РЕШЕНИЕ
№ 480
гр. Пловдив, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20225001000417 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №260056/18.02.2022г., постановено по търг. д. №740/2020г.
по описа на Пловдивския окръжен съд, И. К. П., ЕГН ********** е осъдена да
заплати на Ю.Б. АД ЕИК *** следните суми, дължими по договор *** от
06.08.2007г.: 12 795 евро главница; 519,83 евро – възнаградителна лихва по
чл. 3, ал.1 от договора за периода 10.02.2020г. – 26.10.2020г.; 316.02 евро –
мораторна лихва по чл. 3, ал.3 от договора за периода 10.02.2020г. –
15.11.2020г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на
подаване на исковата молба - 17.11.2020г. до окончателното изплащане, както
и сумата от 2 528,97лв. деловодни разноски, като са отхвърлени исковете за
заплащане на главница до пълния претендиран размер от 20 971,25 евро, до
пълния претендиран размер от 1651,38 евро възнаградителна лихва по чл.3,
ал.1 от договора, за сумата от 74.37 евро – такси по чл. 4, т.2 от договора за
периода 10.03.2020г. – 15.11.2020 г.; за сумата от 32.99 евро – застраховки,
дължими по чл.10.3 вр. чл.14, ал.1 и чл.14, ал.3 от договора, за периода
10.09.2020г. – 15.11.2020 г., за сумата от 138 лв. – такси по чл.13, ал.2 от
1
договора /за подновяване на договорна ипотека/ и за сумата от 60лв. –
разноски за връчване покана за обявяване на предсрочна изискуемост,
дължими по чл.10, т.3 от договора.
Ю.Б. АД ЕИК *** е осъдено да заплати на И. К. П. ЕГН **********
сумата от 898,78лв. деловодни разноски.
С решение №260132/20.05.2022г., постановено по реда на чл.250 от
ГПК, е оставено без уважение искането на И. К. П. за допълване на решение
№260056/18.02.2022г. с произнасяне по възражението за прихващане.
Решение №260056/18.02.2022г. е обжалвано от ответника в
първоинстанционното производство – И. К. П.. Въззивната жалба е срещу
тази част от решението, с която осъдителните искови претенции са уважени.
Изразено е несъгласие с изводите на първинстанционния съд, че липсата на
подписан от потребителя погасителен план към договора за кредит е
несъществен порок. Жалбоподателката се позовава на чл.5 и чл.6 от договора,
в които са уговорени погасителни вноски по главница и лихва, но не е
посочена падежната им дата, както и разпределението на главница и лихва по
всяка погасителна вноска. Наведени са доводи, че горепосочените непълноти
в договора – липса на информация води до липса на забава в изпълнението на
погасителните вноски, при което кредитът следва да бъде върнат на краен
падеж - 15.08.2026г., който не е настъпил, при което липсват и обективните
предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост. Позовава се на
мотивите от ТР №8/2017г. по тълк. дело №8/2017г. на ОСГТК. Твърди се и че
първоинстанционният съд неправилно не се е произнесъл по заявеното
възражение за прихващане със сумата от 15 000 евро, платени без основание
възнаградителни лихви и наказателни такива за периода 06.07.2007г. до
15.11.2020г. по договор за рефинансиране на потребителски кредит *** от
06.08.2007г. и допълнителни споразумения към него. Жалбоподателката се
позовава на заключението от приетата съдебносчетоводна експертиза,
съгласно което кредитната институция е начислила наказателна лихва в
размер на 122,01 евро, но и договорна такава при просрочие 61 - 90 дни, като
последната, макар и озаглавена „такса“ представлява неустойка за забава,
която е втора по ред. Наведени са доводи, че предвиждането на две неустойки
за забава по отношение на потребител е нищожно по смисъла на ЗЗП, както и
по общите правила на ЗЗД, поради противоречие с морала и добрите нрави.
