Р Е Ш Е Н И Е
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
№………...........,гр. София, 24.08.2017г.
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІV „в” състав, в открито съдебно
заседание на девети март, две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена И.
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.съдия Калина Христова
при участието на
секретаря Валентина Илиева, като
разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 10477 по описа за 2016
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на В.М.В. срещу решението от 25.01.2016г. на СРС, 50
състав, постановено по гр.дело № 2128 / 2012г., в частта, с която са уважени предявените от Р.В.И.-Д. и А.И.Д.
срещу жалбоподателя искове, обективно съединени искове, както следва: 1/ с
правно основание чл.108 от ЗС, с предмет - ревандикацията на таванско помещение
№ І-4, съгласно индивидуализация в
декларация с нотариална заверка на подписите с рег.№ 21624/05.09.2009г. на нотариус Б.Я.с
рег.№ 258, / а по договор за покупко-продажба от 04.12.1992г.- таван № І-и / , с площ от 32,53 кв.м., прилежащо към
самостоятелен обект с кадастрален идентификатор
68134.512.10.1.6, представляващ апартамент № 6, находящ се в гр.София,
район ********** с площ от 60,86 кв.м., който апартамент се намира в сграда №
1, построена поземлени имоти с идентификатори
68134.512.9 и 68134.512.10, принадлежащи към имот с идентификатор 68134.512.10
с площ от 579 кв.м. и 2/ с правно основание чл.59 от ЗЗД – за сумата от по 599,,00лв.,
присъдена на всяка една от ищците поотделно като обезщетение за ползването на
собствената й ½ ид.ч. от гопеописания таван за периода 01.05.2007г.-
27.04.2012г., ведно със законната лихва от 27.04.2012г.- до окончателното
изплащане. Решението се обжалва и в частта, с която ответникът В.М.В. е осъден
да заплати на ищците Р.В.И.-Д. и А.И.Д. направените по делото разноски по компенсация
в размер на 980,29лв.
Въззивникът,
В.М.В. поддържа искане за обезсилване на обжалваното решение, като недопустимо-
постановено по нередовна ИМ, както и поради липсата на обективно съществуващ
годен обект на правото на собственост- предмет на заявената претенция по чл.108
от ЗС. Заявява евентуални съображения за незаконосъобразност на обжалвания
съдебен акт, като постановен в нарушение на процесуалните правила и материалния
закон. Поддържа и доводи за неправилност на решението, поради неправилна
преценка на събраните по делото доказателства от страна на първата инстанция. С
изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът-ответник мотивира
искането си за обезсилване на обжалваното решение, евентуално- за неговата
отмяна, като незаконосъобразно и неправилно и отхвърляне на предявените искове.
Заявява искане за присъждане на
направените по делото разноски.
Въззиваемите страни,
Р.В.И.-Д. и А.И.Д., оспорват жалбата и заявяват искане за потвърждаване на
атакуваното решение като законосъобразно и правилно, като подробни доводи в
подкрепа на заявеното становище развиват в депозирания по делото писмен отговор
на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. Претендират присъждане на направените
по делото разноски във въззивното производство. Заявяват евентуално възражение
по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
заплатено от въззивника, в случай, че съдът уважи жалбата му като основателна.
Съдът
е сезиран и с частна жалба, подадена от В.М.В.
срещу определението на СРС от
07.04.2016г., с което е оставено без уважение искането му по чл.248 от ГПК- за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Частният жалбоподател счита за
неправилен извода на първата инстанция, с който е прието , че заплатеното от
ищците възнаграждение на процесуалния им представител не е прекомерно, като
поддържа, че при извеждането му от СРС
не е съобразена цената на предявените искове и обема на извършените от пълномощника
на ищците процесуални действия по делото.
Поддържа, че недопустимо, без да е сезиран с такова искане, съдът е
присъдил на страните разноски по компенсация.
Ето защо, частният жалбоподател заявява искане за отмяна на обжалваното
определение и уважаване на искането му по чл.78,ал.5 от ГПК – за намаляване на
адвокатското възнаграждение, заплатено от ищците – до минимума по Наредба № 1/
2004г.
Насрещните страни по частната жалба,
Р.В.И.-Д. и А.И.Д., оспорват същата като неоснователна и молят обжалваното
определение да бъде потвърдено като законосъобразно, като от настоящата
инстанция бъде взето предвид обстоятелството, че заплатеният от тях адвокатски
хонорар от 1000,00лв.е под мининума от
1 380,00лв., определен съгласно
нормата на чл.7,ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г. за предявените от тях обективно
съединени искове и съобразно цената им.
