Р      Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

                                     град София, 28.07.2022 година

 

         В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в състав:                                          

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                     мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5902 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

           С решение №274062 от 13.11.2019г., постановено по гр.дело №1087/2019г. по описа на СРС, I Г.О., 27 състав, е признато за установено по предявения от „М.К.” ООД срещу В.С.В. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.266, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД, че В.С.В. дължи на „М.К.” ООД сумата от 19.90 лв., главница – незаплатена месечна такса по договор за предоставяне на мобилен достъп до интернет от 10.01.2012г., сключен между длъжника и „М.Т.“ ООД, за период на отчитане 01.01.2015г. - 31.01.2015г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 21.04.2018г. по ч.гр.д. №3164/2017г. по описа на СРС, I Г.О., 27 състав. С решението е осъден В.С.В. да заплати на „М.К.” ООД на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.1 ГПК сумата от 325.00 лв., сторени разноски в исковото производство, както и сумата от 7.50 лв., сторени разноски в заповедното производство.

            Постъпила е въззивна жалба от ответника - В.С.В., чрез адв.Д.Й., особен представител, назначен по реда на ЗПП, с която се обжалва изцяло решение №274062 от 13.11.2019г., постановено по гр.дело №1087/2019г. по описа на СРС, I Г.О., 27 състав, с което е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.266, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Поддържа се, че липсват ангажирани доказателства за извършена по надлежния ред цесия по отношение на вземането на ответника, респективно, че същият е бил надлежно уведомен за извършената продажба, поради което неправилен се явява изводът на съда, че ищецът се легитимира като кредитор спрямо ответника за претендираното вземане. Твърди се още, че първоинстанционният съд неправилно интерпретира събраните по делото доказателства като приема, че ответникът като потребител дължи заплащане на претендираното вземане за абонаментна месечна такса, с период на отчитане 01.01.2015г. – 31.01.2015г. по сключения договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г., без по делото да са ангажирани доказателства, че реално му е била предоставена услугата – мобилен достъп до интернет услуги. В тази връзка се поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е уважил исковата претенция за заплащане на стойността на предоставената услуга - осигуряване на мобилен достъп до интернет, за която е издадена фактура №********** от 01.01.2015г., в която е отразено задължението от 19.90 лв. с ДДС, представляващо абонаментна месечна такса, с период на отчитане 01.01.2015г. – 31.01.2015г.. Излага се още, че сключеният договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г. е нищожен на посочени в отговора на исковата молба основания. Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени в писмена защита. По горните съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.

            Въззиваемата страна - „М.К.” ООД, чрез процесуален представител адв.К.Б., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано наличието на валидно облигационно правоотношение между ответника и „М.Т.” АД на основание сключен между тях договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г., на основание на който ответникът е получавал и ползвал услугите на „М.Т.” АД, като претендираното в случая вземане за абонаментна месечна такса, с период на отчитане 01.01.2015г. – 31.01.2015г., се дължи и независи от реалното потребление на предоставените услуги. Твърди се още, че по делото не е доказано, че за процесния период ответникът е имал каквито и да е било забележки или възражения във връзка с предоставената услуга, поради което следва да се приеме, че услугата е доставяна в уговореното в договора качество и обем. Сочи се още, че правилно е прието от първоинстанционният съд, че претендираното вземане за главница по сключения договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г. е надлежно цедирано на ищеца по делото на основание сключен договор за цесия и същият се легитимира като кредитор спрямо ответника за процесното вземане.  Посочено е още, че правилно СРС е приел, че доколкото ответникът не ангажира доказателства, че е погасил задълженията си по сключения договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г. е налице основание за ангажиране на неговата договорна отговорност. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски, направени пред настоящата инстанция в размер на платеното адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.

            Предявен е от „М.К.” ООД срещу В.С.В. иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.266, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и от събраните доказателства се установява, че е бил сключен договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г., съгласно който „М.Т.” АД се е задължил да предоставя на В.С.В. мобилен достъп до интернет за срок от 12 месеца, като е изрично посочено, че след изтичане на срока на договора, същият се счита за продължен за едномесечен срок за всеки отчетен период и при условията, посочени в него и по общите условия, като в договора е записано, че с подписване на същия абонатът (ответник) декларирал, че е запознат с общите условия, съгласно които „М.Т.” АД предоставяло услуги срещу задължение за заплащане по реда и условията в общите условия, при месечна такса в размер на 19.90 лв., платима в 15-дневен срок от издаване на месечната фактура – т.10.12 от Общите условия. В договора е отбелязване още, че клиентът приема и приложимите към договора Общи условия на оператора, за които декларира, че е запознат и се съгласява със съдържанието им.

От приетите по делото като неоспорени доказателства се установява още, че с договор от 13.07.2016г. за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ „М.Т.” АД е прехвърлил на ищеца - „М.К.” ООД вземания, произтичащи от сключени договори, описани в Приложение №1 към договора. От Приложение №1 е видно, че в предмета на договора за цесия е включено вземане за главница по неплатена фактура с посочен № и дата на издаване, с посочен клиентски № и три имена на длъжник - В.С.В. и ЕГН.

В конкретния случай не е спорно още между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното ч.гр.д. №3164/2017г. по описа на СРС, I Г.О., 27състав, въззиваемият - ищец- „М.К.” ООД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 18.01.2017г. и е постановена на 21.04.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.С.В. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. Длъжникът - В.С.В. е уведомен за издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което съдът с разпореждане от 28.11.2018г. е дал указания на заявителя по чл.415, ал.1, т.2 ГПК, в изпълнение на които е предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК за сумите, посочени в заповедта на изпълнение, по който е образувано настоящото производство.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от „М.К.” ООД срещу В.С.В. иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.266, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявения иск като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В конкретния случай от съвкупния анализ на събраните доказателства се установява по несъмнен начин обстоятелството за наличието на валидна облигационна връзка между „М.Т.” АД и ответника - В.С.В., възникнала на основание сключен между тях договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г., с който „М.Т.” АД е поел задължението да предоставя на ответника услугата достъп до интернет срещу насрещното задължение на ответника за заплащане на месечна такса. В случая не може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник, че не е получавал и ползвал услугите на „М.Т.” АД, поради което не дължи заплащане на претендираната абонаментна месечна такса. С оглед уговорените клаузи в действащите ОУ към сключения договор е предвидено, при наличие на проблеми при ползване на услугата потребителят да информира доставчика за конкретния проблем като подаде сигнал  /т.7.10 от ОУ/ или жалба /т.12 от ОУ/, както и са предвидени срокове за отстраняване на възникнали проблеми /т.9.2 от ОУ/. Отделно от това е предвидено и обезщетение за ползвателите, което доставчика дължи при неизпълнение на задължението да предоставя услугата достъп до интернет в уговореното качество /т.9.3 и т.9.4 от ОУ/. В конкретния случай по делото при доказателствена тежест за ответника не са ангажирани доказателства, че е имал каквито и да е било възражения /да е подавал сигнали/жалби/ във връзка с предоставената от доставчика услуга достъп до интернет. В тази връзка и противно на поддържаното във въззивната жалба се налага извода, че предоставяната на ответника по сключения договор услуга достъп до интернет е доставяна в уговореното качество и потребителят дължи заплащане на абонамента месечна такса, за процесния отчетен период 01.01.2015г. до 31.01.2015г.. За стойността на потребената услуга за периода 01.01.2015г. до 31.01.2015г., ведно с месечната такса за м.01.2015г., е издадена фактура №********** от 01.01.2015г. и същата възлиза на сумата от 19.90 лв. с начислен ДДС, която по аргумент на т.10.12 от Общите условия е платима в 15-дневен срок от издаване на фактурата, т.е. до 16.01.2015г., като в случая ответникът в съответствие с носената от него доказателствена тежест по чл.154, ал.1 от ГПК, правилно разпределена с доклада по делото, не е установил фактът на заплащане на процесното задължение. В Общите условия е регламентирано правото на доставчика да прекрати договора в случай на просрочени задължения /т.6.8.1/, от което същият се е възползвал.

Неоснователен е релевираният от въззивника довод за възражението за нищожност на договора на основание чл.228, ал.1 ЗЕС. Аналогичен довод е поддържан от ответника и в първоинстанционното производство и СРС е изложил подробни мотиви в обжалвания акт, на основание на които е приел, че релевираните в този смисъл възражения са неоснователни, които настоящият състав счита за правилни, изчерпателни и обосновани при съвкупен анализ на доказателствата, поради което препраща към тях, без да излага собствени мотиви.

По горните аргументи въззивният съд намира, че по делото е доказано, че на основание сключения договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г., в полза на „М.Т.” АД е възникнало спрямо ответника - вземане за главница по издадена фактура №********** от 01.01.2015г.. На следващо място от представения по делото договор от 13.07.2016г., сключен между „М.Т.” АД и ищеца „М.К.” ООД и Приложение №1 към него, се установява, че процесното вземане за главница, което е възникнало на основание сключения договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г., в полза на „М.Т.” АД спрямо ответника, е прехвърлено от „М.Т.” АД на „М.К.” ООД. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът приема, че договорът за цесия е валидно сключен и е породил уговорените в него правни последици, предвид на което „М.К.” ООД се легитимира като титуляр на процесните вземания. Неоснователни са възраженията на въззивника-ответник че извършената цесия не е валидно сключена, като изложените в този смисъл правни аргументи в обжалваното решение са правилни и законосъобразни и настоящият състав препраща към тях, без да излага собствени такива. На следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник за липсата на надлежното му уведомяване за извършената цесия. По делото е приложено пълномощно, с което „М.Т.” АД е упълномощило ищеца - „М.К.” ООД да уведомява длъжниците от Приложение №1 към договора за цесия от 13.07.2016г. за прехвърлянето на вземанията, съгласно нормата на чл.99 от ЗЗД. Съдът намира да посочи, че с оглед принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. С оглед установената трайна съдебна практика въззивният съд приема, че няма пречка уведомяването на длъжника за извършената цесия да се реализира с връчването на препис от исковата молба – какъвто е процесният случай, поради което ирелевантно е дали предходното уведомяване е достигнало до знанието му /в този смисъл е решение №123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г., II Т.О., Т.К./. Ответникът с получаване на препис от исковата молба е получил и приложено съобщение за цесия, поради което на основание чл.99, ал.3 ЗЗД следва да се счита за осъществено уведомлението за извършената цесия по аргумент на чл.99, ал.4 ЗЗД. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението на ответника за липса на надлежно уведомяване за цесията. След като по делото са ангажирани доказателства за надлежното уведомяване на длъжника за цесията на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, се налага извода, че сключеният договор за цесия има действие спрямо цедирания длъжник, респективно осъщественото прехвърляне на вземанията е породило действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Следователно по делото е доказана активната материално-правна легитимация на ищеца като титуляр на процесното вземане и същият притежава качеството кредитор по отношение на ответника. При това положение се налага извода, че по делото е установено по несъмнен начин, че ищецът-въззиваем - „М.К.” ООД е придобил валидно изискуемо вземане от „М.Т.” АД, дължимо от ответника-въззивник - В.С.В. по сключен между последните договор за мобилни услуги №ВС050007100112039/10.01.2012г., по който ответникът дължи изпълнение на поетите от него задължения.

Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед спорния предмет в настоящото въззивно производство, че жалбоподателят е длъжник на процесното вземане, поради което предявеният иск е основателен и доказан. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил изцяло предявения иск е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, в т.ч. и в частта на присъдените в тежест на ответника разноски, дължими с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.

По разноските:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Въззивникът – ответник на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 300.00 лв., реално сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №274062 от 13.11.2019г., постановено по гр.дело №1087/2019г. по описа на СРС, I Г.О., 27 състав.

ОСЪЖДА В.С.В., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „М.К.” ООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/, реално сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ :                         ЧЛЕНОВЕ : 1./                        2./