РЕШЕНИЕ
гр. София, 22.05.2018
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
II „Е” състав в публично
заседание на девети март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ДЕСИСЛАВА ВЛАЙКОВА
при секретаря Румяна Григорова,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
д. № 10160/2017 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение №46613 от 24.02.2017 г.,
постановено по гр.д. № 51643/2015 г., СРС, 29 състав, е отхвърлен предявеният
от „С.“ ЕООД, против ЧСИ Р.М.В., вписана под № 790 в КЧСИ, И.Л.З. - М., и Б.Л.З.,
иск с правно основание чл. 75 от Закона за собствеността за осъждане на
ответниците да преустановят нарушението, извършено с въвеждане на ответниците И.Л.З.
- М. и Б.Л.З. от ЧСИ Р.М.В. във владение на 05.03.2015 г. и да предадат
владението върху Магазин, със застроена площ от 100, 50 кв. м., находящ се в
ляво на първия етаж от жилищна сграда на ул. „********в гр. София, преустроен в
кафе - аперитив, заедно със съответните идеални части от общите части на
сградата с площ от 497, 50 кв. м., съставляващо УПИ VI - 17, кв. 213, м.
„Западно направление“, при граници: ,ул. „Странджа“, УПИ VII - 14. УПИ XXI -
15, УПИ V-18.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищеца „С.-Г.“ ЕООД, в която са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение, поради допуснати нарушения на матералния и
процесуалния закон и необоснованост. Сочи, че нормата на чл. 181, ал. 1 от ГПК
е приложена неправилно от районния съд, тъй като датата на представеното по
делото споразумение за прекратяване на договора за наем важи и по отношение на
ответниците, като същите нямат качеството на „трети лица“ по смисъла на
посочената норма. Изтъква, че при оспорване датата на частен свидетелстващ
документ, какъвто е процесното споразумение, в тежест на ответниците е да
установят, че същият е антидатиран. Поддържа, че от представените по делото
доказателства се установява, че дружеството ищец е извършило множество ремонтни
дейности, изградило е инсталация, кухня, бар, камина, остъкляване на част от
имота, привеждайки го в състояние, годно за използване като кафе-аперитив
(ресторант). Твърди, че именно поради неполучаването в състояние, годно за
ползване, съобразно уговореното в договора за наем, същият е прекратен и от
този момент дружеството е останало в имота без основание, извършвайки
горепосочените действия като собственик и без съгласието на собствениците –
наемодатели. Предвид изложеното, счита, че всички елементи от фактическия
състав на владението са установени и има право да се ползва от защитата по чл.
75 от ЗС, доколкото владението му е отнето противозаконно от ответниците. Моли
обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск – уважен.
Въззиваемият ответник ЧСИ Р.М.В. оспорва
въззивната жалба по подробно изложени в отговора съображения. Сочи, че
първоначално И.Л.З.-М. и Б.Л.З. са били въведени във владение на имота по
силата на невлязло в сила въззивно осъдително решение, което впоследствие е
било частично отменено от ВКС за разликата от ½ ид.ч. до претендираните
5/6 ид.ч. от процесния имот, поради което на 22.04.2016 г. е извършен обратен
въвод на С.К.и Виолин Крънчев спрямо И.З.-М. и Б.З. за 2/6 ид.ч. от имота.
Предвид тези обстоятелства, счита, че искът е неоснователен, тъй като
ответниците по настоящото дело са във фактическа невъзможност да предадат
владението върху целия имот на дружеството-ищец при евентуално уважително
решение. Отделно от това излага съображения, че управителят на „С.“ ЕООД - С.К.е
бил страна по предходно развили се съдебни производства по чл. 108 ЗС, в които
е било отделено като безспорно обстоятелството, че владее процесния имот, още
повече, че самият той е предявил иск за признаването им за собственици на този
имот на основание давностно владение, като е твърдял, че той в качеството си на
физическо лице е упражнявал фактическата власт върху имота, което процесуално
поведение изключвало възможността, управляваното от него дружество да владее
имота. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Въззиваемите ответници И.Л.З.-М. и Б.Л.З. не
са изразили становище по въззивната жалба в законоустановения срок.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна, като настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от
правните съждения в настоящия съдебен акт.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, доколкото въззивната
инстанция не констатира при постановяване на решението нарушение на императивна
материалноправна норма /установена в публичен интерес/, а и в случая не е
налице задължение за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото, съобразно задължителните за органите
на съдебната власт указания дадени в т. 1 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. По конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира
следното:
За да отхвърли иска в обжалваното решение първоинстанционният
съд е приел, че „С.“ ЕООД е упражнявало търговска дейност в процесния имот в
периода от 2005 г. до датата на въвеждане на ответниците И.Л.З. - М. и Б.Л.З.
във владение – 05.03.2015 г., респективно за същия период дружеството е
осъществявало фактическа власт върху имота. Счел е, че ищецът е упражнявал
фактическата власт в качеството си държател, по силата сключен между него и С.И.К.и
В.И.К. договор за наем от 20.08.2015 г. Не е зачел правните последици на споразумение
от 20.08.2015 г., с което страните по договора за наем са прекратили неговото
действие, като се е аргументирал, че документът няма достоверна дата,
предхождаща въвода във владение, и при изрично възражение от страна на
ответниците, че документът е антидатиран, в тежест на ищеца е било да докаже
достоверността на датата. Предвид неустановяването на това обстоятелство, съдът
е приел, че не е доказано дружеството да е променило намерението си от държане
във владение, поради което е отхвърлил предявения иск.С оглед изложеното в
обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищецът е предявил иск с
правно основание чл. 75 от ЗС, явяващ се средство за защита на владението като
фактическо състояние. С този иск законът предоставя защита на владелец на недвижим
имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е
продължило непрекъснато повече от 6 месеца срещу всяко нарушение. Под „нарушение“
по смисъла на чл. 75 от ЗС следва да се разбира всяко действие, с което се
отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта или
се създават пречки за спокойното упражняването на тази фактическа власт.
Лишаването на владелеца от осъществяваната от него фактическа власт върху имота
представлява нарушение по смисъла на чл. 75 от ЗС и в случаите, в които
лишаването е извършено на основание протокол на съдебен изпълнител за въвод във
владение, когато този въвод е незаконосъобразен. Предмет на този иск е
установяване на владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, както и че същото е
нарушено или отнето чрез незаконосъобразни действия.
Съществените признаци на владението, изрично
посочени в чл. 68 ЗС, са два: обективен - упражняване на фактическа власт, и
субективен - намерение да се владее за себе си. Освен тях, в правната теорията
и практиката са изведени като логическо следствие от съществените елементи и други
елементи на владението, изискващи то да бъде постоянно, непрекъснато,
несъмнено, спокойно и явно.
Обективният елемент, изразяващ се във
фактическо упражняване на власт спрямо конкретна вещ, не е спорен между
страните, а и от събраните писмени и гласни доказателства се установява, че в
процесния имот дружеството е осъществявало търговска дейност за срок по-дълъг
от шест месеца назад, считано от момента на неговото отнемане – 05.03.2015 г.,
датата на която ЧСИ Р.М.В. е извършила въвод във владение на взискателите И.Л.З.
- М. и Б.Л.З. спрямо В.И.К., С.И.К.и Л.С.К..
Установява се от решение № 1/17.08.2005 г. по
ф.д. № 8947/2005 г., че във фирмения регистър към СГС е вписано еднолично
дружество с ограничена отговорност с наименование „С.“ ЕООД, със седалище и
адрес на управление ***, чийто собственик на капитала и управител е С.И.К.. От
справка в Търговския регистър при Агенция по вписванията се установява, че
горепосочените обстоятелства са останали непроменени след регистрацията на
дружеството.
