№ 13461
гр. София, 03.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА
Гражданско дело № 20221110142769 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2
ЗЗД.
Ищецът Т. П. Т. твърди, че е сключил договор за заем с „И---“ АД, по силата на който се е
задължил да предостави едно от посочените в договора три обезпечения – двама
поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на това задължение, при сключване на
договора за заем ищецът е подписал и договор за поръчителство с ответника, по който
последният е обезпечил пред кредитора задълженията на заемателя срещу възнаграждение в
размер на 185,52 лв., платимо от заемателя разсрочено към всяка от месечните му вноски по
заемния договор. Счита, че в отношенията си със заемодателя и гаранта ищецът има
качеството потребител, като и двата договора следва да отговарят на специалните
изисквания на ЗПК, а доколкото обезпечителната сделка има акцесорен характер, нейната
действителност зависи от наличието на валидно заемно правоотношение. Намира, че
клаузата на чл. 4 от договора за заем е нищожна поради противоречие с разпоредбите на чл.
19, ал. 4 и чл. 11, т. 10 ЗПК, а договорът за поръчителство е изначално лишен от основание
поради липса на насрещна престация от ответника срещу получаваното възнаграждение
предвид наличието в негова полза на регрес в случай на погасяване на задълженията по
заемния договор. Твърди, че ответникът и заемодателят са свързани лица, като
възнаграждението по оспорената сделка на практика се е усвоявало като печалба от
1
заемното дружество, същото е било уговорено в прекомерно завишен размер и не се е
включвало в ГПР по заемния договор, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК и се накърняват добрите нрави. Ето защо иска да бъде прогласена
нищожността на договор за предоставяне на гаранция № -/03.05.2022 г., поради
противоречие на закона, добрите нрави и липса на основание.
Ответникът „Ф--“ ЕООД оспорва иска при твърдението, че процесният договор
представлява гаранционна сделка, по която ищецът е платил възнаграждение за насрещна
услуга – гарантиране от страна на ответника на изпълнение на задълженията по договора за
заем, благодарение на което заемателят да избегне неблагоприятните последици по това
правоотношение. Ето защо намира, че договорът не е лишен от основание, нито накърнява
добрите нрави предвид обстоятелството, че е сключен в съответствие със свободата на
договаряне по чл. 9 ЗЗД. Счита, че възнаграждението по гаранционната сделка не е
прекомерно, доколкото е изчислено след преценка на риска и при положение, че гарантът е
поел солидарно задължение да отговаря за всяко неизпълнение по заемния договор,
включително по отношение на разноските по събиране на вземането. Твърди, че договорът
за гаранция е сключен единствено поради възлагането от страна на ищеца, който е имал
избор между три вида обезпечение по договора за паричен заем. Счита, че евентуалната
нищожност на клаузи от договора за заем няма отношение към действителността на
гаранционния договор, доколкото отговорността на гаранта е функция на отговорността на
длъжника такава, каквато е била към датата на сключване на договора, както намира и че
разпоредбите на ЗПК са неприложими към процесното правоотношение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
В тежест на ищеца по отрицателния установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 и 2 ЗЗД е да докаже сключването на процесния договор за предоставяне на гаранция с
посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на императивна законова
разпоредба и/или на добрите нрави, респ. ответникът следва да докаже валидността на
процесния договор за предоставяне на гаранция, сключен при наличие на основание.
Между страните не се спори, а и от приложените писмени доказателства се установява, че
между „Ф--“ ЕООД и Т. П. Т. е сключен договор за предоставяне на поръчителство/гаранция
№ - от 03.05.2022 г. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, потребителят дължи възнаграждение
на гаранта в размер на 185,52 лв., платимо разсрочено на 12 вноски от по 15,46 лв. В чл. 3,
ал. 3 от договора е посочено, че гарантът овластява „И---“ АД да приема вместо него
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на това възнаграждение.
Видно от събраните по делото доказателства договорът за гаранция е сключен във връзка с
договор за потребителски кредит, сключен между ищеца и „И---“ АД, с № - от 03.05.2022 г.,
2
с който „И---“ АД се е задължило да предостави на ищеца сумата 600 лв. със срок за
връщането й от 12 седмици. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до
три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от
посочените обезпечения – две физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено
от заемодателя дружество – гарант, като е видно, че в случая се е осъществила третата
хипотеза на посочената договорна клауза и ищецът е сключил с ответника „Ф--“ ЕООД
процесния договор за гаранция (поръчителство) в изпълнение на задължението си по чл. 4
от договора за потребителски кредит, сключен с „И---“ АД.
Процесните договори се подчиняват на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
При анализ на разпоредбите на чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права –
чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да
гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и
прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските
потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von
Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-
282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа
на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност, която при кредитирането има цел печалба. Тоест, дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая след извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на „Ф--“ ЕООД е „И---“ АД - кредитор на ищеца.