2
Ето защо счита, че първата инстанция е следвало да уважи частично до
размера на платените неустойки за забава възражението за прихващане. На
следващо място се твърди, че исковете би следвало да бъдат уважени само са
падежиралите и неплатени вноски към датата на предявяване на исковата
молба, тъй като искове за възнаградителна и наказателна лихва не са
предявени, при което, с оглед на диспозитивното начало, не могат да бъдат
присъждани служебно. Позовава се на заключението от ССЕ, съгласно което,
при липса на капитализации и едностранни увеличения на възнаградителната
лихва, биха дължими погасителни вноски в размер на 3 709,47 евро –
главница и 2 513,07 евро – възнаградителна лихва за периода 15.08.2017г. –
15.11.2020г., както и наказателни лихви за същия период в размер на 1 062,17
евро. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на
друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Заявено е и евентуално искане –
да бъде уважено възражението за прихващане със сумата на платените без
основание наказателни лихви за периода 06.07.2007г. – 15.11.2020г.
В представения отговор по чл.263 от ГПК въззиваемата страна оспорва
въззивната жалба.
С въззивната жалба и постъпилия отговор не се сочат нови
доказателства. Страните претендират сторените пред въззивната инстанция
разноски.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения
срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението и спазване на императивните норми на материалния закон.
Решението е валидно и допустимо.
Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.430 от
ТЗ.
Ищецът в първоинстанционното производство, въззиваема страна в
настоящето – „Ю.Б.“ АД е изложил фактически обстоятелства за наличието
на договорни отношения между „Д.Б.“ АД, чийто правоприемник е ищецът
/на 01.22.2007г. „Д.Б.“ АД се е вляло в „Ю.Б.“ АД/ и ответника, възникнали
3
по силата на Договор за рефинансиране на потребителски кредит ***от
06.08.2007г. с разрешен размер 20 000 евро и срок на ползване и погасяване –
228 месеца, до дата 06.08.2026г. Кредитът бил усвоен на 06.08.2007г.
Договорът бил изменен и допълнен с 10 допълнителни споразумения,
подробно посочени, с които с оглед допуснати просрочия страните
договаряли периоди на облекчено погасяване на дълга, като наличните
просрочени вноски за дължими главници, лихви и такси били натрупани към
главницата, като нейният размер бил преоформен. Изложени са факти за
извършени цесии - с договор за цесия от 06.12.2007г., сключен между „Ю.Б.“
АД, като цедент и „Б.Р.С.“ АД, като цесионер, всички вземания по договора
за кредит били прехвърлени на цесионера, а с договор за обратна цесия от
25.01.2013г. – отново прехвърлени на „Ю.Б.“ АД. Твърди се, че от
10.02.2020г. ответницата преустановила плащанията на дължимите по
договора вноски за главница и лихва, като изпаднала в забава по отношение
задълженията си за главница и лихва. Допуснатото просрочие е за 10 вноски
за главница, считано от 10.02.2020г. и на 20 вноски за лихва, считано от
10.02.2020г. Допуснато е просрочие и на задължение за плащане на такси,
разноски и застраховки, дължими за периода от 10.03.2020г. до 15.11.2020г.
Ищецът се позовава на клаузата на чл.18, ал.2 от договора, съгласно която,
при непогасяване на която и да вноска по кредита и при неизпълнение на
което и да е поето от кредитополучателя задължения, Б. може едностранно да
направи кредита изцяло и предсрочно изискуем, като за целта не е
необходимо каквото и да е нейно волеизявление, адресирано до другата
страна. Б. упражнила правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно
изискуем на 26.10.2020г. – датата, на която била връчена покана до
длъжника, като са изложени твърдения за връчване по реда на чл.18 ал.5 от
ЗЧСИ и чл.47 ал.5 от ГПК, включително и по месторабота.
Твърди се, че към 16.11.2020г. задълженията по договора възлизат в
общ размер на 23 046.01 евро и 198лв., от които: 20 971.25 евро главница за
периода 10.02.2020 г. – 15.11.2020г.; 1 651.38 евро – възнаградителна лихва
по чл.3, ал.1 от договора за периода 10.02.2020г. – 26.10.2020г.; 316.02 евро –
мораторна лихва по чл. 3, ал.3 от договора за периода 10.02.2020г. –
15.11.2020 г.; 74.37 евро – такси по чл.4, т.2 от договора за периода
10.03.2020г. – 15.11.2020 г.; 32.99 евро – застраховки, дължими по чл.10.3 вр.
