О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 09.01.2020 г.
Софийският Окръжен Съд, гражданско отделение, втори въззивен състав, в закрито съдебно заседание на девети
януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев
Ваня
Иванова
разгледа
докладваното от съдия Георгиев ч.гр.д. № 770 по описа на съда за 2019 г., и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба вх. № 9042/30.10.2019 г., подадена от М.б.з.и.с. (МБИС) срещу
определение № 4665/10.09.2019г., постановено по гр.д. № 1113/2019г. по описа на
Ботевградския районен съд, с което производството по делото е прекратено поради
недопустимост на предявените иск за обявяване за нищожно на решение на ОСЗ- П.,
искове за обявяване нищожност на съдебни решения, отрицателен установителен иск и ревандикационен
иск, а исковата молба на жалбоподателя е била върната.
Жалбоподателят
оспорва правните изводи на първоинстнационния съд,
довели до постановяване на обжалваното определение.
Излага
съображения, че по отношение на съдията- докладчик са били налице основания за
отвод по чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК, тъй като същият бил участвал в
постановяване на съдебен акт, касаещ друга част от процесния поземлен имот.
Поддържа,
че определението е немотивирано и че при постановяването му не били взети
предвид представените по делото доказателства. Твърди, че, противно на
възприетото от БРС, не е предявявал иск срещу „ГМ к.“ ЕООД (н), а иск за
установяване, че това дружество е собственик на имота, ипотекиран в полза на
ищеца. Извежда правния си интерес за предявяване на иска от факта, че е
кредитор на „ГМ к.“ ЕООД (н.) с
признато вземане в производството по несъстоятелност на дружеството, както и че
за обезпечение на отпуснатия кредит е била учредена валидна ипотека. Поддържа,
че предстои осребряване на имуществото на длъжника в несъстоятелност, сред
което е и ипотекиран в полза на ищеца УПИ V с площ 86796 кв.м. съгласно
действащия регулационен и кадастрален план на гр. П.. Сочи, че, след
учредяването на договорната ипотека, част от имота с площ 1301кв.м. била
възстановена на наследниците на Г.Г. с Решение №
619/23.10.2012г., което според ищеца е нищожно поради липса на законовите
предпоставки за постановяването му. Въз основа на това решение физическото лице
Ц. Ц. било предявило иск по чл. 108 от ЗС срещу „ГМ к.“ ЕООД (н) за процесната част от имота. Искът бил уважен и постановеното
по него съдебно решение е влязло в сила. Жалбоподателят счита, че претендираната от него нищожност на решението на ОСЗ
обуславя нищожност и на влязлото в сила съдебно решение по този иск. Изтъква,
че не е бил страна в производството по ревандикационния
иск, както и че липсвал годен обект на реституция и ревандикация.
Счита, че собственик на имота с площ 1301 кв.м. е „ГМ к.“ ЕООД (н), тъй като
това дружество е закупило целия УПИ V с площ 86796 кв.м. още през
2004г. в производството по несъстоятелност на „М.с.“ ЕАД. Излага съображения,
че евентуалните възражения на трети лица, незаявени в това производство, се преклудират. Поддържа, че купувачът е придобил имота и в
резултат от давностно владение, упражнявано след
закупуването му до момента на ипотекирането му през 2009г. в полза на М.б.з.и.с. Прави извод, че, в
качеството си на ипотекарен кредитор, има правен
интерес от предявените искове за прогласяване нищожността на решението на ОСЗ- П.
и решенията по ревандикационния иск с предмет този
имот, тъй като, в случай на уважаването им, ще може да се удовлетвори от
продажбата на целия УПИ V с площ 86796
кв.м. Заявява, че в
настоящото производство предявява собствени права в качеството си именно на ипотекарен кредитор на „ГМ к.“ ЕООД (н), във връзка с което се позовава на ТР № 8/27.11.2013г.