От представения по делото договор за наем от
20.08.2005 г., сключен между „С.“ ЕООД като наемател и С.И.К.и В.И.К. като
наемодатели, се установява, че дружеството е получило фактическата власт върху
процесния имот към датата на сключването му. От последното обстоятелство е
изводимо, че ищецът като наемател е имал качеството държател, и в негова
доказателтвена тежест е било да установи промяната на намерението му да държи
вещта като своя. По делото е представено споразумение от 20.11.2015 г., по
силата на което страните по договора за наем от 20.08.2005 г. са прекратили
неговото действие, от който факт обаче не може да се направи еднозначно
заключение, че с продължилото от страна на ищцовото дружеството фактическо
ползване на имота, същото е променило намерението си да държи вещта като своя.
Съществено в случая е, че представляващият дружеството С.И.К.се явява
наемодател и съсобственик на процесния имот и същевременно е управител на „С.“
ЕООД. Доколкото юридическото лице няма собствена воля, а изразява такава
посредством своя органен представител, не е възможно то да обективира намерение
за своене на вещта спрямо физическо лице, което се явява управител на същото
това дружество. Отделно от това, твърденията на ищеца, че владее вещта като
своя от датата на прекратяването на договора за наем, се опровергават от
депозираната искова молба от С.И.К.и В.И.К. срещу И.Л.З. – М. и Б.Л.З. пред СГС
с вх. №135979/17.11.2014 г., по която е образувано гр.д. №18345/2014 г., и в
която са изложени твърдения, че в периода
2005 г. – 2014 г. двамата ищци като физически лица са владеели недвижимия
имот, предмет и на настоящото дело, като са претендирали, че са го придобили по
давност. Тези изявления изключват възможността „С.“ ЕООД, след прекратяването
на договора за наем от 20.08.2005 г., да е превърнал държанието си във владение
по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС, тъй като именно неговият управител, чрез
когото е възможно да се обективира намерението за своене, е владеел вещта като
своя в качеството си на физическо лице. Този извод не се разколебава от
съдържащите се писмени доказателства в изпълнително дело №20147900401700, по
описа на ЧСИ Р.М., рег. № 790 при КЧСИ (лист №156 и следващите), приложено към
настоящото дело, които се отнасят до упражняваната от дружеството в процесния
имот търговска дейност, и функционирането му като кафе-аперитив, но нямат
отношение към субективния елемент от владението – намерение за своене. Следва
да се отбележи, че изслушаните свидетели пред СРС заявяват, че дружеството е
стопанисвало имота като ресторант, но техните изявления не съдържат конкретни
данни С.“ ЕООД да е държало вещта като своя. Свидетелят Д.Д.единствено изказва
предположение, че ресторантът е собственост на дружеството предвид изписаното име
на табелата на входната врата, на закачената на стената регистрация и в
менютата. Поставянето на отличителни знаци на заведението обаче не може да се
възприеме като еднозначно доказателство, че дружеството е владелец на имота,
тъй като това е обичайна търговска практика, а и предвид чл. 9 от Наредба за
реда и условията за извършване на търговска дейност на територията на
Столичната община от 13.01.2005 г. изрично е вменено в задължение на търговеца
да постави в близост до входната врата надпис с фирмата и адреса на управление
на търговеца, работно време на търговския обект, името и фамилията на лицето
отговорно за обекта.
По изложените съображения, настоящият състав
намира за недоказано от страна на ищеца, че е установил владение върху
процесния имот, което е достатъчно основание за отхвърлянето на предявения иск,
а въпросът за достоверността на датата на прекратителното споразумение се явява
ирелевантен за настоя спор. За пълнота следва да са отбележи, че дори да се
приеме, че договорът за наем е прекратен със споразумението от 20.11.2005 г.,
последното не съдържа каквито и да било данни, че с него дружеството е променило
анимуса и е започнало да държи вещта като своя. Няма и правна пречка след
прекратяването на договора фактическата власт да продължи да се осъществява въз
основа на облигационно правоотношение, каквото са договорът за наем и този за
заем за послужване, и за валидността на които законът не изисква нарочна
писмена форма.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
бъде изцяло потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този
изход на правния спор, поначално въззиваемите имат право на разноски, но
доколкото не са представени доказателства за тяхното извършване, то и съдът не
следва да присъжда такива.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение може да бъде обжалвано пред ВКС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №46613 от 24.02.2017 г., постановено по гр.д. № 51643/2015 г., по
описа на СРС, 29 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: