Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на петнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева – Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия Ташева в. гр. д. № 12520 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20202795 от 18.09.2020 г., постановено по гр. д. № 23363/2019 г. по
описа на СРС, І ГО, 166 с-в е признато за установено на основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, че Й.Г.Б., ЕГН **********, с
адрес *** дължи на „Р.(България)” ЕАД, ЕИК ******** със седалище и адрес на
управление:***, Експо 2000 сумата от 3462,73 лева, представляваща изискуема
главница по Договор за потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г.
падежирала за периода от 10.07.2017 г. до 10.08.2020 г., ведно със законна
лихва от 02.10.2018 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в
размер на 478,37 лева за периода от 10.06.2017 г. до 06.09.2018 г., за които вземания
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
12.10.2018 г. по ч.гр.д. № 63892/2018 г. по описа на СРС, 166 състав, като са ОТХВЪРЛЕНИ
исковете по чл. 422 ал.1 ГПК вр. чл. 79 ал.1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за
главница за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 5638,30
лева и за наказателна лихва в размер на 196,14 лева за периода от 10.07.2017 г.
до 01.10.2018 г. като неоснователни и ответникът Й.Г.Б. е осъден да заплати на
ищеца „Р.(България)” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 110,04 лева -
разноски в заповедното производство и сумата от 936,00 лева - разноски в исковото
производство.
Срещу
постановеното съдебно решение, в частта, с която са отхвърлени предявените
искове, съответно за сумите от 2175,57 лв. – предсрочно изискуема главница,
както и за сумата от 196,14 лева – наказателна лихва за забава е депозирана
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Р.(България)“ ЕАД,
в която същото се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. В тази връзка се
излага, че основен мотив на СРС, за да отхвърли частично предявения иск е, че
банката не е обявила надлежно предсрочна изискуемост по кредита. Поддържа се,
че правните изводи на съда са неправилни, а също така и противоречащи на фактическата
обстановка. Излагат се съображения, че в мотивите на първоинстанционния съд е
прието, че никъде не е разписано конкретно задължение на кредитополучателя да
уведомява банката при смяна на адреса си, което обаче се поддържа, че е
предвидено в чл. 6.2 от Договора за кредит. Наред с това се излага, че в чл.
12.8 от договора е предвидена фикцията за получаване от адресата при хипотеза
на непотърсена пратка, поради което не е ясно защо съдът не е приел фингираното
връчване. С оглед на изложеното се поддържа, че банката надлежно е обявила
предсрочна изискуемост на кредита, поради което искът следва да се уважи
изцяло.
На
следващо място, в жалбата се излага, че при изчисляване на падежиралите до края
на съдебното дирене суми, съдът е изчислил само главниците, а не и падежиралата
възнаградителна лихва. Навеждат се доводи, че са неправилни и изводите на СРС, че клаузата за
наказателна лихва е неравноправна и нищожна, като в тази връзка се сочи, че целта
на кредита е рефинансиране, поради което в конкретната ситуация потребителят е
бил много по - информиран от собствения си опит отколкото обичайно търсещо
начално финансиране на текущи нужди лице. Поддържа се, че са неправилните и изводите
на СРС, че клаузата за наказателна лихва е неравноправна и нищожна на основание
чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, поради това, че задължавала потребителя да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Сочи се, че от заключението на
експертизата се установява, че уговореният лихвен процент е променян седем пъти
и то все в посока намаление и следователно банката е изменяла лихвения процент според
пазарните индекси и съгласно договореното с клиента и то все в посока намаление,
поради което се поддържа, че клаузата за наказателна лихва не е неравноправна и
искът следва да бъде уважен и в тази част.
В
жалбата се навеждат доводи, че при отхвърлителен диспозитив на част от сумите,
претендирани по главните установителни искове, съдът е длъжен да разгледа и да
се произнесе по осъдителните искове, предявени в условията на евентуалност. Излагат
се съображения, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че осъдителният
иск е недопустим, защото банката претендира сумите на същото основание. В тази
връзка се поддържа, че основанието не е същото, а различно, поради което съдът дължи
разглеждане и произнасяне по осъдителния.
