№………./……...10.2018 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ:
ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при секретар Мария
Манолова
като разгледа докладваното от съдия Т. Кръстев
въззивно търговско дело № 846 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена
от Д.И.Д. против решение № 1412/03.04.2018 г., постановено по гр.д. 18432/2017
г. по описа на PC – Варна, с коeто са отхвърлени исковете с правно основание
чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответното
застрахователно дружество „АРМЕЕЦ” АД да заплати на ищцата сумата 300 лв.,
частичен иск от целия в размер на 30000 лв., представляваща обезщетение за
претърпените от нея неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили в
резултат на реализирано на 18.03.2012 г. ПТП в гр. Варна, причинено по вина на
водача на лек автомобил „Форд Ескорт”, с ДК № В 8942 СР, застрахован по договор
за гражданска отговорност при ЗАД „АРМЕЕЦ” АД, застрахователна полица №
111120000083, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 07.11.2017 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата 172.35 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата
от 300 лв. за периода 18.03.2012 г. – 06.11.2017 г., поради изтекла погасителна
давност.
Жалбоподателят моли за отмяна на
решението с твърдения за неправилност, изразяваща се в незаконосъобразност,
необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Поддържа, че ВРС е нарушил материалния закон като е приел за начало на
давността датата на настъпване на процесното ПТП без да съобрази, че давността
тече от датата на привличане на водача като обвиняем – 19.06.2013 г. Моли за
отмяна на решението на ВРС и уважаване на иска.
Въззиваемата страна застрахователно
дружество „АРМЕЕЦ” АД е подала отговор, с който оспорва жалбата и претендира
присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание процесуалните
представители на страните поддържат изложените в жалбата и отговора доводи.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
В настоящия случай съдът намира, че
постановеното от ВРС решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва
да бъде разгледана по същество.
Предмет на производството са осъдителни
искове с правно основание чл. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцата твърди в исковата молба, че на
18.03.2012 г. Ф.А.П.при управление на МПС – лек автомобил „Форд Ескорт“, с ДК №
В8942СР, в нарушение на правилата за движение – чл. 20, ал. 2, пр. 1 ЗДвП, по
непредпазливост й причинил средни телесни повреди, които са подробно описани.
Твърди, че по случая е образувано досъдебно производство № 90/2012 г. по описа
на Сектор „Пътна полиция“ на ОД на МВР – Варна за престъпление по чл.343, ал.1,
б.„б“, пр.2 НК, наказателното производство по което многократно е прекратявано от
ВРП, обжалвано, съответно връщано от съда за допълнително разследване. С влязло
в сила решение № 2000/10.11.2016 г., постановено по НАХД № 4938/2016 г. по
описа на ВРС, ХХХVI състав, Ф.А.П.е признат за виновен за извършено
престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, пр.2 НК. Поддържа, че от причиненото
ПТП е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се във физически и психически
болки и страдания. Твърди, че към датата на настъпване на инцидента процесният
лек автомобил е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното
дружество, но същото отказало да и́ заплати обезщетение по заявената от
нея след приключване на наказателното производство претенция.
Ответникът с отговора на исковата
молба е направил възражение за изтекла погасителна давност на вземането, тъй
като искът е предявен на 07.11.2017 г. В условията на евентуалност е оспорил
иска по размер.
Районният съд е приел за установено от
фактическа страна, че на 18.03.2012 г. е настъпило ПТП между ищцата като
пешеходка и л. а. „Форд Ескорт”, с ДК № В 8942 СР, с описания в исковата молба
механизъм, вина за което има водачът на л. а. „Форд Ескорт”, както и че
автомобилът на виновния водач е застрахован по застраховка „Гражданска
отговорност” в ответното дружество, обективирана в застрахователна полица №
111120000083/01.01.2012 г., действаща към датата на настъпване на инцидента.
Установено е, че в резултат на процесното ПТП ищцата е получила описаните в
исковата молба увреждания. Установено е също, че с влязло в сила решение № 2000/10.11.2016
г. по НАХД № 4938/2016 г. по описа на ВРС, ХХХVI състав, обвиняемият Ф.А.П.е
признат за виновен в това, че на 18.03.2012 г. в гр. Варна, при управление на
МПС – л. а. „Форд Ескорт”, с рег. № В 8942 СР, нарушил правилата за движение по
ЗДвП – чл. 20, ал. 2, пр. 1 и с това по непредпазливост причинил средни телесни
повреди на Д.И.Д., с което е осъществил състава на престъпление по чл. 343, ал.
1, б. „б”, пр. 2 НК, поради което и на основание чл. 78а НК е освободен от
наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в
размер на 1000 лв. В първоинстанционното производство са събрани гласни
доказателства, установяващи вида, характера и интензивността на претърпените от
ищцата болки и страдания, както и причинната връзка между деянието на водача на
МПС и претърпените от ищцата вреди.
Прилагайки критерия за справедливост,
установен в чл. 52 ЗЗД, ВРС е определил обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 15000,00 лева, но е отхвърлил исковата претенция като погасена по
давност.
Установените от първоинстанционния съд
факти не се оспорват от страните във въззивното производство.
От приложеното за послужване НАХД №
4938/2016 г. по описа на ВРС, се установява, че водачът на лекия автомобил Ф.А.П.действително
е бил привлечен като обвиняем на 19.06.2013 г. с постановление на разследващ
полицай при с-р „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна. Досъдебното производство
(ДП № 90/2012 г.) е образувано на 18.03.2012 г. срещу виновното лице, причинило
средна телесна повреда на ищцата Д.И.Д., като изрично е посочено, че законният
повод е съобщение на дежурен при сектор „ПП – КАТ“ от 18.03.2012 г. за
настъпило ПТП с участници ищцата като пешеходка и Ф.А.П.като водач на МПС.
Преди привличане на последния като обвиняем досъдебното производство е било
прекратено с постановление на РП – Варна от 11.03.2013 г., отменено от ВРС с
определение от 04.04.2013 г., потвърдено с определение на ВОС от 08.05.2013 г.
Впоследствие ДП № 90/2012 г.е било прекратено още веднъж с постановление на РП
от 19.04.2016 г., отменено с определение на ВРС от 18.05.2016 г.
При горната фактическа установеност по
въведеното от въззивницата оплакване за нарушение на материалния закон съдът
приема от правна страна следното:
Спорът между страните пред настоящата
инстанция се свежда до въпроса за начина на определяне на началото на
давностния срок при пряк иск на пострадало лице срещу застраховател за заплащане
на обезщетение за вреди, причинени от лице, чиято гражданска отговорност е била
обект на застраховане от застрахователя.
Процесното пътно-транспортно
произшествие е настъпило при действието на КЗ 2005 (отм.), поради което на осн.
§ 22 от ПЗР на КЗ за спорното правоотношение е приложима част четвърта от
отменения Кодекс за застраховането.
Съгласно чл. 197 от КЗ (отм.) правата
по застрахователния договор при застраховки "Гражданска отговорност"
се погасяват с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието. КЗ
(отм.) не съдържа специални разпоредби относно началото на давностния срок,
поради което следва да се приложат общите правила.
По принцип началото на давностния срок
се свързва с настъпване изискуемостта на вземането – чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. В
случай на непозволено увреждане делинквентът е длъжен веднага да поправи
причинените вреди, поради което, и съгласно чл. 86, ал. 3 от ЗЗД, той изпада в
забава и без покана, т.е. вземането е изискуемо с възникването му. Доколкото в
общия случай давността представлява санкция насочена срещу кредитора, който
бездейства да потърси защита на правото си по съдебен ред, за да започне да
тече давност е необходимо за кредитора да е налице обективна възможност да
предяви иск. Затова, съгласно чл. 114, ал. 3 от ЗЗД за вземания от непозволено
увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Докато деецът е
неизвестен, пострадалото лице не може да предяви иск, поради което давност не
тече.
Отговорността на застрахователя по
прекия иск с правно основание чл. 226, ал.1 от КЗ (отм.) е функционално
обусловена от отговорността на застрахования по задължителната застраховка
„гражданска отговорност“ водач на моторно превозно средство. Отговорността на застрахования
водач е за непозволено увреждане, поради което за началото на погасителната
давност по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя важат същите правила,
които важат в отношенията между извършител и пострадал.
Фактическият състав на непозволеното
увреждане включва действие или бездействие, което е противоправно, извършено е
виновно и в резултат от което са настъпили вреди. Съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД
вината се предполага до доказване на противното.
За да се предяви иск за непозволено
увреждане, достатъчно е да е известно кой е извършителят на действието или
бездействието и да са настъпили вреди. Затова е възможно, дори в случай на
известен извършител, при вреди, които още не са се проявили (т.нар. ексцес),
давността да не е започнала да тече. Останалите елементи от фактическия състав
на деликтната отговорност нямат отношение към началото на давностния срок.
В конкретния случай, видно и от
материалите по НАХД № 4938/2016 г. по описа на ВРС, се установява, че водачът
на лекия автомобил Ф.А.П.е бил известен. Същият не се е укрил и не е бил
неизвестен, а изрично е посочен още на 18.03.2012 г. при образуването на
досъдебното производство (ДП № 90/2012 г.) срещу виновното лице, причинило
средна телесна повреда на ищцата Д.И.Д.. Тъй като извършителят е известен от
самото начало, давността е започнала да тече от деня на увреждането. Искът е
предявен на 07.11.2017 г., което е повече от пет години от началото на
давностния срок, поради което ВРС правилно е уважил възражението на ответника.
Съставът на Варненски окръжен съд не
споделя становището на въззивницата, изразено чрез процесуален представител, според
което давностният срок започва да тече от датата на привличане на извършителя
като обвиняем в наказателното производство – 19.06.2013 г., тъй като това
разрешение не почива на разпоредбите на закона. От цитираното, в т.ч. в хода на
устните състезания, решение № 106 /27.06.2013 г. по в.гр.д. № 227 по описа на
Апелативен съд – Варна, гр. отд., не става ясно, дали в разгледания в това дело
случай извършителят е бил известен преди датата, на която е бил привлечен като
обвиняем. В мотивите на апелативния съд е изложено само, че през периода от
образуване на досъдебното производство 18.06.2006 г. до 18.10.2007 г.
извършителят не е бил установен и през това време не може да тече давност за
гражданския иск от деликта, което по принцип е правилно. В настоящия случай
извършителят е установен още на датата на процесното ПТП и давността е
започнала да тече от този момент.
Поради съвпадане на правните изводи на
двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да
бъде потвърдено като въззивният съд на осн. чл. 272 от ГПК препраща и към
мотивите на ВРС.
Предвид направеното искане за
присъждане на разноски, въззивницата следва да бъде осъдена да заплати
възнаграждение за процесуално представителство на въззиваемата страна от
юрисконсулт в размер на 100,00 лева, определено от съда съобразно фактическата
и правна сложност на делото на основание чл. 37 от Закона за правната помощ във вр.
с чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1412/03.04.2018 г.,
постановено по гр.д. 18432/2017 г. по описа на PC – Варна.
ОСЪЖДА Д.И.Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ж. к.
„Младост“, бл. 108, вх. 3, ап. 56, да
заплати на ЗАД „АРМЕЕЦ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Средец”, ул. „Стефан Караджа” № 2, сумата 100,00 лева, представляваща сторени във
въззивното производство разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.