Софийски градски съд, като взе
предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по
делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал..3 от ГПК, приема за
установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок и от легитимирано лице, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
При
извършената от съда проверка по реда на чл.269,пред.1 от ГПК, настоящият
съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият съдебен състав намира за
неоснователни заявените от въззивника – ответник възражения за недопустимост на
решението. Първото възражение е основано на твърдение за нередовност на
исковата молба в частта на предявения
иск по чл.108 от ЗС. Действително , с ИМ
от ищците не е формулиран отделен и изричен петитум за установяване правото им
на собственост по предявения иск по чл.108 от ЗС. Въпреки тази непрецизност на
петитума, изложените в ИМ обстоятелства, с които от ищците е обосновано
притежанието на правото на собственост върху процесния таван, оспорването на
това право от ответника и упражняваното от последния владение върху процесния
обект и изрично формулираното искане – ответникът да бъде осъден да им предаде
владението на процесния обект, безспорно очертават основанието и петитума на
иск по чл.108 от ЗС и са достатъчно ясно заявени, въпреки липсващата установителна
част на петитума /да бъде признато правото на собственост на ищците/, за да
може ответникът да упражни правото си на защита срещу тази претенция. Що се
отнася до възражението за недопустимост на решението, поради липсата на
обективно съществуващ в правния мир обект на твърдяното право на собственост на
ищците, настоящият съдебен състав намира, че то законосъобразно и правилно е
прието с обжалваното решение за неоснователно. Ищците основават придобиването и притежанието
на твърдяното право на собственост върху процесното таванско помещение на
валидно правно основание. Безспорно признатия от страните в ИМ и
отговора й , факт, че след пожар през
1998г. са били унищожени част от физическите
граници /стени и покрив / на процесното таванско помещение, не се
отразяват на правния му статут – като обект на правото на собственост,
доколкото ответникът не твърди наличието на правна пречка, която да изключва
възстановяването на унищожените физически граници на помещението. Останалите възражения на ответника, свързани
с местоположението и правата на страните върху процесния обект, са по
съществото на правния спор и обуславят евентуалната основателност или
неоснователност на исковите претенции, а не допустимостта на исковете. С оглед
изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно
разпоредбата на чл.269,пред.2 от ГПК.
Съдът
е сезиран с обективно кумулативно съединени искове, предявени при условията на
обикновено другарство на ищцовата страна в процеса, с правно основание чл.108
от ЗС и чл.59 от ЗЗД.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя изводите на първата инстанция, с които е
обоснована основателността на исковете, изведени при правилно установена по
делото фактическа обстановка. Ето защо и на основание чл.272 от ГПК, препраща
към тях. В допълнение на мотивите на първоинстанционния съд и във връзка с
доводите, заявени с въззивната жалба, настоящата инстанция приема следното:
Настоящият
съдебен състав приема, че не са налице сочените от въззивника-ответник
процесуални нарушение, които да са допуснати от СРС. На първо място, не е
налице твърдяното нарушение на нормата на чл.238,ал.2 от ГПК. Настоящият
съдебен състав приема, че правата на ответника, предоставени му от тази
процесуално-правна норма, могат и следва да бъдат упражнени най-късно до
приключване на първото по делото редовно
проведено съдебно заседание. Макар този срок да не е установен изрично с
правната норма, той следва от идентичните цели, с оглед на които законодателят е приел нормите на чл.238,ал.1
и ал.2 от ГПК, а тя е да бъде преотвратено развитието на общия исков процес, като при наличието на установените предпоставки
делото да приключи в първото по делото съдебно заседание с постановяване на
неприсъствено решение, оттегляне на иска или прекратяване на делото. В
конкретния случай искането по чл.238,ал.2 от ГПК е заявено от ответника след
приключване на първото по делото редовно проведено заседание на 18.03.2014г.- с
молбата от 19.03.2014г. Ето защо, законосъобразно, като краен правен резултат,
това искане е оставено от първата инстанция без уважение, макар изводите й за
неоснователност на искането да не съвпадат с тези на настоящата. В тази връзка
следва да се посочи, че наличието на непредвидени обстоятелства за явяването на
ищеца и/или неговия процесуален представител в първото по делото заседание следва
да бъде установено по надлежния процесуален ред със съответните
доказателства, /съдът не би могъл служебно да се позовава на знанието за тях,
както неправилно е приел СРС/, но това в конкретния случай е ирелевантно,
предвид пропуска на ответника своевременно
да заяви искането си.
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователно и възражението на въззивника-ответник за
допуснато от първата инстанция нарушение на нормата на чл.146 от ГПК при
изготвяне на доклада по делото в частта
относно разпределението на доказателствената тежест между страните. СРС правилно е указал на страните кои са
правно-релевантните факти, включени в съставите на чл.108 от ЗС и чл.59 от ГПК
и в съответствие с правилото на чл.154,ал.1 от ГПК е разпределил
доказателствената тежест между страните за установяването им.
По иска с правно основание чл.108 от ЗС.
Фактическият
състав на нормата на чл.108 от ЗС, изисква установяването при условията на
пълно и главно доказване от ищцовата страна в процеса, на следните елементи:
право на собственост върху процесния имот и упражнявано от ответника владение
върху него. От своя страна, ответникът носи доказателствената тежест да
установи наличието на правно основание за упражняваното владение.
При
дадения казус, съдът приема, че от ищците в съответствие с носената от тях
доказателствена тежест е установено наличието на горепосочените елементи от
фактическия състав по чл.108 от ЗС, обуславящо основателността на претенцията им.
Установява е от представения по
делото договор за продажба на държавен
недвижим имот по реда на НДИ от 04.12.1992г., удостоверението за наследници № 1778/12.09.2007г.,
че ищците са собственици на процесното таванско помещение на договорно
основание и наследяване по закон от И.Д.- при равни квоти- по ½ ид.ч.,
като прилежащо към собствения им апартамент № 6, находящ се на 2 етаж на
процесната сграда. Идентичността на таванското помещение с площ от 32,53 кв.м.
, посочено с № І-и в документа за собственост с процесното таванско помещение №
І-4, със същата площ от 32,53кв.м., от север- бивш таван № І-3, от изток- двор,
от юг-бивш таван ІІ-1 и от запад- коридор, понастоящем- включен в обхвата на
изграденото от ответника жилище на таванския етаж на сградата, /съгласно
уточнението на ИМ относно индивидуализацията на обекта, допусната във
въззивното производство/, съдът приема, че се установява от заключението на
СТЕ, показанията на св.Т.М.-И., преценени в съвкупност с представените по
делото декларации с нотариална заверка
на подписите от 30.06.2009г. и от 05.08.2009г. със скици към тях. Неоснователно се явява възражението на
ответника за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, произтичащо
от незачетеното оспорване от негова страна с отговора на ИМ на посочените две
декларации. На първо място, следва са се посочи, че декларациите са представени
от ищцата единствено във връзка с индивидуализацията на процесния обект относно точното му местонахождение и съседи, а не
като доказателство за притежаваното от нея право, която индивидуализация е
необходима предвид безспорния между страните факт, че целият тавански етаж и
покрива на сградата са унищожени при пожар пред 1998г., а в документа им за
собственост на ищците липсва отразяване
на границите на прилежащия към жилището им таван. На второ място, заявеното от ответника
оспорване с отговора на ИМ касае единствено декларацията от 05.08.2009г. и това оспорване засяга не правата на ищците
върху процесното таванско помещение, респ.- не се отнася към отразеното в
декларацията негово местонахождение, а се отнася до правата на трето, неучастващи
в процеса, лица - М.Ф.и св.Т.М.-И.. С отговора ответникът оспорва декларацията
с възражението, че третото лице М.Ф.не
притежава таванско помещение към придобития от нея жилищен обект в процесната
сграда, а оспорването на правата на св.Т.М.-И.,
касае отразената площ на нейното таванско помещение /ответникът твърди, че
такава липсва в нейния документ за собственост/, но не и местонахождението му.