чл. 14, ал.1 и чл. 14, ал.3 от договора, за периода 10.09.2020г. – 15.11.2020г.
4
138лв. – такси по чл. 13, ал.2 от договора /за подновяване на договорна
ипотека/; 60лв. – разноски за връчване покана за обявяване на предсрочна
изискуемост, дължими по чл.10, т.3 от договора. Искането, с което е сезиран
съдът, е да се постанови решение, с което ответницата да бъде осъдена да
заплати горепосочените суми, ведно със законна лихва, считано от
предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
С депозирания в първоинстанционното производство писмен отговор
на исковата молба ответницата И. К. П. е оспорила предявения иск. Без да
оспорва факта на валидно възникнало договорно правоотношение, както и
усвояване на заемната сума, оспорва наличието на обективния елемент за
настъпилата предсрочна изискуемост – забава за заплащане на месечните
погасителни вноски за сочения от ищеца период и в сочените размери. Това
възражение се основава на твърдения за липса на подписан от страна на
кредитополучателя погасителен план към договора за кредит, с който да е
определен падежът и размерът на месечните погасителни вноски, да е
конкретизиран размерът на главница и възнаградителна лихва в
погасителните вноски и доколкото с договора е определен само крайният срок
за издължаване на кредита – 15.08.2026г., то кредитополучателят не е
изпаднал в забава. Позовава се на неравноправни клаузи по смисъла на
чл.143, ал.2, т.т.10,11,12,13 от ЗЗП – за които сочи клаузите на чл.3, ал.1 и
ал.5 и чл.6 ал.3 от договора, позволяващи едностранна промяна на
възнаградителната лихва, която, в периода на договорните отношения, била
многократно увеличавана и по силата на допълнителните споразумения, с
които пък била извършена капитализация на просрочените лихви, водеща до
анатоцизъм. /Останалите възражения по основателността на иска, наведени с
отговора на исковата молба – за липсата на надлежно уведомяване за
предсрочната изискуемост и ненадлежно съобщаване на извършените цесии,
не се поддържат във въззивната жалба/. Предявено е възражение за
прихващане със сумата от 15 000 евро, платени без основание
възнаградителни лихви и наказателни такива за периода 06.07.2007г. до
15.11.2020г.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, прие следното:
Правоотношенията межди страните произтичат от Договор за
5
рефинансиране на потребителски кредит ***от 06.08.2007г., сключен между
„Д.Б.“ АД и ответника И. П.. Не е спорно качеството на ищеца на
правоприемник на „Д.Б.“ АД, обстоятелство, установимо и от приложеното
решение по ф.д. №19646/1991г. на СГС. По силата на договора от 06.08.2007г.
Б. е предоставила на ответника П. кредит в размер на 20 000 евро. В чл.3 ал.1
е регламентиран начинът на формиране на възнаградителната лихва, а
именно: годишна лихва в размер на сбора на БЛП на Б. за жилищни кредити в
евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс
договорна надбавка от 0.95 пункта, като към момента на сключване на
договора БЛП е в размер на 6%. В ал.3 от същата разпоредба са уговорени и
санкционни последици при просрочие на дължимите погасителни вноски,
както и при предсрочна изискуемост - кредитополучателят дължи лихва в
размер на сбора от лихвата за редовна главница съгласно ал.1 плюс
наказателна надбавка от 10 пункта. В чл.3 ал.5 и чл.5, ал.3 от договора е
предвидена възможност за едностранна промяна от страна на Б. на
възнаградителната лихва, а в чл.12 – и на Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните. Уговорена е и възможността Б. да обяви кредита
частично или изцяло за предсрочно изискуем, когато не се погаси която и да е
вноска – чл.18 ал.1. Според чл.18 ал.2 от договора при неиздължаване на три
последователни месечни вноски, изцяло или частично, целият остатък от
кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на
падежа на последната вноска.
Съгласно чл.5 от договора срокът за издължаване на кредита е 228
месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка. Клаузата на чл.6
ал.1 предвижда, че кредитът се погасява на равни /анюитетни/ месечни
вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска 158,25 евро,
като погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е усвоен.
Клаузата на чл.7 ал.1 от договора е следната: „Погасителните вноски се
изплащат ежемесечно. Падежът на всяка погасителна вноска е всяко ……
число на месеца след датата на откриване на заемната сметка.“
За да уважи осъдителната искова претенция в посочените размери,
окръжният съд правилно се е мотивирал с наличие на неравноправни клаузи и
недействителност на допълнителни споразумения, като сключени въз основа
на неравноправни клаузи и капитализирани лихви и е приел варианта от
заключението от съдебносчетоводната експертиза, при който са изчислени
6
дължимите суми по условията на първоначалния договор – чл.3 ал.1 от
договора. Като е установено от съдебносчетоводната експертиза и не е спорно
между страните, че кредитополучателят е спрял плащанията от м.февруари
2020г., съгласно заключението на вещото лице, извършените по договора
плащания не са достатъчни за покриване на падежиралите вноски, като към
15.11.2020г. - датата на подаване на ИМ, задълженията са следните: 12 795
евро главница; 519,83 евро възнаградителна лихва за периода 10.02.2020г.-
26.10.2020г.; 316,02 евро наказателна лихва за периода 10.02.2020г.-
15.11.2020 г. По отношение на останалите претенции- за просрочени такси и
застраховки, както и по отношение на исковете за главница, договорна и
санкционна лихва до пълния предявен размер, съдът е приел, че тези
вземания са погасени с извършените от кредитополучателя плащания по
договора, отчитайки наличието на неравноправни клаузи.
Изводите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
присъдените суми се възприемат изцяло и от настоящата инстанция.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за липса на обективните
предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост, аргументирано с
недостатъчна определеност на задълженията по договора – непосочване на
падежната дата на месечните погасителни вноски, както и разпределението на
главница и лихва по всяка погасителна вноска, която липса на информация
водела до липса на забава в изпълнението на погасителните вноски, при което
кредитът следвало да бъде върнат на краен падеж. Вярно е, че в договора за
кредит от 06.08.2007г., в чл.7 ал.1, не е посочена падежна дата на месечните
погасителни вноски. Това не води обаче автоматично до извода, че липсва
уточнен конкретен падеж /като дата от месеца/ на всяка една от месечните
погасителни вноски. Съпоставимо с клаузата на чл.5 ал.1 от договора,
съгласно която крайният срок за погасяване на кредита е 228 месеца, считано
от датата на откриване на заемната сметка, съпоставимо с клаузата на чл.6
ал.1 от договора, с която е определен размер на всяка месечна погасителна
вноска - т.е. – броят на месечните погасителни вноски е определен, определен
е и размерът на една месечна погасителна вноска и фактът, че съгласно
заключението от съдебносчетоводната експертиза погасяванията от самия
кредитополучател са извършвани на 15-то число на съответния календарен
месец, то явно е, че волята на страните, макар непрецизно и непълно изразена,
е падежът на всяка месечна погасителна вноска да е 15-то число на
7
съответния календарен месец. Аргумент в тази насока, че между страните,
макар и не в писмена форма, е постигнато съгласие за падежна дата на
месечните погасителни вноски 15-то число от съответния календарен месец, е
и твърдението на самата жалбоподателка, че възнаградителната лихва и
главница следвало да бъдат върнати на краен падеж – 15.08.2026г.Тази
непълнота на договора относно неконкретизирана падежна дата на месечните
погасителни вноски не води до извода, че договорът е само с една крайна
падежна дата при положение че са посочени конкретен брой месечни
погасителни вноски – за 228 месеца. Според дефиницията на чл.430 от ТЗ, с
договора за банков кредит Б. се задължава да отпусне на заемателя парична
сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се
задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичането на срока. Според ал.2 заемателят плаща лихва по кредита,
уговорена с Б.. Или съществените и задължително изискуеми елементи на
договора за банков кредит са: страните, паричната сума – предмет на
