Р Е Ш Е Н И
Е
№ 1396
гр. Пловдив, 14.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, V състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети октомври две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ВЕСЕЛА ПЕТРОВА
при секретаря Бояна Гълъбова, като разгледа
докладваното от мл.съдия Весела Петрова възз.гр.д.
№ 2137 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК, във вр. чл.17 ЗЗДН.
Образувано
е по въззивна жалба на Х.Т.К. и Т.А.К., чрез адв. С.В. срещу решение от
11.07.2017 г., постановено по гр.д. № 5688 по описа за 2017 г. на Районен съд
Пловдив, XIV граждански състав, с което е
издадена заповед за защита срещу С.Т.К. и на основание чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН му
е наложена следната мярка за защита: задължава се ответникът да се въздържа от
извършването на всякакъв акт на физическо и/или психическо, емоционално и друга
форма на насилие спрямо Х.Т.К. и Т.А.К..
Жалбоподателите
намират обжалваното решение за неправилно, поради неговата необоснованост.
Считат, че следва да бъдат наложени и другите поискани мерки за закрила, а
именно: отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище, находящо
се гр.Пловдив, за определен от съда срок; забрана по отношение на ответника да
приближава жилището, в което към момента живеят жалбоподателите, както и се
приближава до местата за социални контакти и отдих; задължаване на извършителя
да посещава специализирани програми. Изразяват несъгласие с приетото от съда,
че постановяването на поисканите мерки би нарушило разпоредбата на чл.126, ал.1 СК, доколкото поддържат, че са налице важни причини непълнолетното дете да не
живее заедно с родителите си. Посочват, че след постановяване на обжалвания
съдебен акт, ответникът отново бил извършил акт на домашно насилие спрямо
ищците. Молят за налагане на всички поискани мерки за защита.
В
срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна С.Т.К..
В откритото съдебно заседание особеният представител на страната моли за
потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски.
Пловдивски окръжен съд, пети
граждански състав, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235,
ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка
с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Правомощията на въззивния съд в
производството по обжалване на решенията са регламентирани в разпоредбата на
чл.269 ГПК, съгласно която втората инстанция се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта – само в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничена от посоченото в жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.17, ал.1 ЗЗДН, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Районен
съд Пловдив, XIV граждански състав, е сезиран с
молба от Х.Т.К. и Т.А.К., с която е поискано налагане на мярка за защита по
ЗЗДН, поради извършено спрямо молителите домашно насилие от страна на
ответника. Съдът е приел за установено, че по отношение на молителите бил
осъществен акт на домашно насилие така, както е описан в молбата, отправена до
съда, като е счел за подходяща и достатъчна единствено мярка забрана за
извършване на актове на домашно насилие. Отбелязал е, че налагането на другите
поискани с молбата мерки се явявали нецелесъобразни предвид родствените
отношения между страните – родители и непълнолетно дете, както и предвид
възрастта на ответника. Изтъкнал е, че били налице достатъчно механизми за
въздействие и защита, ако мярката бъде нарушена.
Настоящият съдебен състав изцяло се
солидаризира с посочените фактически и правни изводи на районния съд, като
обосновани и съответни на събраните по делото доказателства, поради което
препраща към тях на основание чл.272 ГПК. Предвид задължението на въззивния съд
да обсъди наведените от жалбоподателя доводи във въззивната жалба, следва да се
отбележи и следното:
Законът
за защита от домашно насилие цели да уреди правата на лицата, пострадали от
домашно насилие, мерките за защита и реда за тяхното прилагане – чл.1, ал.1 ЗЗДН. Домашното насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо,
емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие,
принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права,
извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са били или
са в семейна среда или във фактическо съпружеско съжителство – чл.2, ал.1 ЗЗДН.
За
доказването на акта на домашно насилие са допустими всички доказателствени
средства, като следва да се отчита и доказателствената сила на декларацията по
чл.9, ал.3 ЗЗДН. Правилно районният съд е приел за установен описания в молбата
акт на домашно насилие, извършен на 05.04.2017 г.
Правилно
е наложена и единствено мярката за закрила по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН –
задължаване на ответника да се въздържа от всякакъв акт на физическо,
психическо, емоционално и друга форма на насилие спрямо молителите. При
преценката за това кой вид мярка да се наложи следва да се вземат предвид
особеностите на конкретния случай, като целта е ефективност и целесъобразност
на мерките. В конкретния случай, не би могъл да не се отчете фактът, че
ответникът е дете на молителите, както и ниската му възраст – петнадесет
години. Не е спорно, че детето има тежък нрав, който се отразява на отношенията
му с родителите, както и на поведението му в училище. Дали причините за описаното
в молбата за защита поведение се дължат на неподходящ приятелски кръг, или са
свързани с възрастта, в която се намира детето, са ирелевантни за установения
факт на домашно насилие, както и за необходимостта молителите за получат
закрила. Настоящият състав обаче не може да сподели доводите във въззивната
жалба, касателно налагането на по-тежки мерки за закрила, в това число и
отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище. Именно с оглед
възрастта на ответника и като се има предвид и задължението на съда да следи
служебно за интереса на ненавършилите пълнолетие деца, не са подходящи всички
поискани мерки, включително и отстраняване от дома. Необходимостта от
комуникация с ответника изисква съвместно съжителство с родителите му, в
подходяща семейна среда, каквато му е осигурена. Ето защо, наложената от
районния съд мярка се явява единствената подходяща с оглед конкретиката на
случая.
По
изложените съображения, обжалваното решение е правилно и като такова ще бъде
потвърдено.
При
този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна, като на
основание чл.77 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на назначения особен
представител възнаграждение в минималния размер от 400 лв. съгласно чл.22 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Неоснователно е направеното от жалбоподателите възражение за
прекомерност на възнаграждението, доколкото съгласно чл.78, ал.5 ГПК размерът
не може да бъде по-нисък от минимално предвидения в наредбата, който се дължи
за всяка една съдебна инстанция.
Така
мотивиран, Пловдивски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение от 11.07.2017 г., постановено по гр.д. № 5688 по описа за
2017 г. на Районен съд Пловдив, XIV граждански
състав.
ОСЪЖДА на основание чл.77 ГПК Х.Т.К., ЕГН: ********** и Т.А.К.,
ЕГН: **********, и двамата с адрес: *** да заплатят на адвокат П.С.М., ЕГН: **********,***,
офис 3, сумата от 400 лв. (четиристотин
лева) – разноски пред окръжния съд за възнаграждение за особен представител.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.