Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 27.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 7773 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 342993/19.02.2018 г., постановено по
гр.д.№ 58279/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 141-ви състав, „К.к.“ ООД е осъдено да заплати на С.И.М.
на основание чл. 215 КТ сумата от 5164, 58 евро, представляваща дневни пари за
командироване в Белгия за периода 03.11.2014 г. – 31.07.2015 г. и на основание
чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 3211, 67 лв., представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за двадесет работни дни.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответното дружество, с
която първоинстанционното решение се обжалва в цялост. Изложени са съображения
за неправилност на изводите на районния съд, че чл. 121, ал. 5 КТ и чл. 215 КТ
са предвиждали по-благоприятен режим на третиране на работниците при тяхното
командироване, като в тази връзка се е позовал и на пар. 17 от Директива
96/71/ЕО. Поддържа, че съдът е изследвал казуса едностранно само и единствено
от гледна точка закрила на работника, без да анализира изложената от
работодателя аргументация относно липсата на основание за заплащане на
командировъчни пари. Обръща внимание на последващото изменение на Кодекса на
труда, с което съгласно чл. 121а КТ, вр. чл. 215, ал. 2 КТ изрично е отпаднала
възможността за изплащане на командировъчни пари на работници, които са
изпратени на работа в друга държава-членка на ЕС, като по този начин се
избягвало двойно заплащане поради това, че условията, които са предоставени на
работника в приемащата държава, са еднакви с тези, предоставени на местните
работници. По отношение претенцията за заплащане на неизползван платен годишен
отпуск се поддържа, че валидността или невалидността на един документ не
доказва изцяло наличието или липсата на използван отпуск, тъй като ползването
на отпуск е фактическо положение, което не се доказва с документи. Моли
обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове отхвърлени.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът е подал отговор на въззивната жалба, с който
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Излага доводи, че с
Директива 96/71/ЕО е определен минимален стандарт за поведение в отношенията
работодател работник, който не изключва приложението на по-благоприятна норма
от вътрешното законодателство, в който смисъл е пар. 17 от Преамбюла на цитираната
директива. Поддържа, че такава по-благоприятна норма е чл. 121, ал. 5 КТ. Във
връзка с изложеното във въззивната жалба относно молбата за ползване на платен
годишен отпуск посочва, че след успешно проведено оспорване на копие от този
документ е било установено осъществяването на престъпление по чл. 309 НК, като
вероятно този документ е бил съставен след подаването на отговора на исковата
молба, тъй като не е бил приложен към последния.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 215 КТ и чл.
224, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо, а разгледано по същество, то
е и правилно по следните съображения.
Между страните не се спори, че на 03.11.2014 г. ищецът С.И.М.
и ответното дружество „К.к.“ ООД са сключили трудов договор за длъжността
„дърводелец“ (л. 10 от първоинстанционното производство). Пред въззивния съд
страните не спорят и относно обстоятелството, че в периода 03.11.2014 г. –
31.07.2015 г. ищецът е полага труд в Белгия, като по делото е приложена
декларация от С.М. по чл. 121, ал. 2 КТ, с която същият е декларирал, че е
съгласен да бъде командирован за срок по-дълъг от 30 календарни дни във връзка
с изпълнение на трудовите му задължения по процесния трудов договор, както и
Удостоверение А1, издадено от ТД на НАП – София-град по Регламент № 883/04 и
Регламент № 987/09 г. От приложената на л. 17 заповед № 7 от 16.10.2015 г. се
установява, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено,
считано от 16.10.2015 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно
съгласие. Ишецът претендира заплащане на дневни пари за периода на
командироването, както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
двадесет работни дни.
По иска по чл. 215 КТ
Спорен във въззивното производство е въпросът дали
работодателят дължи заплащане на дневни пари за периода на командироването,
след като е заплащал трудово възнаграждение, съобразено с това, изплащано на
работниците и служителите на същата или сходна длъжност в приемащата държава. В
процесния период 03.11.2014 г. – 31.07.2015 г. е действала редакцията на чл.
121, ал. 3 – ал. 5 КТ преди изменението
с ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г. Съгласно чл. 121, ал. 2 КТ командироване за срок,
по-дълъг от 30 календарни дни, се извършва с писмено съгласие на работника или
служителя, като както беше посочено по-горе, в случая такова писмено съгласие е
налице. Съобразно ал. 3 на цитираната разпоредба в приложимата законова
редакция когато
срокът на командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава -
членка на Европейския съюз, в друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария е по-дълъг
от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на командировката поне същите
минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и
служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Тези законови разпоредби
възпроизвеждат изискването на пар. 13 от Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.11.1996 г. относно
командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги за определяне на ядро от задължителни
правила за минимална закрила, която трябва да се спазва в приемащата държава от
работодателите, които командироват работници за временно извършване на работа
на територията на държавата-членка, в която се предоставят услугите, както и на
пар. 3 от Директива 2014/67/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
15.05.2014 г. за осигуряване на изпълнението на
Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на
предоставянето на услуги и за изменение на Регламент (ЕС) № 1024/2012
относно административно сътрудничество посредством Информационната система за
вътрешния пазар („Регламент за ИСВП“).
Настоящият съдебен състав
споделя напълно изложеното от първоинстанционния съд, че транспонирането на
посочените две директиви не изключва приложението на по-благоприятните вътрешни
законови правила на чл. 121, ал. 5 КТ в приложимата към процесния период
редакция и чл. 215 КТ, които дават право на командирования работник да получи и
дневни командировъчни пари наред със заплащане на труда му, сходно на това в
приемащата държава. Съгласно изричното правило на чл. 121, ал. 5 КТ условията на заплащане в приемащата държава в случаите по ал. 3 и 4 не
включват заплащането на пътни, дневни и квартирни пари по българското
законодателство, т.е. пътни, дневни и квартирни
пари се дължат заедно със заплащането на уговореното трудово възнаграждение. Както
е посочил и районният съд, в пар. 17 от Директива 96/71/ЕО е посочено, че задължителните
действуващи правила за минимална закрила в приемащата държава не трябва да
препятствуват прилагането на ред и условия за полагане на труд, които са
по-благоприятни за работниците. Също така съгласно пар. 35 от Директива 2014/67/ЕС за да се гарантира, че
даден командирован работник получава точното заплащане и при условие че
специфичните добавки, свързани с командироването, могат да се смятат за част от
минималните ставки на заплащане, тези добавки следва да се приспадат от
възнаграждението единствено ако това е предвидено от националното право,
колективните трудови договори и/или практиката в приемащата държава членка. През
процесния период в националното законодателство не е предвидено добавките,
свързани с командироването, да са част от трудовото възнаграждение. Напротив,
по силата на чл. 121, ал. 5 КТ командировъчни се дължат наред с уговореното
възнаграждение.
С оглед на това правилно районният съд е приложил по-благоприятния
режим на заплащане, предвиден в българското законодателство и е уважил
претенцията за заплащане на дневни пари за процесния период в размер на 5164,
58 евро, като във въззивното производство не се спори относно размера на тази
сума. Както е посочил и първоинстанционният съд, този размер е определен в
съответствие с приложение № 2 към чл. 15, ал. 1 от Наредбата за служебните
командировки и специализации в чужбина - 35 евро на ден, като по силата на чл.
22 от същата наредба пълният размер на дневните пари при командировки се изплаща
до 30 последователни календарни дни, а за следващите дни дневните пари се
намаляват с 25 на сто от размерите, определени в приложение № 2. В случая за
първите 30 дни ищецът претендира заплащане на 70 % от дължимите 35 евро, като с оглед
диспозитивното начало и липсата на оспорване на посочения размер, правилно
искът е бил уважен в претендирания размер.
Въззивният съд намира за неоснователен доводът във
въззивната жалба, че при заплащане на дневни пари се постига двойно заплащане,
тъй като трудовото възнаграждение се изплаща за положения труд с оглед
равнопоставеност в заплащането за извършването на една и съща работа, без
значение дали съответният работник е командирован или не, а целта на дневните
пари е да бъдат покрити допълнителни разходи на работника във връзка със самото
командироване. Неоснователно е и възражението за последващата законова промяна
с въвеждането на чл. 121а КТ, тъй като тази законова разпоредба е влязла в сила
на 30.12.2016 г. и е неприложима през процесния период.
По иска по чл. 224, ал. 1 КТ
Според разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на
трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Обезщетението се
изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. То се формира въз основа на
среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е
отработил най-малко 10 работни дни.
Следователно основателността на предявения иск е
обусловената от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е
прекратено трудовото правоотношение между страните; 2/ работникът или
служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за
календарната година на прекратяването или за предходни години. В тежест на
работодателя е да докаже че е платил претендираното обезщетение, както и
възражението си, че работникът е ползвал платения годишен отпуск, във връзка с
който претендира заплащане на обезщетение.
Съгласно чл. 155 КТ размерът на основния платен годишен
отпуск е не по-малко от 20 работни дни, като между страните не се спори, че
ищецът е имал право на 20 работни неплатен отпуск, както и че размерът на
обезщетението за този отпуск е равен на 3211, 67 лв. В чл. 4 от трудовия
договор страните са уговорили размер на основния платен годишен отпуск от 20
работни дни. Спорно е дали ищецът е ползвал този неплатен отпуск през 2015 г.
Пред първоинстанционния съд ответното дружество е
представило ведомост за заплати, фиш за заплата за месец юли 2015 г., молба от С.М.
за използване на отпуск за 2015 г. в размер на 20 работни дни в периода
03.07.2015 г. – 30.07.2015 г., заповед за разрешаване ползването на отпуск и
преводно нареждане за сумата от 3211, 67 лв. с основание „заплата 07.2015“. Тъй
като ищецът е оспорил автентичността на представената молба за ползване на
отпуск, с определение от 15.12.2017 г. първоинстанционният съд е открил
производство по проверка на истинността на този документ и по искане на ищеца е
допуснал съдебно-графическа експертиза, която да даде заключение дали почеркът
и подписът в молбата принадлежат на С.М.. Вещото лице е дало заключение, което
след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно и
обективно, съгласно което ръкописните текстове в молбата за ползване на отпуск
не са написани и подписът под текста не е положен от С.М., като подписът е
положен от лицето, положило подписите в служебна бележка № 30/05.09.2016 г. и в
справка до НАП от 16.10.2015 г., приложени по трудовото досие.
С оглед на така събраните доказателства настоящият
съдебен състав намира, че правилно предявеният иск е бил уважен. Съгласно чл.
173, ал. 1 КТ/чл. 173, ал. 6 КТ преди изменението с ДВ, бр. 54 от 2015 г., в
сила от 17.07.2015 г./ и чл. 22, ал.2 от Наредба за
работното време, почивките и отпуските, платеният годишен отпуск
се ползва по писмено искане от работника и след писмено
разрешение на работодателя. В разглеждания случай липсва писмено искане от работника
за ползване на платен годишен отпуск предвид заключението на вещото лице по
приетата и неоспорена съдебно-графическа експертиза, т.е. липсва съгласие от
работника да използва платения си годишен отпуск. Работодателят има право да
предостави платения годишен отпуск на работника без негово съгласие само в
хипотезата на чл. 173, ал. 4 КТ, която в случая не е налице, а и не се твърди
от ответното дружество. Следователно при липса на доказателства за отправено от
работника искане за използване на отпуск и с оглед изричното му твърдение, че
не е използвал такъв, в тежест на работодателя е било при условията на пълно и
главно доказване да установи, че ищецът е използвал платен годишен отпуск през
2015 г. Представените от ответното дружество едностранно изготвени документи,
които обективират изгодни за него факти, не установяват това обстоятелство по
несъмнен начин, тъй като от тях не се установява волята на работника да
използва платен годишен отпуск. В същия смисъл е и съдебната практика – виж Решение № 786 от 18.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1528/2009 г., IV г. о. и Решение № 325 от 25.06.1998 г. на ВКС по гр. д. № 1254/97 г., III г. о. Във второто цитирано решение изрично е
посочено, че по смисъла на чл. 173, ал. 1 КТ са необходими
две насрещни писмени волеизявления на страните по трудовото правоотношение,
които да съвпадат както относно основанието и размера на платения отпуск, така
и за конкретния календарен период, през който работникът или служителят желае
да го ползва, а работодателят да го разреши.
С оглед на това не може да бъде споделено възражението
във въззивната жалба, че неистинността на молбата за отпуск не доказва липсата
на ползван отпуск. В тежест на ответното дружество е да докаже възражението си,
че ищецът е ползвал платен годишен отпуск, за което не е достатъчно единствено
издаването на заповед от работодателя, с който ползването на отпуск се
разрешава. Такова разрешаване се извършва след писмена молба от работника, с
която той заявява желанието си да ползва отпуск в определен период, а в
разглеждания случай по делото не е представен такъв документ, съставен от
ищеца. Заплащането на възнаграждение за месец юли 2015 г. в размер, който
съвпада с размера на претендираното обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск от 3211, 67 лв., не може да промени извода за основателност на
предявения иск поради вече изложените съображения за неангажиране от страна на
ответното дружество на доказателства за отправено от ищеца искане да използва
платения си годишен отпуск. Следователно при прилагане на неблагоприятните
последици от разпределянето на доказателствената тежест правилно районният съд
е приел, че ищецът не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск от 20
работни дни, поради което правилно е уважил предявения иск с правно основание
чл. 224, ал. 1 КТ.
По изложените съображения обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора въззивникът – ответник няма
право на разноски за въззивното производство. Разноски следва да бъдат
присъдени в полза на въззиваемата страна – ищец, който претендира разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., изплатени в брой съгласно
направеното отбелязване в приложения на л. 10 от въззивното производство
договор за правна защита и съдействие. В откритото съдебно заседание пред
въззивния съд процесуалният представител на въззивника е заявил, че не прави
възражение по претендираните от ищеца разноски, поради което на основание чл.
78, ал. 1 ГПК те следва да бъдат присъдени в пълния претендиран размер от 1000
лв.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК с оглед цената на
предявените искове настоящото решение може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд само в частта по иска с правно основание чл. 215 КТ в
едномесечен срок от връчването му.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 342993/19.02.2018 г., постановено по
гр.д.№ 58279/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 141-ви състав.
ОСЪЖДА
„К.к.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.И.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК адвокатско
възнаграждение за въззивното производство в размер на 1000 лв.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховния касационен съд само в частта по иска с правно
основание чл. 215 КТ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.