договора, целта, за която е отпусната паричната сума, условията, при които е
отпусната заемната сума, с оглед възмездния характер на договора –
възнаградителна и санкционна лихва, срок на ползване, съответно – връщане
на отпуснатия и усвоен кредит. Процесният договор съдържа яснота -
съгласие досежно всички съществени елементи на типичния договор за
кредит. Изискването за посоченото съдържание на договора за банков кредит
може да се изведе и от наднационалното право – чл.10 ал.2 от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно
договорите за потребителски кредити. Следва да се посочи, че в решение на
Съда на ЕС от 09.11.2016г. по дело C-42/15, по повод приложението на
разпоредбата на чл.10, ал.2, б. „з“ от Директива 2008/48/ЕО /относно размера,
броя и периодичността на дължимите погасителни вноски, като елемент от
съдържанието на договора за банков кредит/, е казано, че разпоредбата трябва
да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит не е необходимо да се
посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига
условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и
със сигурност падежите на тези вноски – какъвто, с оглед гореизложените
съображения е настоящият случай. По същата причина не може да се приеме
и че липсата на разпределение на главница и лихва по всяка погасителна
вноска води до извод, че волята на страните е била задължението на
8
кредитополучателя за връщане на заемната сума да не се изпълнява
периодично, ежемесечно, а еднократно с краен единствен падеж - 15.08.2026г.
В чл.6 ал.1 от договора е определен размерът на месечната погасителна
вноска – 158,25 евро, а в чл.3 ал.1 от договора ясно е формулирано как се
формира възнаградителната лихва, при което съотношението
възнаградителна лихва – главница е определяемо.
Вярно е, че към договора за банков кредит не е приложен погасителен
план, като ищецът не се и позовава на такъв /макар че погасителен план е
коментиран в заключението от съдебносчетоводната експертиза/. Липсата на
погасителен план обаче не опорочава възникналата въз основа на договора за
банков кредит облигационна връзка. Това не води и до неяснота относно
размера на месечните погасителни вноски и техните компоненти – главница и
възнаградителна лихва, щом този размер е определяем от съдържанието на
договора. В случая в договора от 06.08.2007г. е конкретно посочен размерът
на отпуснатия и усвоен кредит, размерът на възнаградителната лихва,
начинът на изплащане на кредита – на 228 месечни погасителни вноски.
Липсата на погасителен план не води до извод за липса на уговорка за падеж
или размер на месечното погашение. Погасителният план притежава само
информативна и препоръчителна функция и той не е елемент от договор за
банков кредит. В чл.10 ал.2 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити се съдържа дефиницията, съответно и предназначението на
погасителен план към договор за банков кредит. В б. „и“ е регламентирано
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит, да получи при поискване и безвъзмездно и по всяко време през целия
срок на действие на договора за кредит извлечение под формата на
погасителен план. Погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията, отнасящи се до извършването на тази плащания;
планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент, и, когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният
процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, погасителният план посочва по ясен
и кратък начин факта, че данните в плана са валидни само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
9
договора за кредит. Т.е. – погасителният план не е компонент от договора за
банков кредит, а неговата функция е информационна. В горецитираното
решение на Съда на ЕС от 09.11.2016г. по дело C-42/15 по повод изготвянето
на погасителен план и приложението на чл.10, ал.2, б. „и“ от Директива
2008/48/ЕО е казано: Тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че в
срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен
план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на
тази главница. Ето защо възраженията на жалбоподателката, че поради
липсата на подписан към договора погасителен план и неуговорен конкретен
падеж тя не е имала задължение да плаща ежемесечни погасителни вноски, а
е имала задължение да върне заемната сума с уговорената лихва в срок до
15.08.2026г. и Б. не е имала основание да са упражни правата си,
произтичащи от отнемане преимуществото на срока, са неоснователни.