по т.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че е изпълнил указанията на съда. Изразява
становище, че БРС е следвало да му продължи срока за изпълнение на указанията,
ако прецени, че до момента те не са изпълнени. Възпроизвежда основанията за
нищожност на реституционното решение на ОСЗ- П.. По отношение на
основанията за нищожност на съдебните решения, се позовава на чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 270, ал. 2 от ГПК, като сочи, че те са
постановени по отношение на различен имот и извън правораздавателната власт на
съда. Цитира съдебна практика по
въпроса за нищожността на съдебни актове. Счита, че е нарушено правото му на
справедлив съдебен процес по чл. 6 от КЗПЧОС, тъй като БРС не бил обсъдил
доводите му, не упражнил съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК и попречил на
банката да ползва мирно собствеността си. Намира, че БРС е нарушил редица
разпоредби от Търговския закон, регламентиращи производството по несъстоятелност.
Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване
на съдопроизводствените действия.
Съгласно
разпоредбата на чл. 129, ал. 3 от ГПК, препис от частната жалба не е бил връчен
на насрещната страна по делото.
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно
практиката на ВКС, обективирана напр. в Определение №
377 от 25.07.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 3719/2014 г., II т.о., ТК, ищецът МБИС е
освободен от заплащане на съдебни такси. Поради това невнасянето на такава не води до
нередовност на частната жалба.
Съдът, след като прецени данните
по делото и взе предвид становището на жалбоподателя, намира за установено
следното от фактическа страна:
Ботевградският районен съд е бил
сезиран с искова молба вх. № 4365/26.06.2019г., с която са предявени иск за
нищожност на решение на ОСЗ- П., иск за нищожност на влезли в сила съдебни
решения, отрицателен установителен иск за признаване
на установено, че първите четирима ответници
(физически лица) не са собственици на поземлен имот с площ 1301кв.м., попадащ в
строителните граници на гр. П., м. „К. п., представляващ имот пл. № 119, който
попада в кв. 23, УПИ V, както и ревандикационен иск
за признаване за установено по отношение на всички ответници,
че петият ответник „ГМ к.“ ЕООД е собственик
на така описания поземлен имот и да бъдат осъдени останалите четирима ответници да му го предадат.
С разпореждане от 27.06.2019г.
БРС е оставил исковата молба без движение с указания до ищеца да представи
пълномощни за подалите исковата молба лица, да посочи имена и адреси на всички ответници, да представи удостоверения за данъчна оценка на процесния имот и доказателства за внесени държавни такси,
да уточни правния си интерес от предявяване на исковете, да уточни основанието,
на което претендира установяване на нищожност на посочените съдебни актове, да
посочи основание за нищожност на атакувания административен акт, както и да
посочи основанието за предявяване на чужди права пред съда.
На 22.07.2019г. е постъпила уточняваща
молба, с която ищецът е заявил, че не дължи държавни такси в производството.
Обосновал е правния си интерес от предявяване на исковете с обстоятелството, че
е ипотекарен кредитор на „ГМ к.“
ЕООД, като за обезпечение на дълга на последния е била учредена договорна
ипотека върху поземлен имот, включващ и процесния
такъв. Изтъкнал е, че не били налице предвидените в закона предпоставки за
възстановяване на имота в полза на наследниците на Г.Г.,
както и че не е съществувал обект, върху който да се възстанови правото на
собственост, откъдето прави извод, че тези лица не са станали собственици на
имота и не са имали право да предявят иска по чл. 108 от ЗС срещу „ГМ к.“ ЕООД
(н). Като основание за претендираната нищожност на
съдебните решения, постановени в производството по чл. 108 от ЗС, изтъква на
първо място нищожността на решението на ОСЗ- П.. Допълнително се позовава на
разпоредбите на чл. 124, ал. 1 от ГПК и чл. 270, ал. 2 от ГПК като сочи, че
тези решения са постановени извън правораздавателната власт на съда и по
отношение на имот, различен от имота, възстановен с решението на ОСЗ- П..