Ето защо, настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на
ответника за незаконосъобразност и необоснованост на извода на първата
инстанция за липса на доказателства за идентичност между собственото на ищците
таванско помещение по документа за собственост и процесното. Неоснователно се
явява и възражението за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция с
допуснатия разпит на свидетеля Т.М.-И., поради липсата на точно указани от
ищците обстоятелства, за които е поскано събирането на гласното доказателство,
както и предвид обстоятелството, че свидетелят е присъствал в залата при
провеждането на първото по делото съдебно заседание. Дори да се приеме, че в ИМ не са посочени
конкретните обстоятелства, за които е поискано и съответно- от съда е допуснато
събирането на гласното доказателство, /предвид общото посочване в ИМ, че ще с
него ще се установяват всички обстоятелства по ИМ/, процесуалният представител
на ответника е присъствал в съдебното заседание, в което е проведен разпитът на
свидетеля и е могъл да упражни правото на защита на ответника чрез поставянето
на относими към защитната му позиция въпроси, както и да заяви
допълнителни доказателствени искания във
връзка с фактите, установени от свидетеля и тяхното евентуално
опровергаване. Това не е сторено от
ответника, ето защо и същият следва да носи правните последици от този свой
пропуск. Що се отнася до възражението, че свидетелските показания не следва да
бъдат ценени, тъй като свидетелят е присъствал на провеждането на първото по
делото заседание, дори да се приеме за действителен този факт,/ при липсата на
отразяването му в протокола от съдебното заседание, като официален писмен
документ по смисъла на чл.179 от ГПК/ , той по никакъв начин не се отразява на
достоверността на свидетелските показания, доколкото установените с тях факти
кореспондират на тези, установени с писмените доказателства. Законосъобразно с
обжалваното решение съдът е ценил показанията на свидетеля относно доказания с
тях факт на точното местонахождение на процесното таванско помещение преди
пожара през 1998г. и съответствието на същото – на отразеното в скиците към нотариално
заверените декларации, като непопадащи в приложното поле на забраните по чл.164
от ГПК. На последно място, съдът намира
за неоснователно възражението на ответника за недоказано упражнявано от него
владение върху процесното таванско помещение. Фактът, че то е приобщено и
включено без правно основание /без дадено по законоустановения ред и форма съгласие
на ищците-собственици/ в рамките на изграденото незаконно след пожара през 1998г. от ответника жилище на
таванския етаж на процесната сграда, е установен както със заключението на СТЕ,
така и с гласното доказателство и с постановлението на Апелативна прокуратура
–София от 01.04.2010г. по пр.пр.№ 35224/2009г.
Правно
абсурдното възражение на ответника, че след като физическите граници на
процесното помещение не съществуват към датата на предявяване на ИМ и към
момента на приключване на устните състезания по делото, като последица от собственото му неправомерно
поведение, обсъдено по-горе в мотивите,
съдът намира, че не следва да бъде обсъждано. Именно направомерното поведение
на ответника е причината ищците да не
могат да възстановят действителното фактическо положение на собствения си обект в съответствие с притежаваното
върху него право.
При
така установеното по делото наличие на всички елементи от фактическия състав на
чл.108 от ЗС, законосъобразно и обосновано с обжалваното решение претенциите на
ищците по чл.108 от ЗС са уважени съобразно правата им /по ½ и.ч./ върху
процесния имот.
По иска с правно
основание чл.59 от ЗЗД
При
доказаното право на собственост на ищците върху процесния обект и установеното
по делото обстоятелство, че през
процесния период от време той е ползван от ответника, като част от изграденото
от него жилище и при липса на правно основание за упражняваното владение,
последният дължи обезщетение за ползването, от
коетоищците са били лишени, съгласно правилото за недопустимост на
неоснователното обогатяване, закрепено в чл.59 от ЗЗД. Дължимото обезщетение е съизмеримо със средно
пазарният наем, който ищците биха получили за процесния период от време, който
съгласно заключението на СТЕ е в размер
на присъдената с обжалваното решение сума от по 599,00лв.- за всяка от ищците
поотделно. Настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на
ответника за недоказано упражнявано от него владение през целия исков период.
Ползването през целия период от 01.05.2007г.- до датата на предявяване на ИМ се
установява от показанията на разпитаната по делото свидетелка, която сочи, че
моментът, към който е изграден покривът на сградата и жилището от ответника е
2004г. Нещо повече, в постановлението на Апелативната прокуратура от
04.001.04.2010г. е посочено, че установено започване на строежа от ответника 11
преди датата на издаването на постановлението, от който момент ищците са лишени
от възможността да ползват процесния обект.
Видно от постановлението и заповедта на ДНСК № РД-19-44/23.12.2009г. ,
грубият строеж завършен от ответника през 2009г. Ето защо, неоснователно се явява възражението
му за липса на доказателства за ползването на процесния обект през исковия
период от време.
Тъй
като изводите на настоящата инстанция напълно съвпадат с тези на първата –първоинстанционното
решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено. В частта, с която исковете по чл.59 от ЗЗД са отхвърлени за разликата над
уважените размери – до пълните предявени размери, както и в частта на
отхвърлените искове по чл.109 от ЗС, първоинстанционното решение е влязло в
сила , като необжалвано.
По
частната жалба на ответника срещу определението по чл.248 от ГПК
Съдът
намира частната жалба за неоснователна. С първоинстанционното решение съдът е
определил дължимите на страните разноски при спазване на правилата на чл.78,ал.1
и ал.3 от ГПК, като е приел, че на ищеца се дължат такива в размер на
1 130,79лв., съразмерно на уважената част от исковете, а на ответника –
съразмерно на отхвърлената част от исковете от 150,50лв. Действително, ГПК не
предвижда възможност за присъждане на разноски по компенсация, но няма правна
пречка и забрана това да бъде направено, доколкото, ответникът не твърди и по делото не се
установява присъдените на ищеца разноски по компенсация да са определени неправилно.
Както вече бе посочено по-горе, разноските, зачетени /включени / при
компенсацията са законосъобразно
установени по размер от съда. Законосъобразно и правилно от първата
инстанция е прието за неоснователно възражението на ответника по чл.78,ал.5 от ГПК с обжалваното определение. Видно от договора за правна защита и съдействие
на пълномощника на ищците от 18.03.2014г.,
адвокатско възнаграждение в размер на 1000,00лв. е заплатено общо от
двете ищци, т.е.- от всяка от ищците /при липса на друга уговорка/, следва да
се приеме, че е заплатена сумата от 500,00лв. Този размер на възнаграждението е
под минимума, установен с нормата на чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2004г., предвид
материалния интерес на исковете по
чл.108 и чл.109 от ЗС /съгласно данъчната оценка на обекта от 3 155,70лв./
и исковете по чл.59 от ЗЗД, предявени от всяка една от ищците.
При
горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК, въззивникът- ответник
дължи на въззиваемите – ищци разноските , направени в настоящото въззивно
производство в размер на общо 800,00лв. – адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, Софийски градски
съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 25.01.2016г. на СРС, 50
състав, постановено по гр.дело № 2128 / 2012г., в обжалваната част, с която са е признато за установено по
отношение на В.М.В., че Р.В.И.-Д. и А.И.Д.
са собственици /при равни квоти- по ½ ид.ч.- всяка/ на таванско
помещение № І-4, с площ от 32,53кв.м., при граници : от север- бивш таван №
І-3, от изток- двор, от юг-бивш таван ІІ-1 и от запад- коридор, понастоящем-
включено в обхвата на изграденото от ответника жилище на таванския етаж на
сградата, /съгласно уточнението на ИМ относно индивидуализацията на обекта,
допусната във въззивното производство , а по договор за покупко-продажба
от 04.12.1992г.- таван № І-и , с площ от 32,53 кв.м., прилежащо към
самостоятелен обект с кадастрален идентификатор
68134.512.10.1.6, представляващ апартамент № 6, находящ се в гр.София,
район Сердика, ул.“******** с площ от 60,86 кв.м., който апартамент се намира в
сграда № 1, построена поземлени имоти с
идентификатори 68134.512.9 и 68134.512.10, принадлежащи към имот с
идентификатор 68134.512.10 с площ от 579 кв.м. и ответникът В.М.В. е осъден да предаде на ищците
Р.В.И.-Д. и А.И.Д. владението на
гореописаното таванско помещение, на основание чл.108 от ЗС, в
частта, с която В.М.В. е осъден да заплати на Р.В.И.-Д. и А.И.Д., на основание
чл.59 от ЗЗД – сумата от по 599,00лв. - на всяка една поотделно, като обезщетение за ползването на собствената
й ½ ид.ч. от гопеописания таван за периода 01.05.2007г.- 27.04.2012г.,
ведно със законната лихва от 27.04.2012г.- до окончателното изплащане, както и в частта, с която В.М.В. е осъден да заплати на Р.В.И.-Д. и А.И.Д.
направените по делото разноски по компенсация в размер на 980,29лв.
В
останалата отхвърлителна част, първоинстанционното решение е влязло в сила,
като необжалвано.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба,
подадена от В.М.В. срещу определението от 07.04.2016г., с което е оставено без
уважение искането му по чл.248 от ГПК- за изменение на решението от 25.01.2016г. на СРС, 50 състав, постановено по
гр.дело № 2128 / 2012г. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА
В.М.В. да заплати на Р.В.И.-Д. и А.И.Д.
сумата от 800,00 /осемстотин/ лева - разноски във въззивното производство , на
основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховен касационен съд, при наличие на предпоставките по чл.280,ал.1 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.