С
оглед на изложеното се моли съда да отмени частично обжалваното решение, в
отхвърлителните му части и да постанови друго, с което да признае за
установено, че дължи и сумата от 2175,57 лева – предсрочна изискуема главница
по процесния договор за кредит, както и сумата от 196,14 лв. – наказателна
лихва. В случай, че въззивният съд намери, че решението на първоинстанционния
съд е правилно, то за частта, за която е отхвърлен установителния иск, счита,
че следва да бъде разгледан и уважен предявения, в условията на евентуалност
осъдителен иск. Претендира и разноски по делото, както за исковото, така и за
въззивното производство.
От
ответната страна по въззивната жалба Й.Г.Б. е депозиран писмен отговор по нея в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, подаден чрез назначения му в първоинстанционното
производство особен представител адв. А.В., в който се излага становище за
неоснователност и незаконосъобразност на подадената въззивна жалба. Навеждат се
доводи, че решението, в отхвърлителната част е постановено в съответствие със
събраните по делото доказателства и закона. Излагат се съображения, че правилно
е прието от съда, че по делото не е доказано по категоричен начин предсрочната
изискуемост да е обявена на твърдяната от ищеца дата - 07.09.2018г., тъй като
не е доказано получаването на представеното уведомление от 15.08.2018 г.,
съдържащо изявление за обявяване на предсрочната изискуемост от ответника на
посочения в договора адрес. В тази връзка се излага, че на първо място не се
установява, че изпратеното известие за доставяне е съдържало представеното
уведомление, но дори и да се приеме, че със същото е било изпратено посоченото
съобщение до длъжника, не може да се приеме, че то е получено от последния, тъй
като в обратната разписка е вписано, че пратката е непотърсена, от което
следва, че не е фактически получена от кредитополучателя. Твърди се, че в
случая не може да се приеме, че се касае и за фингирано връчване, доколкото в
договора между страните липсват ясно разписани правила относно предпоставките,
при които кредиторът може да счита, че опитът му за връчване представлява
полагане на дължимата грижа и при липса на изрично обвързване на неуспешния
опит за връчване с конкретни последици за получаващата страна. Поддържа се, че
при липса на доказателства за валидно волеизявление от страна на банката,
обявено на длъжника преди започване на заповедното производство, че счита кредита
за предсрочно изискуем, не би могло да се приеме, че кредиторът надлежно е упражнил
правото си да иска принудително изпълнение на вземането. На следващо място се
поддържа, че са неоснователни и твърдения на ищеца, обективирани във въззивната
жалба, относно неправилността на решението и в частта за наказателната лихва и
неразглеждането на евентуалните искове поради тяхната недопустимост.
Поддържа
се, че според задължителната практика на ВКС в производството по иска по чл.
422 ГПК е недопустимо да се приеме за съвместно разглеждане друг иск на ищеца,
с изключение на хипотезата, при която с този друг иск ищецът въвежда друго
основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което
е издадена заповедта за изпълнение, която хипотеза, в случая не е налице.
В тази
връзка се излага, че искът в
посочената част е недопустим и поради това, че липсва правен интерес за ищеца
от предявяването му. Сочи
се, че ищецът
обосновава правен интерес от предявяване на осъдителен иск за същите вземания и
на същото основание, като тези по издадената заповед за изпълнение, предвид
направеното с исковата молба изявление, че се позовава на настъпване на предсрочната
изискуемост на вземанията си като с достигането й до ответника, същата следва
да се счита за надлежно съобщена.
Във
връзка с изложеното се моли съда, да постанови решение, с което да остави без
уважение въззивната жалба на ищеца и да присъди направените по делото разноски.
Срещу
първоинстанционното решение, в частта, с която са уважени предявените искове е
подадена и въззивна жалба от ответната страна Й.Г.Б. от назначения му особен
представител адв. А.В., в която същото се обжалва като незаконосъобразно и
неправилно. В тази връзка се излага, че предметът на делото е обвързан от
основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство, поради
което неправилно СРС е излязъл извън предмета, с който е сезиран и въпреки, че е
признал в мотивите си, че по делото не е установено да е настъпила предсрочна
изискуемост на вземането, на каквото основание е поискана съдебната защита още
в заповедното производство, то е разгледал наличието на основание за присъждане
на падежиралите вноски. Поддържа се, че присъждането на вноските с настъпил
падеж е форма на произнасяне по непредявен иск и като такава е недопустима,
поради което решението в тази част следва да бъде обезсилено.
Във
връзка с изложеното се моли съда да постанови решение, с което да обезсили
решението в атакуваната част и да върне делото на СРС за допълване на произнасянето.
Алтернативно, моли да бъде отменено решението в атакуваната част и да бъде
постановено друго такова, с което да бъдат отхвърлени изцяло исковите
претенции, както и да бъде изменено решението, в частта за разноските.
Препис
от жалбата е изпратен на насрещната страна по нея – „Р.(България)“ ЕАД, в която
се поддържа, че въззивната жалба на длъжника е изцяло неоснователна и
недоказана, поради което се моли съда да я остави без уважение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
и правна страна:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени от „Р.(България)” ЕАД срещу ответника Й.Г.Б.
обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79 ал.1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за установяване дължимост на сумата
от 5638,30 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
1503170917883167 от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва за периода от
02.10.2018 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на
478,37 лева за периода от 10.06.2017 г. до 06.09.2018 г., наказателна лихва в
размер на 196,14 лева за периода от 10.07.2017 г. до 01.10.2018 г., за които
вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 12.10.2018 г. по ч.гр.д. № 63892/2018 г. по описа на СРС, 166 състав, както
и в условията на евентуалност осъдителни искове с правна квалификация чл. 79
ал.1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за
заплащане на сумата 5638,30 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г., ведно със законна
лихва за периода от 23.04.2019 г. до изплащане на вземането, възнаградителна
лихва в размер на 478,37 лева за периода от 10.06.2017 г. до 06.09.2018 г.,
наказателна лихва в размер на 196,14 лева за периода от 10.07.2017 г. до
01.10.2018 г. поради настъпила предсрочна изискуемост.
С оглед
процесуалното поведение на страните и доводите наведени във въззивната жалба,
съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ т. нар. ограничен въззив,
настоящият съдебен състав намира, че страните по делото не спорят по отношение
на следните обстоятелства: 1) че е
сключен Договор за потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г. между
„Р.(България)“ ЕАД от една в качеството на кредитодател и Й.Г.Б., от друга
страна в качеството на кредитополучател, по силата на който договор
кредитодателят е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 7534,73
лева, който съгласно чл. 1 от договора ще бъде използван за рефинансиране на
кредит и потребителски нужди. Договорът е с краен срок на погасяване -
10.04.2022 г. Съгласно чл. 4.1 от договора страните са
уговорили, че за първите 12 месеца, кредитополучателят заплаща на Банката
фиксирана годишна лихва в размер на 8,50 %, като след изтичане на срока по чл.
4. 1 от договора кредитополучателят заплаща на Банката лихва в размер на
6-месечен Софибор+ 7,379 надбавка, като стойността на 6-месечния Софибор е
определена за 26.02.2016 г. - 2 работни дни преди 01.03.2016 г. При така
определената лихва, годишният процент на разходите /ГПР/ за кредита към момента
на сключване на договора за кредит е 10,52 %. В чл. 4.5 от договора страните са
уговорили, че при забава в плащането на дължимата сума по кредита, кредитополучателят
дължи на Банката обезщетение за забава - наказателна надбавка към лихвата в
размер на 10 пункта годишно върху забавената главница за времето на забавата до
окончателното изплащане на забавените задължения; 2) че на датата на сключване на договора - 23.03.2015 г., уговорената
между страните сума в размер на 7534,73 лв. е била преведена от банката по
сметка на ответника, с което цялата сума по договора е била усвоена от последния.
Установено е въз основа на
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че за периода от 10.07.2017 г. до датата,
на която се твърди, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита - 07.09.2018
г., ответникът не е заплатил на падежа 14 броя месечни погасителни вноски, с
падеж от 10.07.2017 г. до 10.08.2018 г. на стойност от 1631,15 лева, от които
просрочената главница е в размер на 1178,01 лева, а просрочената редовна лихва
- 453,14 лева. Размерът на предсрочно изискуемата главница към датата на осчетоводяването
на кредита като предсрочно изискуем 07.09.2018 г. е - 4460,29 лева.
Следователно,
правният спор между страните се концентрира върху обстоятелството дали ищецът е
доказал настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията му по процесния
договор за кредит, респ. дали вземанията по него са били обявени за предсрочно
изискуеми, което да е съобщено на длъжника – ответник по делото преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
В тази
връзка, като доказателство е представено уведомление за предсрочна изискуемост
с изх. № ИЗХ-001-68354/15.08.2018 г., изпратено до адреса на длъжника, посочен
в Договора - гр. София, ж.к. *******, за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем поради просрочие в плащане на вноските за периода от 09.07.2017 г. до
15.08.2018 г. Представено е и известие за доставяне на писмо от 16.08.2018 г. с
№ PSRFBB018SMB7 чрез „Български пощи“ ЕАД с подател ищецът и получател -
ответникът, на което е отбелязано, че пратката е непотърсена.
Видно от
предоставения по делото Договор за кредит от 23.03.2015 г. страните в
разпоредбата на чл. 12.8. са уговорили, че всички уведомления и заявления във
връзка с Договора трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат за
получени от кредитополучателя, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез
изпращане по пощата или куриерска фирма с обратна разписка, достигнат до адреса
за кореспонденция на кредитополучателя, посочен в настоящия договор.
Съгласно приетото
в трайно установената практика, обективирана в Решение № 148/02.12.2016 г. по
т.д. № 2072/15 г. на I т.о. и Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015
г., I Т.О. на ВКС, което се споделя напълно от настоящия съдебен състав, фингирането
на изпратено/недоставено уведомление има по правило за цел да защити правата на
изпращащата страна при недобросъвестно поведение на получаващата, изразяващо се
в укриване и неполучаване на уведомлението. То е допустимо единствено в случай,
че договорът между страните предвижда определени предпоставки и/или фактически
констатации, при наличие на които ще се счита, че е положена дължимата грижа да
се доведе до знанието на длъжника изявлението на банката, че е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Прието е също така, че простото непотърсване на пратката от страна
на получаващата страна не води по презумпция до извод за наличие на
недобросъвестно поведение от нейна страна.
Освен това съобразно
посочената съдебна практика е прието, че съдът преценява налице ли е факта на
уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост в зависимост от
посочения в договора и съответно избрания от страна на кредитора начин на връчване на уведомлението.
Видно от чл. 12.8. от Договора единственото условие, което страните са
поставили пред себе си за връчването на съобщенията между тях е това да се
извършва писмено. Предвид изложеното преценката на всяка от страните как да
извърши уведомяване до другата е свободна.
