РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 16.10.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI „A” въззивен състав, в публичното
заседание на двадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
мл.
съдия: БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Петрова
гр. дело № 156 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 04.10.2018
г., постановено по гр. дело № 31150/2017 г. по описа на СРС, 79 състав са
частично уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца “Т.С.” ЕАД срещу
ответниците В.З.Ц. и З.Н.Ц. субективно пасивно съединени искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ. С решението е признато за
установено, че първият ответник дължи на ищцовото дружество сумата от 1 769,83
лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в
гр. София, общ. Триадица, ул. “Хайдушка гора”, бл. 26, вх. А, ап. 32, с аб. №
253992, за периода м.05.2014 г. – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.01.2017 г. до
окончателното плащане, като искът за главницата е отхвърлен до пълния предявен
размер от 1 769,83 лв. и е изцяло отхвърлен искът за лихва за забава върху
главницата в размер от 171,47 лв. за периода от 15.09.2015 г. до 03.01.2017 г.
С решението е и признато за установено, че вторият ответник дължи на ищцовото
дружество сумата от 1 769,83 лв., представляваща цена на доставена топлинна
енергия за имот, находящ се в гр. София, общ. Триадица, ул. “Хайдушка гора”,
бл. 26, вх. А, ап. 32, с аб. № 253992, за периода м.05.2014 г. – м. 04.2016 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
24.01.2017 г. до окончателното плащане, като искът за главницата е отхвърлен до
пълния предявен размер от 1 769,83 лв. и е изцяло отхвърлен искът за лихва за
забава върху главницата в размер от 171,47 лв. за периода от 15.09.2015 г. до
03.01.2017 г.
Решението в частта, с която са отхвърлени частично
главните искове и са изцяло отхвърлени акцесорните искове за лихва, като
необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която са
уважени исковете е подадена въззивна жалба от ответниците В.З.Ц. и З.Н.Ц., в
която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт. Поддържа
се, че съдът е следвало да вземе предвид силата на пресъдено нещо по отношение
на общите правопораждащи спорното материално право факти, съобразно
установеното в предходен процес, за което са приложени доказателства от
ответниците. Поддържа се, че в предходен процес е прието, че не са налице
предпоставките за уважаване на исковете, а решението на СРС противоречи на
приетото в предходното дело. Излагат се съображения, че ищецът не е доказал при
условията на пълно и главно доказване твърденията си, а вещото лице е
обосновало заключението си по неприобщени по реда на ГПК документи, както и не
е извършен оглед на място. Искането към
съда е да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови
друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД не е подала отговор на
въззивната жалба в законоустановения срок.
Въззиваемият-помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не изпраща
представител и не взима становище по въззивната жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и
възраженията на въззиваемия.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част . Не са допуснати и нарушения на императивни материалноправни
норми.
СРС, 79 състав е бил сезиран с кумулативно обективно
субективно съединени положителни установителни искове, предявени по реда на чл.
422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За уважаването на
предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът
трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта
и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна
енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта
на вземането.
Съгласно разпоредбата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени
общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни
споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в
общите условия /чл.
150, ал. 1 и ал.
3 от ЗЕ/. Поради изложеното и предвид елемента на административно
регулиране в чл.
153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно Закона за енергетиката.
Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени
от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно
разпоредбата на чл.
150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не
се установява изключението по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил
правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ. Според чл.
153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания
имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно
право върху имота - собственост или вещно право на ползване. Съдържанието на
този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които
обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл.
150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не
се установява изключението по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил
правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ.
Договорът
е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг. чл. 150,
ал. 2 ЗЕ.
Не е спорно между страните, а и от представения по делото
Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 143, том XVIII, нот.дело № 4439 от 11.05.1998 г., се установява, че ответникът З.Н.Ц. е придобил по силата на
сключения със съпругата му Лиляна Трайкова Попова договор за покупко-продажба,
процесния недвижим имот, а именно апартамент № 32, находящ се в гр. София, ж.к.
“Стрелбище”, бл. 26 а, 26 б, вх. “А”, ет. 8.
Не е спорно между страните, че с решение на СРС, БК, 82 с-в,
постановено по гр.д. № 2068/2002 г., бракът между ответника З.Н.Ц. и Лиляна
Трайкова Попова е бил прекратен с развод, поради което съпружеската имуществена
общност върху процесния апартамент с е е трансформирала в обикновена
съсобственост.
Видно от представения по делото Нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 167, том III, рег. № 8765, нот. дело № 513 от 07.05.2007 г., на
нотариус с рег. № 274 на НК към СРС, Лиляна Трайкова Попова е дарила
собствената си ½ идеална част от апартамента на другия ответник В.З.Ц..
Последният от своя страна е дарил придобитата ½ от имота на дъщеря си с
Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 36,
том I, рег. №
4430, нот. дело № 28 от 16.06.2011 г., на нотариус с рег. № 111 на НК към СРС,
като си е запазил правото на ползване върху имот пожизнено и безвъзмездно.
Следователно ответникът З.Н.Ц. е собственик
на ½ идеална част от процесния недвижим имот, а ответникът В.З.Ц. е
ползвател на другата ½ от същия.
Следва да се отбележи, че при пораждането на
ограничено вещно право на ползване възниква т. нар. конститутивна сукцесия
(учредително правоприемство), тъй като собственикът отделя от притежаваното от
него абсолютното сложно субективно право на собственост едно вещно правомощие и
го предоставя да бъде упражнено от друг правен субект, което има право да
ползва чуждата вещ по предназначение и да извлича естествените и гражданските
плодове, която тя дава – арг. чл. 56, ал. 1 ЗС. Съгласно правната норма,
уредена в чл. 57, ал. 1 ЗС ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с
ползването, включително данъците и другите такси, поради което по смисъла на §
1, т. 42 (отм.) ЗЕ, респ. по чл. 153, ал. 1 ЗЕ при учредено ограничено вещно
право на ползване потребител на топлинна енергия е неговият носител, т.е.
вещният ползвател.
Ето защо по силата цитираната разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ ответниците се явяват потребители на топлинна енергия, като неоснователни
се явяват доводите им относно това кой реално е потребявал топлинната енергия,
доколкото нормата императивно установявя кръга на лицата имащи качеството
потребител и съответно задължени за заплащане стойността на потребена топлинна
енергия.
Неоснователни се явяват и доводите на въззивниците относно
наличие на СПН по отношение правопораждащите спорното материално право
юридически факти. Представените по делото съдебни решния, макар и между същите
страни, касаят различен от процесния период. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК,
решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Не могат да бъдат споделени
изложените съображения, че следва да намери приожение по аналогия практиката на
ВКС относно частичния иск, доколкото периодът, за който се претендира топлиина
енергия е част от основанието на иска, а предявените искове за различни периоди
от време не предстяавляват частични искове. Ето защо, представените влезли в
сила съдебни решения се ползват със сила на присъдено нещо само по отношение
периода, за който са били предявени исковете, като мотивите на съда в
предходното производство и изводите относно качеството потребител на
ответниците не обвързват настоящия съдебен състав.
Предвид горното следва да се приеме, че между страните е
налице облигационно правоотношение. При установеното наличие на облигационно
правоотношение за процесния период, което обвързва ответника, следва да бъде
установено наличието или липсата на доставяна до
имота топлинна енергия и нейната стойност.
По делото е допусната и приета съдебно-техническа
експертиза, от чието заключение се установява реално потребеното количество
топлинна енергия за процесния период.
Настоящият състав кредитира посоченото
заключение като пълно и компетентно изготвено. От същото се установява, че при
съобразяване на резултата от изравнителни сметки, изготвяни в края на всеки
отчетен период , реално доставеното до имота на ответниците количество топлинна енергия възлиза на сумата от 3 539, 66
лв., като посочените стойности са без предишни неплатени и просрочени суми.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията
свързани със заключението на вещото лице по допусната СТЕ, доколкото в
проведеното съдебно заседание на 20.09.2018 г., на което е било прието
заключението, процесуалния предстяавител на ответниците не го е оспорил и не е
заявил възражения по него, поради което доводите отнсно документите, по които е
работило вещото лице, съответно доводите за необходимост от посещение на място
на процесния имот се явяват преклудирани.
Изцяло неосносими към предмета на въззивното
производство се явяват оплакванията относно заключението на вещото лице по
допуснатата Ссче и съдебната практика по оспорването вписванията в счетоводните
книги, доколкото СРС е кредитирал заключението на вещото лице по СТЕ и
съответно първоинстанционното решение е постановено в съотвествие с изводите на
вещото лице топлотехник,а не по
заключението на счетоводната експертиза, като освен това и исковете за лихва са отхвърлени изцяло.
След като по делото е установено, че ответниците са
потребители на топлинна енетргия, реално потребеното количество на същата и
нейната стойност, предявените искове се явяват основателни и доказани.
Тъй
като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на
първоинстанционния съд, то обжалваното решение е правилно и като такова трябва
да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход, разноски за
въззивното производство се следват на въззиваемия, който е заявил претенция за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, съобразно вида и
количеството на извършената от юрисконсулта дейност във въззивната инстанция,
съдът определя размер на възнаграждението от 50 лв.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване по арг. от 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т.
1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
04.10.2018 г., постановено по гр. дело № 31150/2017 г. по описа на СРС, 79
състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 273 В.З.Ц. с ЕГН ********** и З.Н.Ц. с ЕГН ********** да заплатят на “Т.С.” ЕАД, ЕИК
*********, сумата от 50 лв. за
юристконсултско възнаграждение във въззивото производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на въззивника – „Т.С.“ ЕООД.
Решението на СРС в частта, с която са отхвърлени исковете
е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.