Несъвместимо с настоящия казус е позоваването на ТР №8/02.04.2019г.
по тълк.д. №8/2017г. Цитатът от мотивите на посоченото ТР, възпроизведени
във въззивната жалба, е изолиран от материалноправния въпрос, по който е
постановено решението, но дори и от този цитат не може да се направи извод,
че липсата на погасителен план сочи на липса на задължение за
кредитополучателя за погасяване на месечни вноски съобразно определения в
договора размер и брой.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че исковете би
следвало да бъдат уважени само са падежиралите и неплатени вноски към
датата на предявяване на исковата молба. В случая е предявен осъдителен иск
и чрез връчване на препис от исковата молба, в която е инкорпориран
осъдителен иск и приложенията към нея, се реализира и връчване на
волеизявлението на кредитодателя за превръщане на кредита в предсрочно
изискуем и дължимост на цялата главница. Ето защо не може да се присъди
само падежиралата към датата на исковата молба главница, която, съгласно
заключението от съдебносчетоводната експертиза е 3 709,47 евро.
Не съответства на искането, обективирано в исковата молба,
твърдението на въззивника, че искове за възнаградителна и наказателна лихва
не са предявени, при което, с оглед на диспозитивното начало, не могат да
бъдат присъждани служебно. С исковата молба е претендирана
10
възнаградителна лихва за периода 10.02.2020г. – 26.10.2020г. и мораторна
лихва за периода 10.02.2020г. – 15.11.2020г. и за този период се е произнесъл
първоинстанционният съд, като не е нарушил рамките на диспозитивното
начало /независимо че вещото лице е дало заключение за размера им за по-
дълъг период, на които размери и периоди неправилно се позовава
жалбоподателката/.
Що се отнася до позоваването на заключението от съдебносчетоводната
експертиза, съгласно което кредитната институция е начислила наказателна
лихва в размер на 122,01 евро и договорна такава при просрочие 61 - 90 дни,
то както се посочи, първоинстанционният съд се е произнесъл при наличие на
неравноправни клаузи и последиците от това са намерили отражение при
частичното уважаване на иска.
По отношение възражението за прихващане със сумата от 15 000 евро,
платени без основание възнаградителни лихви и наказателни такива за
периода 06.07.2007г. до 15.11.2020г. и евентуално предявеното искане във
въззивната жалба в тази насока: Основанието за предявяване на това
възражение е възражението на ответника в първоинстанционното
производство да наличие на неравноправни клаузи. По своята същност и
правни последици то се препокрива с възражението по основателността на
иска, което възражение по основателността на иска е намерено за основателно
от първоинстанционния съд и не се дължи самостоятелно произнасяне по
„възражение за прихващане“ /при което правилно първоинстанционният съд
е оставил без уважение искането на ответника за допълване на основното
решение с постановеното по реда на чл.250 от ГПК решение
№260132/20.05.2022г./.
По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна,
а решението в обжалваната част, като правилно, следва да бъде потвърдено.
От въззиваемата страна се претендират разноски за въззивното
производство, но по делото не са представени доказателства за реално
сторени такива и не следва да се присъждат.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260056/18.02.2022г., постановено по
търг. д. №740/2020г. по описа на Пловдивския окръжен съд, в обжалвана част,
с която И. К. П., ЕГН ********** е осъдена да заплати на Ю.Б. АД ЕИК ***
следните суми, дължими по договор ***от 06.08.2007г.: 12 795 евро главница;
519,83 евро – възнаградителна лихва по чл. 3, ал.1 от договора за периода
10.02.2020г. – 26.10.2020г.; 316.02 евро – мораторна лихва по чл. 3, ал.3 от
договора за периода 10.02.2020г. – 15.11.2020г., ведно със законната лихва
върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба - 17.11.2020г.
до окончателното изплащане, както и сумата от 2 528,97лв. деловодни
разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12