От
представените писмени доказателства е видно, че кредиторът е избрал да уведоми
длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост чрез пощенска пратка с обратна
разписка. Избрания метод обаче не може да удостовери извод за промяна на адреса
на длъжника, доколкото фактът, че пратката не е била потърсена по никакъв начин
не удостоверява или презюмира, че същият е променил адреса си. Съответно не
може да се приеме, че е налице и основание за прилагането на фингирано
получаване на уведомлението, предвидено в чл. 12.8. от Договора. Обратното би било, ако кредиторът бе
предприел връчването на уведомлението по реда на ГПК чрез връчване на същото с
нотариална покана като така съобразно правомощията на нотариуса и чрез
извършването на служебни справки за адреса на лицето, можеше евентуално да се
установи, че същото е сменило адреса, който е посочило по договора. Поради
изложеното, въззивният съд намира за правилни изводите на първоинстанционния
съд, че не може да се приеме, че в случая се касае за фингирано връчване,
доколкото в договора между страните липсват ясно разписани правила относно предпоставките,
при които кредиторът може да счита, че опитът му за връчване представлява
полагане на дължимата грижа и при липса на изрично обвързване на неуспешния
опит за връчване с конкретни последици за получаващата страна, в който смисъл е
посочената по-горе съдебна практика на ВКС.
Посоченото
дава основание на настоящия състав да приеме за правилни изводите на първоинстанционния
съд, че от страна на ищцовото дружество по делото не е доказано по категоричен
начин предсрочната изискуемост да е била обявена на твърдяната от ищеца дата - 07.09.2018
г., тъй като не е доказано получаването на представеното уведомление, изх. №
ИЗХ-001-68354/15.08.2018 г., съдържащо изявление за обявяване на предсрочната
изискуемост, от ответника на посочения в договора адрес.
Настоящият
съдебен състав намира, обаче, че съгласно договора, между страните е бил
уговорен срок, в който е следвало да бъде погасено задължението по договора за
кредит - до 10.04.2022 г., който срок и при съобразяване правилата на чл. 235,
ал. 3 ГПК не е настъпил и във въззивната фаза на производството. В договора е
предвидена автоматична предсрочна изискуемост, но съгласно ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константната съдебна практика, Договорът
за потребителски кредит, като съдържащ
клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой вноски
/какъвто е процесният договор/, предсрочната изискуемост на вземанията по договора
не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това му
волеизявление да е достигнало до длъжника.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1
от Тълкувателно решение № 8/02.04.2019г. по тълк.д.№ 8/2017г. на ОСГТК на ВКС е
допустимо при предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване
дължимостта на вземането по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост, същият да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на присъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В мотивите на
посоченото Тълкувателно решение е прието, че решението на съда трябва да
отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на
приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, което задължава съда
да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, ако те са от
значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват,
съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Във връзка с изложеното, настоящият състав намира
за неоснователни наведените доводи във въззивната жалба, подадена от ответната
страна, че неправилно СРС е излязъл извън предмета, с който е сезиран и че присъждането
на вноските с настъпил падеж е форма на произнасяне по непредявен иск и като
такава е недопустима, поради което решението в тази част следва да бъде
обезсилено.
Обявяването
на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на
исковото производство, образувано по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението на банката за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен
документ, който е представен като приложение към исковата молба. В тези случаи
изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с
приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване
преимуществото на срока. Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено и на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.
Упражняването на това потестативно право на банката и в този смисъл
настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото
производство представлява факт от значение за съществуването на претендираното
право на вземане за главница и възнаградителна лихва, който следва да бъде взет
предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните
суми - виж например Решение № 86 от 27.10.2020 год. на ВКС по т. д. № 2118/2019
год., I т. о.. Поради изложеното, настоящият състав намира за неправилни
изводите на СРС, че уведомяването за предсрочната изискуемост на кредита,
направено с исковата молба не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след
предявяване на иска по смисъла на, нито да обуслови основателност на предявения
положителен установителен иск, независимо от наличието на останалите правнозначими
обстоятелства, тъй като не може с обратна сила да промени момента на
изискуемост на задължението.
Настоящата
съдебна инстанция прима, че в конкретния случай към 20.12.2019 г., на ответника
Й.Б. е бил връчен препис от исковата молба и приложенията към нея, чрез
назначения му особен представител, в които се съдържа изявление на банката за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Съгласно данните от
заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната
експертиза, съдът намира, че по делото се установява безспорно, че обективните
предпоставки за превръщане на кредита в предсрочно изискуем са били осъществени.
Другият
спорен между страните въпрос е свързан с размера на дължимата главница. В тази
връзка настоящият съдебен състав приема следното:
Първоинстанционният
съд се е произнесъл по предявените по реда на чл. 422 от ГПК искове, като е
уважил същите само за вземанията, чийто падеж е настъпил към датата на
приключване на устните състезания пред първата инстанция. Съдът е уважил
установителния иск по чл. 422 от ГПК за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на присъдено нещо - като в случая това е била датата на
приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд - 18.08.2020 г.,
като е приел, че този размер е 3462,73
лв. – изискуема главница по процесния договор за кредит, падежирала за периода
от 10.07.2017 г. до 10.08.2020 г., ведно със законна лихва върху нея от
02.10.2018 г. до изплащане на вземането.
По отношение
на останалата неиздължена част от главницата /разликата над падежиралите в хода
на исковото производство вноски до общия претендиран размер от 5638.30 лв./, а именно за сумата от 2175,57
лв. е настъпила предсрочна изискуемост на кредита в хода на исковото
производство – на 20.12.2019 г., с връчване на препис от исковата молба на
ответника, чрез назначения му особен представител, съдържащ изявление за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Посочените факти, които са
настъпили след предявяване на иска, са правнорелевантни по отношение на
изискуемостта на претендираното вземане, поради което и следва да бъдат взети
предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Ответникът нито твърди, нито
установява, че тази сума е била заплатена на банката, а доказателствената
тежест в тази насока е била негова съгласно правилото на правилото на чл. 154,
ал. 1 ГПК.
Изводите на
въззивния съд не съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което решението
на СРС следва да бъде отменено в обжалваната му част, в която искът по
отношение на главницата е отхвърлен като неоснователен за разликата над 3462.73
лв. до размера от 5638,30 лв. /разликата между предявения иск за 5638,30 лв. и уважения размер от 3462.73 лв./ - т.е. за
сумата от 2175,57 лв., която претенция
подлежи на уважаване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.10.2018
г. /датата на подаване на заявлението/ до окончателното й изплащане.
По отношение
на иска относно дължимата възнаградителна лихва, съдът намира, че същият е основателен
изцяло, доколкото от приетата в първоинстанционното производство експертиза се установява,
че към 07.09.2018 г. е била начислена сумата от 478,37 лева, представляваща
лихва върху редовна главница, дължима за периода от 10.06.2017 г. до 06.09.2018
г., какъвто е и размерът на исковата претенция на ищеца, поради което,
решението на СРС следва да бъде потвърдено, в тази част.
На следващо
място, въззивният съд намира, че са неправилните изводите на СРС, че клаузата
за наказателна лихва е неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т.
5 от ЗЗП, поради това, че същата задължава потребителя да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. По отношение релевираното възражение за нищожност
поради неравноправност на клаузата на чл. 4.5 от договора, предвиждащ
дължимостта на наказателна лихва, по общо изложено съображение за противоречие
с добрите нрави, въззивният съд намира следното:
Изрично в разпоредбата на чл. 4.5 от договора
по ясен и недвусмислен начин е уговорен начинът на начисляване и размерът на
визираната лихва. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави
не са писани, систематизирани и конкретизирани в правни норми правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях (така Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK). Така постигната
договорка за наказателна лихва изцяло покрива характеристиките на неустойка за
забава, респективно и същата има за предназначение да компенсира вредите от
неизпълнението, като има и обезпечителен характер. Именно за да изпълни
придадените й от закона функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/, се
налага завишеният й размер. В този смисъл и за да постигне визираните
специфични свои цели, размерът на неустойката следва да надхвърля предвидимите
вреди за кредитора, поради което е допустимо договарянето и на по – висок неин
размер. Видно от процесния договор, размерът на лихвата е 10 пункта над
договорения лихвен процент, който размер не може да се счита за необосновано
високо обезщетение, несъответен на комплекса от трите функции на неустойката,
отчитайки размера на законната лихва по чл. 86 ЗЗД, възлизаща на 10 пункта над
основния лихвен процент.
В тази
връзка, въззивният съд намира, че обжалваното решение следва да се отмени и в
частта, с която е отхвърлена като неоснователна претенцията за заплащане на
сумата от 196,14 лева - наказателна лихва за периода 10.07.2017 г. - 01.10.2018
г. и вместо това следва да се уважи предявения иск за заплащане на сумата от 196,14
лева – дължима наказателна лихва, чийто размер се установява посредством
заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.
По отношение
на евентуалния осъдителен иск:
Въззивният
съд намира, че доколкото по делото не се е сбъднало въведеното от ищцовата
страна вътрешнопроцесуално условие за разглеждането на осъдителния иск, предявен
като евентуален – при отхвърляне на установителния иск, а тъкмо обратното установителният
иск е уважен изцяло от настоящия състав, посоченото обстоятелство се явява
процесуална пречка за произнасяне по осъдителния иск, предявен като евентуален,
поради което и предвид отхвърлянето му от СРС, решението и в тази част следва
да бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът Й.Б. следва
да бъде осъден да заплати на ищеца „Р.(България)“ ЕАД неприсъдената част от
разноските в първоинстанционното производство за държавна такса, за
възнаграждение за вещо лице, за възнаграждение за особения представител на
ответника и юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 563,27 лв.
/претендирани са разноски в общ размер на 1499,27 лв., а са присъдени 936 лв./,
неприсъдената част от разноските в заповедното производство за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в общ размер 66,22 лв. /претендирани са 176,26
лв., а са присъдени 110,04 лв./, както и направените разноски във въззивното
производство в общ размер на 897,43 лв., както следва: за държавна такса в
размер на 47,43 лв., за възнаграждение за особения представител на ответницата
в размер на 400 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 20202795 от 18.09.2020
г., постановено по гр. д. № 23363/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 166 с-в, В ЧАСТТА, в която са ОТХВЪРЛЕНИ предявените
от „Р.(България)” ЕАД, ЕИК ******** срещу Й.Г.Б., ЕГН ********** искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ за разликата над 3462,73 лева до размера от
5638,30 лева /т.е. за сумата от 2175,57 лева/ - дължима главница по Договор
за потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г., ведно със законна
лихва върху тази сума от 02.10.2018 г. до изплащане на вземането, както и в ЧАСТТА, в която е ОТХВЪРЛЕН искът с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и
чл. 92 ЗЗД за наказателна лихва в размер на 196,14 лева за периода от
10.07.2017 г. до 01.10.2018 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Р.(България)” ЕАД,
ЕИК ******** със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000 срещу Й.Г.Б.,
ЕГН **********, с адрес *** искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92 ЗЗД, че Й.Г.Б., ЕГН ********** дължи
на „Р.(България)” ЕАД, ЕИК ******** разликата над сумата от 3462,73 лева до
размера от 5638,30 лева /т.е. сумата от още
2175,57 лв./ - представляваща
дължима главница по Договор за потребителски кредит № 1503170917883167 от
23.03.2015 г., ведно със законна лихва за от 02.10.2018 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 196,14 лева
- наказателна лихва за периода от 10.07.2017 г. до 01.10.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Й.Г.Б., ЕГН **********, с адрес ***
да заплати на „Р.(България)” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, Експо 2000, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК направените
разноски в първоинстанционното производство в размер на още 563,27 лв., за заповедното производство в размер на още 66,22 лв., както и да заплати
разноски за въззивното производство в общ размер на 897,43 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване с
касационна жалба пред ВКС при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от
връчване на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.