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител, то с
договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с
„И---“ АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя, кредиторът плаща вземането
3
си сам на себе си, т.е. посоченото възнаграждение не е насрещна престация срещу
предоставеното обезпечение, а на практика представлява „скрита възнаградителна лихва“,
която обаче не е включена в оскъпяването на ползваната сума.
Настоящият съдебен състав намира, че уговореното възнаграждение за гаранта представлява
разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от § 1, т. 1 ДР на ЗПК, според която „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. При цялостния анализ на процесните правоотношения, е видно, че
сключването на заемния договор и получаването на сумата по него е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя – предоставянето
на обезпечение по заемния договор не е било по избор на потребителя, а задължително
условие за сключване на сделката. Този договор за гаранция с трето лице представлява
форма на лично обезпечение, което разкрива белезите на договор за поръчителство,
доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило
договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т.е. по него задължения
възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден
характер – както е в случая, тъй като кредитополучателят се е задължил да заплаща
възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството се доближава по-скоро
до договора за застраховка, а застрахователните премии несъмнено представляват общ
разход по кредита.
С оглед на изложеното, предвид хипотезата на „свързани лица“ и сключването на
обезпечителната сделка като задължително условие за предоставяне на кредита, настоящият
съдебен състав намира, че възнаграждението по договора за гаранция е част от общите
разходи по заемния договор, която следва да се включва при изчислението на ГПР.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България. В настоящия случай, сумата по договор за заем № - от 03.05.2022 г.,
сключен с „И---“ АД, е в размер на 600 лева, а възнаграждението по договора за гаранция е в
размер на 185,52 лева, т.е. над 30 % от главницата по договора за заем. Посочено е, че ГПР
по договора е под максимално допустимия размер – 45,53 %, но при съпоставка между
размера на отпуснатия кредит – 600 лв. за срок от 12 седмици (3 месеца), и размера на
дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за същия период от 3 месеца –
4
185,52 лв., е видно, че ГПР надхвърля 50 % - дори без добавяне на дължимата
възнаградителна лихва, възнаграждението на поръчителя за три месеца надхвърля 30 % от
размера на отпуснатата главница по заема, като същото представлява разход на всяко
тримесечие по договора и съотнесено на годишна база несъмнено води до надхвърляне на
допустимия размер на ГПР и до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Изложеното представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.
1 ЗЗП, тъй като се явява пречка пред потребителя да узнае точния размер на дължимите
разходи по заемното правоотношение и като краен резултат не позволява на
кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Следователно, макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуемите
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да
се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК.
При множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, на
отделните правоотношения следва да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за
да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. Договорът, сключен между
потребителя и „И---“ АД, и договорът, сключен между потребителя и „Ф--“ ЕООД, се
намират във взаимовръзка помежду си и представляват система от правоотношения между
страните, поради което последиците от недействителността на договора за потребителски
кредит неминуемо рефлектират върху договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията. Въпреки че договорът за кредит и договорът за
предоставяне на гаранция формално представляват самостоятелни сделки, те следва да се
разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост
от предоставяне на обезпечение, без друга възможна практическа алтернатива (предвид
характера на предоставените други две опции на обезпечение), чрез сключване на договор за
гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант,
сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит,
както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
5
гаранция, ведно с основното задължение по кредита, в полза на самия заемодател. Ето защо
следва да се приеме, че недействителността на договора за кредит води до недействителност
на свързаната с него обслужваща сделка – договорът за гаранция (поръчителство), който без
валиден заемен договор се явява безпредметен.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и
следва да се уважи, поради което и не са налице условията за разглеждането на другите
релевирани от ищеца основания за нищожност на сделката.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от
него разноски съобразно уважения иск в размер на платената държавна такса от 50 лв. и
адвокатско възнаграждение, което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъде присъдено
на процесуалния представител – сумата от 400 лв. съобразно разпоредбите на Наредба №
1/2004 г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т. П. Т., ЕГН **********, с адрес: гр.
С--, срещу „Ф--“ ЕООД, ЕИК ---, със седалище и адрес на управление: гр. С--, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че договор за предоставяне на
гаранция № -/03.05.2022 г. е нищожен.
ОСЪЖДА „Ф--“ ЕООД, ЕИК ---, със седалище и адрес на управление: гр. С--, да заплати на
Т. П. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. С--, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв.,
разноски в производството.
ОСЪЖДА „Ф--“ ЕООД, ЕИК ---, със седалище и адрес на управление: гр. С--, да заплати на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“, БУЛСТАТ -, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 400 лв., възнаграждение в производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6