Намира, че решенията противоречат на българския правов ред, позовавайки се
отново на вече изтъкнатото несъответствие между имотите. Също така сочи, че са
били зачетени непредявени от тях и преклудирани права
на наследниците на Гюралийски, откъдето претендира за
нарушение на принципа, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Твърди, че с постановяването на
тези решения били нарушени основни принципи при възстановяване на правото на
собственост, тъй като не били налице предпоставките за възстановяването й. Подчертава,
че не предявява чужди права пред съда, а собствени такива в качеството си на ипотекарен кредитор и твърди, че не е налице хипотеза по ТР
№ 9/2012г., а хипотеза по Решение № 67 от 10.04.2014 г. на ВКС по гр. д. №
5615/2013 г., I г. о., ГК. Позовава се на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК
и счита, че в случая е налице именно тази хипотеза, тъй като не е бил страна в
административното производство по издаване на решението на ОСЗ- П.. Намира
същото за нищожно поради издаването му от незаконен състав и от некомпетентен
орган, както и поради произнасяне по отношение на имот, различен от заявения
такъв, а също и поради това, че в имота е осъществено мероприятие, което е
пречка пред възстановяването му.
С последваща
молба от 24.07.2019г. ищецът е подчертал качеството си на ипотекарен
кредитор, от което извежда правния интерес от предявяване на исковете.
Формулира изрично техните петитуми. Сочи и част от ответниците по тях.
Преценявайки, че дадените
указания не са изпълнени в частта им относно посочване на ответниците,
съдът отново е оставил без движение исковата молба, продължил е срока за
изпълнение на указанията и е разпоредил да се издадат поисканите от ищеца
съдебни удостоверения.
С молба, постъпила в съда на 23.08.2019г.,
ищецът е поискал ново продължаване на срока за изпълнение на указанията. Същата
е била уважена.
На 03.09.2109г. е постъпила нова
уточняваща молба, с която са индивидуализирани четиримата ответници
– физически лица, и са посочени техните адреси. Възпроизведени са и петитумите на предявените искове.
С молба от 05.09.2019г. тези петитуми са били формулирани за пореден път, като в тях са
включени имената и ЕГН на съответните ответници.
При тези данни, Ботевградският
районен съд е постановил обжалваното в настоящото производство определение, с
което е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото поради
недопустимост на предявените искове.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Исковете са недопустими поради
липса на правен интерес от предявяването им. Такъв интерес ищецът извежда
единствено от качеството си ипотекарен кредитор, в чиято
полза „ГМ к.“ ЕООД (н) е ипотекирало поземлен имот с площ 86796 кв.м., част от
който е процесният имот с площ 1301 кв.м. Ищецът счита,
че наличието на конкуриращи права на трети лица (ответници
в настоящото производство) върху този имот е пречка пред удовлетворяването му
от цената на ипотекирания имот. Не твърди, обаче, че такова удовлетворяване му
е било отказано, нито че правата му на ипотекарен
кредитор са били оспорени – било от ответниците, било
от други лица. Поради това съдът намира, че исковете са преждевременно
предявени и се основават единствено на предположения на ищеца, че ипотечното му
право няма да бъде зачетено в производството по несъстоятелност на „ГМ к.“ ЕООД
(н). Всъщност, това е единственото право, което ипотекарният
кредитор притежава и от защитата на което има правен интерес. В случай, че това
негово право някога бъде оспорено (за което към настоящия момент няма
твърдения), в тежест не на ипотекарния кредитор, а на
оспорващата го страна е да установи несъществуването му чрез предявяване на
отрицателен установителен иск. Ако пък се стигне до
хипотеза на фактическо незачитане на това право (без оспорването му по съдебен
ред), пътят за неговата защита е чрез положителен иск за установяването му по
чл. 124, ал. 1 от ГПК, а не чрез предявените в настоящото производство искове.
Налице е
и друго основание за недопустимост на част от предявените субективно съединени
искове поради ненадлежни страни. За да достигне до този извод, съдът взе предвид неколкократно заявеното твърдение на ищеца че в настоящото
производство предявява свои собствени субективни права, произтичащи от
качеството му ипотекарен кредитор. Това качество осигурява
на ищеца единствено правото да се удовлетвори предпочтително от цената на
ипотекирания имот, но то не е предмет на нито един от предявените в настоящото
производство искове. Вместо това, чрез тях се защитава правото на собственост на
длъжника на ищеца върху
процесния имот. Поради това съдът приема, че
независимо от декларативното изявление на ищеца, в действителност той предявява
права на длъжника си „ГМ к.“ ЕООД (н) пред съда по реда на чл. 134 от ЗЗД. По принцип,
това е допустимо, но в такъв случай титулярът на
правата – „ГМ к.“
ЕООД (н) – следва да бъде конституиран служебно като ищец (арг.
от чл. 26, ал. 4 от ГПК), а не като ответник. Поради това насочването на част
от исковете срещу това лице като ответник обуславя тяхната недопустимост.
Освен
изложените по- горе общи съображения за недопустимост на всички предявени
искове, налице са и специфични основания за недопустимост на отделните такива,
както следва:
1.
По отношение на иска за прогласяване нищожност на
решение № 6191/23.10.2012г.
на ОСЗ - П..
По този въпрос настоящият съдебен състав споделя
изложените от БРС мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
Неоснователно жалбоподателят оспорва приложението
на ТР № Тълкувателно
решение № 9 от 7.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. №
9/2012 г., ОСГК. Наистина, същото касае
специфична хипотеза на конкуренция между реституционен собственик и лице, което
му противопоставя права по § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Разгледаният с него въпрос, обаче, има по- широко принципно значение, а
съдебната практика възприема идентично разрешение и по отношение на всякакви
хипотези на конкуренция между права на реституционен собственик и права на
трети лица. Така напр. в Определение № 121 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3581/2018 г., I г. о., ГК, Определение № 133 от
22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 99/2019 г., I г. о., ГК, Определение № 347 от 22.06.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 159/2018 г., II г. о., ГК, е прието, че лица, които извеждат
правата си от юридически факти, осъществили се след влизане на ЗСПЗЗ в сила,
могат да противопоставят на реституционния собственик само възражения,
произтичащи от техни противопоставими
права, възникнали в периода след обобществяването на
имота. По аргумент от противното, недопустимо е тези лица да оспорват предпоставките
за възстановяване на имота в полза на
насрещната страна по спора, тъй като те не противопоставят свои конкуриращи
права, които биха изключили тези предпоставки, а с това - и реституционното й
право.
В настоящия случай ищецът не обосновава този иск
си със свои (или на своя длъжник) права, възникнали след масовизацията на
имота. Вместо това, той само оспорва правата на наследодателя на физическите
лица - ответници по иска, като счита, че не са били
налице предпоставките за възстановяване на имота в тяхна полза. Ищецът не
заявява свои права и с останалите наведени доводи, че в реституционната
процедура тези лица е трябвало да бъдат обезщетени по различен начин, респ. че
ОСЗ е зачела преклудирани техни права, респ. че
решението не е подписано или че е постановено от некомпетентен орган,
функциониращ в ненадлежен състав, както и че възстановеният имот не отговарял
на изискванията за минимална площ. Поради това съдът намира, че иск с такива
основания и такъв петитум е недопустим.
Не обосновава обратен извод обективно верният факт,
изтъкнат от жалбоподателя, че МБИС не е била страна в административното
производство, в което е постановено атакуваното решение на ОСЗ- П.. Според
настоящия съдебен състав, този факт не обуславя претендираните
с жалбата изводи, тъй като цитираната по- горе съдебна практика е постановена
по казуси, в които оспорващото лице също не е било страна в административното
производство и се намира в идентично положение с това на настоящия ищец. Така,
тя е приложима именно към специални хипотези като настоящата, и ограничава
приложението на общото Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк.
д. № 8/2012 г., ОСГТК, касаещо правния интерес
и допустимостта на отрицателен установителен иск за
вещни права. Поради това изложените от РС мотиви са правилни и следва да бъдат
споделени.
На последно място, следва да се отбележи, че
неправилно жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК.
Тя регламентира само косвения съдебен контрол върху административните актове,
т.е. такъв, който се упражнява инцидентно от гражданския съд по повод граждански
спор, за изхода на който съответният административен акт има значение.
Настоящият казус е различен, тъй като е предявен пряк иск за прогласяване
нищожността на административен акт.
2.
По отношение на исковете за прогласяване
нищожност на съдебни решения.
Съгласно правната теория, (Сталев Ж., Мингова
А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р., „Българско гражданско процесуално
право”, изд. „Сиела”, девето преработено и допълнено
издание, 2012г., стр. 503 – 505), съдебното решение е нищожно, ако не е
изготвено в писмена форма, ако не е подписано, ако е постановено от ненадлежен
състав, ако е постановено извън правораздавателната власт на съда, или ако
волята на съда е неразбираема. В случая не се изтъква нито един порок от
горните видове, с изключение на доводите за постановяване на атакуваните
съдебни решения извън правораздавателната власт на съда и за противоречието им
на българския правов ред, но позоваването на тях е изцяло декларативно, без да
се сочат относими фактически обстоятелства, които
дават основание да ищеца да твърди това:
-
По отношение на твърдяното нарушение
на правовия ред ищецът изтъква обстоятелства по съществото на спора, основани
на твърдения, че съдът бил зачел нищожно решение на ОСЗ. Следва да се има
предвид, обаче, че дори тези твърдения да са основателни, те биха обусловили
само неправилност на решението поради грешка в оценъчната дейност на съда, но
не и негова нищожност, т.е. те са изначално негодни да доведат до уважаване на
претенцията за нищожност на съдебните решения.
-
Не става ясно, защо ищецът счита,
че решенията са постановени извън правораздавателната власт на съда, след като
разглеждането на искове по чл. 108 от ЗС е именно от компетентността на общите
граждански съдилища.
Поради това настоящият съдебен състав намира, че използването на
съответните термини в жалбата е изцяло формално и не е достатъчно да обуслови
допустимост на тези искове.
Останалите посочени от ищеца пороци на съдебните решения се свеждат до
твърдения за постановяването им по отношение на различен имот, зачитане от
страна на съда на преклудирани права на страна по
делото, както и нарушаване на основните принципи на възстановяване на правото
на собственост. Според съда, ако тези твърдения бъдат доказани, те биха могли да обусловят неправилност, или най-
много – недопустимост на атакуваните съдебни решения поради произнасяне по
непредявен иск, но не и тяхната нищожност.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав
намира, че нито едно от изтъкнатите от ищеца основания по естеството си не е
годно да доведе до уважаване на иск за нищожност на съдебно решение. Поради
това исковете с такъв предмет са недопустими, а първоинстанционният
съд правилно е прекратил производството по тях.
3.
По отношение на иска за отричане правото на
собственост на ответниците – физически лица върху процесния недвижим имот
Както се
посочи по- горе, с този иск ищецът защитава не свои собствени материални права,
а права на своя длъжник „ГМ к.“ ЕООД (н) по реда на чл. 134 от ЗЗД, което е по принцип
допустимо. Освен това, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК,
правен интерес от предявяване на отрицателен установителен
иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава
самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние, или
има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Поради това и доколкото отричането на
правата на ответниците - физически лица би допринесло
за запазване на процесния имот в патримониума
на длъжника „ГМ к.“ ЕООД (н), възможно е ипотекарният
кредитор МБИС да има потенциален правен интерес от предявяване на този иск в
хипотеза, в която ипотечното му право бъде отречено, защото тогава той ще
трябва да разчита на удовлетворяване от цялото имущество на длъжника като хирографарен кредитор без привилегията на учредена в негова
полза ипотека (чл. 133 от ЗЗД). В конкретния случай, обаче, дори този хипотетичен
бъдещ интерес е изключен, тъй като ищецът вече е претендирал по- силна защита
на същото право чрез предявяване на ревандикационен иск
в полза на „ГМ к.“ ЕООД (н) в настоящото производство. Видно от мотивите
към цитираното по- горе тълкувателно решение, допустимостта на отрицателния установителен иск произтича от това, че отричането на
спорното право – предмет на този иск, има защитна функция „по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и
реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право“. Следователно,
правният интерес от отричане на правото на ответниците
следва да се преценява от гледна точка на ползата, която това отричане би имало
по отношение на другото – конкуриращото – субективно право на длъжника,
защитавано от ищеца – кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. Както се посочи по-
горе, в случая такава полза липсва, тъй като евентуалното уважаване на предявения
отрицателен установителен иск не би подобрило
положението на титуляра на това право „ГМ к.“ ЕООД
(н) и не би му дало нито по- различна, нито по- силна защита от вече претендираната такава чрез ревандикационния
иск, а въпросът за съществуването или несъществуването на правото на ответниците следва да се разгледа в производството по последния
като преюдициален въпрос.
Отделно от това, въпросът за
собствеността върху имота е разрешен със сила на присъдено нещо между Ц. Ц. Ц. и „ГМ к.“ ЕООД (н), което е допълнително
основание за недопустимост на така предявения иск срещу този конкретен ответник
на основание чл. 299 от ГПК.
4. По
отношение на ревандикационния иск срещу ответниците – физически лица в полза на ответника „ГМ к.“
ЕООД (н).
Както се посочи по- горе, с този иск ищецът
защитава не свои собствени материални права, а права на своя длъжник „ГМ к.“ ЕООД (н) по реда на чл. 134 от ЗЗД. При защитата на
чужди права, обаче, ищецът е обвързан от силата на присъдено нещо на влезлите в
сила съдебни решения, с които съдът се е произнесъл по тези права в предходен
момент. В конкретния случай претендираното от ищеца право
на собственост на длъжника „ГМ к.“ ЕООД (н) върху процесния имот не може да бъде противопоставено на
ответника Ц. Ц. Ц., тъй като към момента
на предявяване на иска е налице влязло в сила решение между „ГМ к.“ ЕООД (н) и Ц.
Ц. Ц., с което е последният е признат за
съсобственик на имота, а дружеството е осъдено да му го предаде. Наистина, предмет
на това решение е не правото на собственост на „ГМ к.“ ЕООД (н), а правото на
собственост на физическото лице Ц. Ц. Ц..
Но, след като в процес с участието на „ГМ к.“ ЕООД (н) е установено, че съсобственик
на имота е друго лице, правоизключващите възражения
на дружеството (вкл. и тези за наличие на негови конкуриращи права върху имота)
са преклудирани. Тези права не могат да се релевират в нов процес, защото влязлото в сила решение разрешава със сила на
присъдено нещо спора между същите тези лица за собствеността върху процесния имот, а пререшаването му е недопустимо.
Следователно, недопустим е и предявеният в настоящото производство ревандикационен иск за признаване за установено, че „ГМ к.“
ЕООД (н) е собственик на процесния имот и за осъждане
на Ц. Ц. Ц. да му го предаде.
С оглед гореизложеното, частната жалба е
неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Софийският окръжен съд
О П
Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 4665/10.09.2019г., постановено по
гр.д. № 1113/2019г. по описа на Ботевградския районен съд.
Определението може да се
обжалва с частна жалба пред Върховния касационен съд в едноседмичен срок от
съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.