Р Е Ш
Е Н И Е
N85
гр.Русе, 19.02.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ
в
публичното заседание
на тридесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА, мл. съдия
при секретаря ТОДОРКА НЕДЕВА и в присъствието на прокурора
като разгледа докладваното
от съдията ВЕЛКОВА В. гр. дело N17 по описа за 2020 година, за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по
чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от ЕС на жилищна сграда в гр.Русе, ул.“Иван Ведър“ №14, бл.1, вх.1 чрез
пълномощника адв .Я.П. против решение № 1550/09.10.2019
г., постановено по гр.д.№ 3725/2019 г. по описа на Русенския районен съд, с
което е отхвърлен предявеният от ЕС против М.В.Г. иск за установяване на
вземане по издадена заповед за изпълнение с правно основание чл.422 от ГПК.
Твърди се, че решението е неправилно
като постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон и се
иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което искът да бъде уважен.
Ответницата по жалбата М.В.Г.
не е подала отговор по реда на чл.263 от ГПК. В съдебно заседание заявява, че
жалбата е неоснователна и иска обжалваното решение да бъде потвърдено като
правилно.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по
делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК въззивният съд
приема следното:
Жалбата е подадена от
процесуално легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане.
Производството по делото
е образувано по предявен от жалбоподателя иск с правно основание чл.422 от ГПК-
за установяване на вземане в размер на 146 лв. по издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 1243/2019 г. на РРС.
Установено е по делото,
че ответницата по жалбата е собственик и ползвател на самостоятелен обект-
апартамент №6 на ет.3 , находящ се в гр.Русе, ул.“Иван Ведър“ №14, бл.1, вх.1. С три покани,
изходящи от управителя на ЕС до ответницата по жалбата
същата е да заплати различни
дължими суми към ЕС, както и за предаване на
парични средства и документи, съхранявани от нея като бивш
касиер на ЕС.
По депозирано
от жалбоподателя заявление
е образувано ч.гр.д.№1243/2019г. по описа на РРС и в негова полза е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК срещу М.В.Г. за сумите:
146 лв., представляващи
неплатени месечни такси за поддръжка
и управление на общи части на
ЕС, ведно със законната лихва считано от 27.02.2019г. до окончателното
им изплащане и 175лв. разноски за
заповедното производство. Срещу издадената заповед длъжникът е подал възражение в срока по чл.
414 от ГПК, за което жалбоподателят е уведомен и
същият е предявил иск за установяване на вземането си в законоустановения срок.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че искът за
установяване на вземането по издадената
заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК е допустим
като предявен в срока
по чл. 415 ГПК след
подаване на възражение от страна на длъжника .
Първоинстанционният
съд е приел, че предявеният иск е неоснователен по съображения, че съгласно чл.
154, ал.1 от ГПК,
всяка страна е длъжна да установи
фактите, на които основава своите искания или възражения, което изрично е указано с доклада по делото.
Прието е, че
жалбоподателят следва да докаже
по основание и размер претенцията си- наличие
на решение на ОС на ЕС, с което
са определени дължимите от отделните
етажни собственици и ползватели вноски по чл. 50 и чл. 51 от ЗУЕС, че действително са извършени посочените в исковата молба дейности по ремонт
и поддръжка на общи части, тяхната
стойност и дължимата част от нея,
която ответницата по жалбата следва
да заплати съобразно притежаваните ид.ч. от
общите части на сградата. Прието е
също, че за тези обстоятелства не са релевирани
доказателства, а представените таблици не установяват нито основанието, нито
размер на задълженията, тъй като не се ползват с доказателствена сила.
При така
установените факти въззивният съд приема жалбата за неоснователна.
В разпоредбата на чл.269
от ГПК са посочени правомощията на въззивната инстанция. Съгласно цитираната
правна норма въззивният съд е произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
В конкретният случай в
жалбата не се съдържат конкретни оплаквания относно порочността на обжалваното решението
в обжалваната част, а само бланкетно се посочва, че
същото е неправилно като постановено при неправилно приложение на процесуалния
и материалния закон. Допълнителни съображения относно неправилността на
решението не са изложени от жалбоподателя.
Съгласно трайно установената съдебна практика и
правната доктрина съдебното решение е възможно
да страда от три групи
пороци: нищожност, недопустимост и неправилност.
Нищожност е налице, когато решението е постановено от ненадлежден орган или в ненадлежден състав, извън правораздавателната
власт на съда, не в
изискуемата от закона форма и
абсолютно неразбираемото решение (в което волята на съда
не може да
бъде изведена и чрез тълкуване). При наличието на някой от тези
пороци въззивният съд се произнася служебно,
като прогласява изцяло нищожността на решението.
Недопустимост е налице, когато решението е постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на
отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи
служебно или въпреки отсъствието на положителна или наличието на
отрицателна процесуална предпоставка, за която ответникът е направил и доказал своевременно отвода си, както и ако
съдът е бил десезиран. При наличието на някой от тези
пороци въззивният съд се произнася служебно,
като обезсилва решението в обжалваната част.
Неправилност на решението
е налице, когато то е постановено в нарушение на материалния
закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, непълнота на доказателствата
или необоснованост. За такива пороци по общото правило
на чл.269
от ГПК въззивният съд е ограничен
от посоченото във въззивната жалбата. Като се изходи
от решаващата функция на въззивния съд (неговите контролни
функции са изчерпани с проверката на валидността и допустимостта на решението) следва да приеме, че
при решаването на делото по
същество въззивният съд прилага материалния закон като сам
определя правната квалификация на предявените искове и на насрещните права,
възраженията, репликите и
т. н. на страните. Вън от това той проверява само
посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид
установените във въззивното
производство новооткрити и
новонастъпили факти, съответно
- последиците от недоказването.
От това правило са налице изключения, свързани с
прилагането на императивна правна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за оплакване и в
случаите, когато съдът служебно е задължен да следи за интересите на някоя от
страните по делото.
В настоящият случай посочените изключения не са
налице, поради което оглед на регламентираните в закона
правомощия настоящата инстанция дължи проверка
само относно валидността на решението и неговата допустимост.
Решението на
първоинстанционният съд е валидно. Същото е постановено от надлежен орган, в
рамките на правораздавателната дейност на съда, в изискуемата от закона форма
като ясно е изразена волята на съда.
Решението в обжалвана
част е допустимо, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на заявения от
жалбоподателя предмет на спора, при наличие на положителни процесуални
предпоставки и липсата на процесуални пречки за разглеждане на делото.
При разглеждането на
спора не са допуснати нарушения на процесуалните правила, правилно са усктановени релевантните факти и законосъобразно е приложен
материалния закон като съдът е разпределил правилно доказателствената тежест на
всяка от страните и законосъобразно е приел, че жалбоподателят не е установил с
допустимите от закона доказателства вземането си по издадената заповед за
изпълнение нито по основание, нито по размер.
В жалбата не са посочени
конкретни оплаквания касаещи неправилността на решението, поради което въззивният
съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора, а следва да го
потвърди първоинстанционното решение.
Съгласно чл.78 от ГПК
разноските за въззивната инстанция са в тежест на жалбоподателя, но такива не
са претендирани от ответницата по жалбата, поради
което съдът не следва да се произнася.
Въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване- чл.280, ал.3 от ГПК.
По изложените
съображения Русенският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1550/09.10.2019 г., постановено по
гр.д.№ 3725/2019 г. по описа на Русенския районен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: