ответниците да заплатят
солидарно на ищеца е 5 179.17 лева.
Предвид задължителните указания дадени от ОСГТК на ВКС
в т.12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г., постановено по тълк.д.№
4/2013г. по описа на ВКС, настоящия съд следва да се произнесе с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство. В тази
връзка, предвид изхода на спора – частичното уважаване на исковете и съобразно чл.7, ал.7 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът приема, че следва да
осъди ответниците да заплатят на ищеца, направените в заповедното производство
разноски в общ размер на 2 589.58 лева.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „У.Б.“ АД с ЕИК ., със седалище и адрес на управление:***, пл.
„Св. Неделя“ № 7, представлявано от пълномощника си адв. В.П. от САК против Н.А.М. с ЕГН ********** и адрес: *** и И.В.М., с ЕГН: ********** и адрес: ***,
установителни искове по чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.422 от ГПК, съществуването на вземането на „У.Б.“ АД
с ЕИК .от Н.А.М. и И.В.М., при условията на солидарност, за
главница и лихви, произтичащи от Договор за банков кредит овърдрафт № LTOC13
от 10.04.2008г., за сумата в общ размер на 76 212.66 лева, от които:
44 999.16 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея,
считано от 10.06.2015г. – датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК пред
РС – Самоков до окончателното изплащане на сумата, 1 860.38 лева - договорна възнаградителна лихва върху главницата,
дължима за периода от 22.11.2010г. до 10.04.2011г.; 22 362.95 лева – договорна непогасена лихва върху просрочена главница, дължима за периода от 09.06.2012г.
до 09.06.2015г. и 6 990.17 лева - непогасена
наказателна лихва, дължима за периода от 09.06.2012г. до 09.06.2015г., за което
вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.
гр. д. № 412/2015 г. на Районен съд – гр. Самоков.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „У.Б.“
АД с ЕИК., със седалище и адрес на управление:***, пл. „Св. Неделя“ № 7,
представлявано от пълномощника си адв. В.П. от САК против Н.А.М. с ЕГН ********** и адрес: *** и И.В.М., с ЕГН: ********** и адрес: ***, установителни искове по
чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.422 от ГПК в останалата им част.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Н.А.М. с ЕГН ********** и адрес: *** и И.В.М.,
с ЕГН: ********** и адрес: *** да заплатят на „У.Б.“ АД с ЕИК ., със седалище и адрес на управление:***, пл. „Св.
Неделя“ № 7, направените в настоящото съдебно производство разноски в размер на 5 179.17 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Н.А.М. с ЕГН ********** и адрес: *** и И.В.М.,
с ЕГН: ********** и адрес: *** да заплатят на „У.Б.“ АД с ЕИК ., със седалище и адрес на управление:***, пл. „Св.
Неделя“ № 7, направените в заповедното производство, разноски в общ размер на 2 589.58 лева.
Решението подлежи на
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: